Във връзка с мое изказване на публична дискусия, посветена на софийските протести, станах обект на засилено медийно внимание: ругаха ме, осъждаха ме, упражняваха се в сантиментализъм на мой гръб.
Милиони египтяни бяха покрусени, но не и изненадани от избора на един Мюсюлмански брат след краха на бруталния и корумпиран режим на Мубарак. Тридесетте години на ислямистка пропаганда успяха да скрият лицето на този Египет зад фереджета и бради, но не и да го променят.
Днес да не си на мястото на главния прокурор Цацаров. По едната буза те удрят с 875-те лица, незаконно подслушвани от Цветан-Цветановите хора, докато от другата страна ти забиват мощно плесницата с умишлено забавената отбрана на Република България по делото за АЕЦ „Белене“ в международния арбитражен съд.
България не може повече да продължава така. Страната е в трайна нестабилност. Правителството си дава вид, че уж провежда някаква политика, а всъщност мобилизира целия си полицейски, финансов и медиен ресурс с едничката цел да оцелее.
Оказа се, че големият въпрос „Кой?”, превърнал се в клеймото, което жигоса цялото ни лято, бил имал свойството да се пъпкува на все по-малки въпроси и въпросчета „Кой?”.
Светът се състои от всеки един от нас. Колко от нас проумяват, че Бог има нужда от нашата любов, иначе е самичък. В сърцето на колко от нас Той има Свой дом. Нашите сърца са все повече препълнени с грижи, с вещи, със суета. Светът е станал пустиня.
„Орешарски” е име не на политическа личност, а на обект на скандиране, дори псевдоним на този обект, семантична анаграма на „Станишев-Мая Манолова-Волен Сидеров-Цветан Василев-Николай Бареков” и т. н.
Препрочитам стиховете на някои от големите ни поети. Позабравил съм, макар и за малко, за ежедневието, за това, че хората и тази вечер ще отидат на площад „Независимост“, за да извикат своето „Не“.
