Проблемът на утопиите е, че сбъдват бъдещото безумие, а на антутопиите, че предусещат, а не предотвратяват злините на настоящето. Максима, която в най-голяма степен се отнася и за романа „Двадесет и петият час“ на К. Вирджил Георгиу.
И двамата вече не са между живите. Но паметта за тях свети. Единият е учител по история, другият е хирург. Ето ги.
Много пъти съм се чудила защо в други страни има толкова добре запазени исторически паметници, а у нас няма. Ние се гордеем с нашето историческо наследство, което не е малко. Но съвсем друго е, когато погледнем Колизеума.
В дълбоката предутрин ще се събудя от неочаквано придобилата бездънна отвореност тъмнина. Ще погледна и ще видя на небето такова тържествено безвремие, че дори ще ми се завие свят и няма да знам къде е това „сега“, което е над мен.
Дали не живеем в сянката на терористичното покушение срещу кулите близнаци, в някаква своеобразна „пост-9/11“ епоха, която така изцяло е завладяла нашия свят, че никой не е в състояние да ѝ се измъкне, понеже няма къде да избяга.
В дните около 9 септември вълна от носталгии по „светлото минало“ на комунистическия режим заля интернет. Което ме подсети за тази история, която най-добре представя истината за онова време от първо лице.
Влакът спря на гарата. Как беше оцеляла тази малка гаричка, че на нея да спират влакове, това никой не знаеше. Но беше факт. И надписът с името на гаричката беше истински, и перонът с белите и черни правоъгълници.
В една прекрасна лятна утрин на централна улица в София, близо до дома ми, се сблъсках с брутален графити надпис, рисунката на който първоначално не успях да разгадая, но бях шокирана от текста над нея.
