Моето отношение към Българската православна старостилна църква, която ВКС разпореди да бъде регистрирана като самостоятелно вероизповедание, е определено отрицателно. Което не означава, че съм против регистрацията ѝ. Всеки има право да изповядва своята вяра…
На село си заобиколен от живот. Естествен. Природен. И животински, най-вече животински. Животните са навсякъде (за съжаление, вече не е така): пролетно време чакаш щъркелите и лястовиците, есента ги изпращаш с печал, а зимъска наблюдаваш щъкането на врабците.
Много се е спорило защо катедралният храм на България носи името на руски светец и то на светец, периферен за нашата православна традиция. В ядрото на тези спорове винаги е било едно изначално противопоставяне – крайните привърженици на Русия срещу хора, които по друг начин виждат пътя на България в модерния свят.
Беше последният ден на старата година. Магазинчето на партерния етаж в блока затваряше обичайно в осем вечерта, но днес собственикът си тръгна в шест. – И аз съм човек, момчета. И аз трябва да празнувам – каза на неколцината си редовни клиенти, които кротко, без възгласи на несъгласие, допиха шишенцата си и също се изнесоха.
По какво разбираме, че съществува време? По смяната на сезоните. По това, че бебето става старец. По това, че за случилото се запазваме спомен, но не можем да го върнем. Вчера никога няма да стане днес. Вчера, днес и утре сме ги измислили, за да се ориентираме в безбрежието на вечността.
Няколко дни преди Рождество, както всяка сутрин пиех кафето си в градинката под нас и премятах в ума си всички задължения, които ми предстояха. Докато се опитвах да ги подредя някак си в кафенето влезе жена – около четиридесетгодишна, прилично облечена, но с доста уморен и даже изтерзан вид.
Защо Оля Стоянова е толкова сърдита на музеите – ами защото в тях „няма викове и песни“, трябва да стъпваш на пръсти, да не вдигаш шум и изобщо да си по-тих от водата и по-нисък от тревата. А трябва безсистемност, трябва разхвърляност и хаос, за да има живот, един неподправен хаос.
И тази година посрещнахме тихата рождественска нощ с надежда, но и със свити сърца. Насред войни срещу невинни хора, злини, на които светът е подвластен от векове. И все пак „светлината на познанието“, за която се пее в рождественския тропар, я има, доказателство за което е и тази история.
