Без претенции да формулирам всеизчерпващия закон на българската политика, съм склонен да подведа кипящите напоследък обществени страсти под логиката на синдрома „6 април“.
Формален повод за този текст е отминалата преди няколко дни дата 30 март, когато се навършиха 101 години от смъртта на писателя Карл Май. Но това е само формалният повод. Защото все по-често си мисля за индианците. За добро или за лошо, моето поколение дължи много на индианците.
В най-голямото социално униние и безнадеждност във фейсбук избухна висящото кафе. То заля България така, като че ли се отприщи някакъв бент. Нещо насъбрано, нагнетено, исконно потърси своята форма.
„Сигурността без свобода е сигурността на клетката в зоопарка. Свободата без сигурност е свободата на джунглата”. Този афоризъм казва нещо много просто: трябва да има баланс.
Нашите деди се забъркали със славянките. Оттук и произлязло тяхното име: забъркали-бъркали-българи.
Как се разказва и ще се разказва занапред въстанието от 2013? Ще включва ли митът за него мотива за новото начало на българската демокрация? Това е в крайна сметка въпросът, който ме занимава. И светкавично отговарям: не, не мисля.
От дете си спомням как съседката леля Естер твърдеше, че любовта пресреща човек на най-невероятни места – тя например видяла за първи път бъдещия си съпруг, когато метял улицата. Забелязала го заради „жълтата звезда“.
Щеше да е успокояващо, ако наместо живота, който живеем, просто гледахме по телевизията филм със същото заглавие – „Лошите и добрите”. Филмът обаче не е свършил, защото го живеем.
