Иконите не са „патерици“ за някакво спасително усилие. Те са присъствие на онова, в което взимаме участие, когато участваме в литургията.
Много по-лесно се предвиждат добрите новини, отколкото лошите: първите рядко са случайни и най-често са резултат на дълги усилия.
Човеците се радваме на новите си години. Пищялите ни са строшени, раменете ни не стават, но ние се радваме. Радостта от преживените години се натрупва. Натрупва се и натежава. Радостта носи със себе си тежест, защото оставя винаги привкуса на страха.
Минаваме през нея всяка година. Дори без да си даваме сметка за това. Независимо от леденото време, сковаващия студ и традиционната следпразнична унилост. Всяко начало, включително и на Новата година, е реален избор. Нещо важно от миналото остава завинаги зад гърба ни.
Страх Божий не означава страх от Божие наказание. Страх Божий означава страх да не загубиш Божията благодат, възможността да присъстваш на вечерня в малкото параклисче в някой манастир, където суровите черни фигури на монасите сякаш са нарисувани като с въглен върху залеза в прозореца.
Видях ги на опашката пред мен – баща и пет-шест годишната му дъщеричка. Той беше взел няколко глави лук в прозрачно пликче, в него имаше още един хляб и една кофичка кисело мляко. Толкова.
Ние, овладяващите човешката си природа, сме и нейните носители. И изглежда чиста привидност, че овладявайки я, нейни владелци ставаме въобще „ние”, човеците.
Тревогата е вътрешно присъща на човешката участ, тя се проявява още в детството и то с каква жестокост! Ако имате дарбата да извървите наново пътищата на живота си, ако детето, което сте били, ви остава близко, тогава ще съумеете да я усетите.
Най-сериозният проблем на Руската православна църква, призвана да играе централна роля в контекста на руската „духовна култура”, е в това, че посткомунистическа Русия не съумя да извърши лустрация и смирение пред лицето на истината.
