Рационалното предполага да не дразниш излишно рушащите диалога и да не излагаш с действията си на риск социума… Йохан Лудвиг Уланд не е бил обскурантист. Но не е бил и човек на „чистата“, трезва и отстранена рационалност. Такава просто няма.
Лесният отговор на така поставения въпрос би трябвало да е този: Европа е на гражданите си, каквито и да са те, независимо от техните убеждения. Мъчнотиите идват по-сетне, щом констатираме колко сериозни могат да са различията и що за ценностна пропаст зейва понякога между хората.
Миналият септември, на път за село Благоево, където отивахме за храмовия празник на въздигнатата след половин век разруха църква „Рождество Богородично”, минахме през село Ломци. Изведнъж се сетих, че бях писал текст за един войнишки паметник в Ломци.
След объркването, тревогата и скръбта от атентата в Париж, след войнстващия талибански атеизъм на хора, готови да се разправят с теб, защото не се солидаризираш с Шарли, след ескалиращото братоубийство в Източна Украйна, след дълбоката печал от неизвестното бъдеще за децата ни…
Във връзка с онова, което писах миналия път не мога да не се обърна и към болезнения въпрос за различните (религиозни) “култури” и “универсалните и безусловни” права на човека.
Два руски филма от 2014 г. са повод за написването на този текст: „Левиатан“ на Андрей Звягинцев и „Дурак“ на Юрий Биков.
„Всички изгнаници във всички времена си приличат. Техният диалог е изгнанически, техният смях е изгнанически, тяхната съдба е да си останат вечни чужденци в страната, която ги е подслонила.“ Есето се публикува за първи път.
Преди години на въпрос на журналист какво ще определя неговата политика бившият британски премиер Макмилън казал: „Събитията, моето момче, събитията.“
