Белият пушек, извил се над Сикстинската капела, прикова вниманието на цял свят. Безброй хора искаха да узнаят кой е новият човек в бяло на папския балкон над площад „Свети Петър”.
Светците нямат нужда от нашата защита. Ние имаме нужда от тяхната защита. Но ние обикновено търсим тяхната защита, когато ножът опре до кокала – при болест, при бедствия, при скръб, при смърт.
Миналата седмица на фона на трагичното самозапалване на Пламен се случи нещо, което на пръв поглед е съвсем далеч от неговата смърт, но ако се взрем в дълбочина, ще открием, че е свързано с нея.
„Народът”, за който в последните седмици толкова много и толкова патетично се говори, е любим конструкт в нашата историография и публицистика от самото раждане на новата българска държава.
Мисля си, че разплискването на исканията на протестиращите от улиците на българските градове и преливането им отвъд ръба на горчивата чаша, поднесена към устните на управниците, не е хипертрофия на гражданското недоволство.
Около обяд в градинката край парламента. Пред палатковия лагер на гърба на Художествената академия не е многолюдно – има-няма двайсет-трийсет души в „новото Оборище“.
Ние, писателите, сме като юродивите. Викаме, но никой не чува. И лека-полека и ние спираме да вярваме на думите. Да вярваме на нашите думи, заради които живеем.
Искаше ми се тази колонка да бъде за чудесата, които непрестанно се случват около нас и които ние, поради закърнялото си сетиво за чудо, не забелязваме. Искаше ми се да се откъснем от протестите, Патриарха ни, досието му, от проблемите в църквата.
