Онова, което безспорно заслужава размисъл в най-новата ни история, е защо всяка война е сякаш нашата война, докато не всеки мир е нашият мир. В сърцевината на този парадокс се крие травмата на „българската загуба”.
Ако понякога си мисля, че проумявам какво е светостта, едно от нещата, които ми помагат да се досетя какво е светостта, е паметникът на Свети Патриарх Евтимий в София.
Животът е върховна ценност и оттам правото на живот е върховно право. В същото време не можем да си представим съвременната цивилизация, основаваща се единствено на правото на живот и лишена от всички други човешки права.
“Правото” поначало се има пред и с другите и поради това не може да се има от себе си или “от природата”.
Възможно ли е Балканите да се превърнат в следващото игрално поле за руския президент Владимир Путин и неговата политика за дестабилизация? Наскоро Ангела Меркел допусна тази възможност.
Вярно е, че независимостта на институциите трябва да се уважава, както и техните мандати. Но понякога тези институции злоупотребяват с властта си, упражняват я произволно и стават опасни. Тогава възниква необходимостта от промяна.
Свободният може и знае как да замълчи понякога за нещо. Дори и тогава, когато другият е бил и все още продължава да е жесток, безмилостен, недиалогичен. Свободният знае и да замълчи. И с това не става по-слаб.
В режим на санкции днешна Русия показно втвърдява курса на политиката си, сякаш непрекъснато мечтае как да върне лентата на историята назад, в символните времена на най-героичната матрица – Великата Отечествена война.
