Сигналите за възможни преговори между Тръмп и Путин, на които еднолично да се постигне „мирна формула“ за войната в Украйна, всяват обяснима тревога. Първо, заради самия формат на тези преговори – без участието на Украйна и без участието на Европа. И второ, заради болезнените източноевропейски спомени от синдрома „Ялта“.
Циркът дойде и тази година, макар че се беше чуло, че екипът има големи финансови проблеми. Настаниха се на голямата поляна до градчето, както винаги. Разпънаха шапитото, наредиха фургоните един до друг отзад като стена и с разрешение на общинските власти, заградиха временно района с телена мрежа, за да не избяга, по думите им, някой от хищниците.
Един праведен и благоговеен старец в Йерусалим десетки години чака утехата Израилева. Предсказано му е, че няма да види смърт, докато не види Христа Господен. Той вярва на това пророчество и чака то да се сбъдне. Пророчеството се превръща в негова съдба, която той смирено приема. Очакването е безкрайно дълго, цял един живот, но той не се усъмнява в предсказанието.
Това, което ще разкажа тук – или по-скоро ще се опитам да го припомня, защото много хора у нас продължават да се преструват, че нямат спомен за него – се случи преди близо половин година. И да, то наистина бе толкова необяснимо и смущаващо, че многобройните му жертви и свидетели са се постарали да го изтласкат от паметта си.
Асен беше най-нежеланият от партийното бюро преподавател във факултета, аз пък най-нежеланият студент в същия Философско-исторически факултет бях. Третият в триумвирата беше Желю Желев. В онова време той беше най-окаяният от трима ни – изключен не само от Партията, а и като аспирант от Университета.
Впечатлява майсторството на Мирела Иванова да вплита изяществото на поетичното в тривиалностите на бита; перото ѝ превръща всекидневното в място на високи чувства и въжделения. Умението обаче си има цена и тя е тъкмо в изстрадването на поезията като изпитателен път, като мъченическа агиография.
Историята на спасяването на българските евреи е маркер за българската съпротива срещу Холокоста. Самото спасяване е сякаш съ-битието на една история, която би трябвало да е позната на всички, а всъщност не е така. И случаят с Иван В. Петров го доказва.
Градината беше голяма. В нея растяха вековни дървета, които от северната си страна имаха дълги бради от мъх. В дъното ѝ се издигаше къща, която е била красива навремето, с внушително стълбище. Всяка сутрин по стълбите слизаше мъж на средна възраст, който започваше да се разхожда по алеята между дърветата.
„Няма как започнатите, но прекъснати някога разговори за истории и книги да продължат.“ Въпреки че пише това, Тони Николов си поставя противоположната задача – да продължи прекъснати разговори, като прекрачва през невидимите граници на времето.
