В залисията си от брилянтния ход орисниците на „казуса” Пеевски забравиха да скочат от скарата. И бяха изпечени първи. А народът веднага разбра, че сега няма да му гепят поотделно планини, гори, плажове и реки, а искат да му гепят вече всичко.
Ако някой не е чул за чудотвореца от Стамболийски, ще цитирам: „България го видя след изборите в НДК, където бе на пресконференцията на БСП. Лично Сергей Станишев целуна златния кръст на врата на отец Стоян, а свещеникът го благослови.”
Моето същество е призовано да стане съдбата си и съществуването му в това битие е даване на отговор на отправения към него въпрос „къде си”. То е раждане на мен в мен и жертвено произнасяне на моето „ето ме”.
Демокрациите не са и не могат да бъдат машини за удовлетворяване на желанията. Те не произвеждат автоматично добро управление по начина, по който хлебарят прави банички (доброто управление е очакван, но съвсем не неизбежен резултат).
По Възнесение в Гърция станаха неща, които ни убедиха в това, че една съвременна държава от Европейския съюз може и сякаш трябва да разпуска, разпускайки каквото й падне – например държавните си медии. Спомняте ли си за „Облаците“ на Аристофан? Дали не ни заоблачават?
Констатацията не е моя. Внезапно я съзрях като надпис на столичната улица „Аксаков” . Графитът „България над нищо“, дело на неизвестна за мен ръка, е всъщност логичен отговор на печално известния лозунг „България над всичко“.
Вече живеем като къртици. Всеки нещо си чопли в своя коридор, в своя тунел. Понякога излизаме на светло, оглеждаме се. Виждаме по-близо и по-далеч и други такива като нас – да душат въздуха, да се оглеждат. Регистрираме присъствието си.
И пак се шмугваме в тунела.
Не цари никакво чувство за общност.
Всяка година по това време ни разсмиват кандидатстудентските литературни бисери. Разсмиват ни само за миг. После ни става тъжно. Смеем се на тези изречения, но само в първия миг, после преставаме да се смеем, защото отдавна знаем: образователната ни система е в колапс.
