Този разговор продължава вече век и половина, сиреч доста време, предвид прословутото българско късопаметство. Разговор, който със сигурност се води в различни регистри около всеки 19 февруари. И той все предстои.
Премиерата на книгата „Пропуканата България” от Тони Николов е днес, сряда, от 18 часа в Книжния център „Гринуич”. Ще се радвам да видя някои определени хора, по-надолу ще изброя кои.
Неотдавна беше погребението на президента Желев. Нарочно изчаках да мине известно време преди да напиша тези редове, за да проверя дали онова, което си мислех по време на траура, е достатъчно истинно и непомрачено от емоциите, които неизбежно ни връхлитат при подобни обстоятелства.
Русия е „нападната”. Това е ключов, структурообразуващ елемент в нейния „разказ” за събитията, в които е участник.
Дано споразумението от Минск да спре кръвопролитието – поне временно. В този смисъл то бе необходимо, но не решава нищо съществено в Украйна.
В Минск лицата изглеждаха странно спокойни, без да издават нервност. Дори имаше някаква неочаквана ведрост вън от протоколната, но не като че ли предизвикана от трудния, но щастлив в крайна сметка изход, а маскирана-необичайна, ненормална за един такъв формат на преговори.
Няма как, принуден съм (за последен път!) да се върна към дебата за идентичността на Европа и нейните свободи, разгорял се в публичното ни пространство след трагедията с „Шарли ебдо”.
Преди седмица на телефона ми звънна непознат номер с чужд код. Гласът издаваше човек на възраст. Беше изяденият от годините като брус глас на човек, позабравил донейде българския.
Било непосредствено преди Втората световна война, Ана била ученичка, живеели в малко градче, майка й била учителка в гимназията. Били гладни години, били бедни, много бедни години. Ана и сестра й имали едно общо зимно палто, с което излизала ту едната, ту другата, никога не можели да излязат едновременно през зимата.
