Апетитът идва с яденето, увереността идва с успеха, властта има нужда да бъде демонстрирана. А най-добрата нейна демонстрация е чрез употребата на сила.
Вчера беше денят на проверката на звуковата система за известяване в случай на опасност. За пръв път от много време насам ме побиха тръпките на страха от онова, което може наистина да стане. Не ужасът от параметрите на битието ме удари, а страхът, че ще става сега. Когато синът ми е ученик.
Историята се превръща в минно поле при всеки опит за политическа инструментализация. Едва ли в ДПС не осъзнават този факт, което пък поставя въпроса защо им трябваше с песента за Райна Княгиня да се набиват в едно от травматичните полета на българското Възраждане.
Казанът за ракия, вехтият, потегля днес. Като галера. С шест гребци. Много път ги чака. Дванайсет бяха. После осем. Сега са шест. А догодина?
Престъпността е ежедневие около нас и ние възприемаме случващото се зло само откъм страната на фактите. Те като че ли парализират и блокират съзнанието ни и не ни позволяват да се замисляме за детайлите или за причините.
Сагата с бежанците (или с мигрантите – и двете понятия имат своите основания) отзвучава през последните седмици с все по-апокалиптични тонове и у нас сред различни интелектуални, политически и Facebook кръгове.
Има ли Европа лидери и кои са те: това е въпрос, който бежанската криза поставя с много голяма сила. Този въпрос има и по-общ план: кои са лидерите на демократичния свят?
Дали бежанският проблем, с който се сблъскват европейските страни сега, и който накара папа Франциск да говори ясно и артикулирано за него в Конгреса на Съединените щати, не е и някаква отворила се по случайност възможност за разчистване на сметки.
Колко „исторически” е всеки компромис в България, се разбира най-добре, когато споразумението по него влезе в сила и стане история. От развоя на споровете за промени в Конституцията поне на първо четене се разбраха, според мен, няколко неща, които и без това се знаят
