Той беше стрелочник. Работеше на една глуха гара, където влакове не спираха. Имаше един голям тефтер с твърди корици, където описваше дежурствата си. Веднъж му отидох там на гости. Беше по черешово време. Помня апаратната със зелените и червени светлинки, малкия перон, малката постройка, името на гаричката, изписано на стената, колко такива гарички сме виждали от влаковете, с които сме пътували и как веднага сме ги забравяли.
Помня двете големи череши, посадени в градинката зад гаричката. Тъкмо се бяха отрупали с плод. Но децата от близкото село вече бяха успели да минат оттук и да оберат и да окършат, колкото могат, клоните на черешите. И стрелочникът хем се ядосваше, хем не се ядосваше. Какво да се ядосваш на едни деца.
Гаричката си имаше куче, имаше си и котарак, навярно задължителни и дори вписани във ведомостите като инвентар. Имаше още малка стаичка с желязно легло, залепена за апаратната. Леглото беше покрито със сиво униформено одеяло с печат. Там дежурният можеше да подремне, да си опъне краката, когато няма работа.
Понякога от разсеяност стрелочникът записваше в големия тефтер и разни изречения, които му бяха хрумнали по време на дежурството. Но вероятно никой никога не четеше този тефтер, защото нямаше случай да му направят за това забележка.
После стрелочникът се пенсионира. Тъкмо беше издал първата си книжка, сборник с две новели. Направи премиера на книжката в една малка зала на Столичната библиотека. Бяха дошли доста хора, неговите преки началници, колеги, приятели. Стрелочникът беше облечен с железничарската униформа, черна, с вензели и бронзови копчета.
Минаха години. Стрелочникът продаваше книги в една оживена градинка в самия център на София, а през останалото време пишеше и преправяше своите разкази. Издаде и втората си книга, сборник с разкази.
После направиха ремонт на градинката, асфалтираха я, сложиха красиви пейки и му забраниха да се върти там. И стрелочникът се видя принуден да замине за родното си село във Врачанския Балкан и да заживее в къщата, построена от баща му.
Стана така, че преди няколко години успях да му отида на гости в това село. Пак беше по черешово време. Закара ме с колата си един млад колега, също писател. Няколко дни преди да му гостуваме, стрелочникът ми звъни: „Да купиш един килограм телешко месо от тази и тази месарница на „Шишман”, само от нея, от другаде – не! И да го смелиш на кайма. И лук да купиш, също едно кило”. Не знаех тази месарница, но я намерих. Оказа се, че тя не е прекъсвала работа от 1934 г. Купих месото, купих лук. Когато пристигнахме в селото и намерихме къщата му, той вече беше направил чорба от киселец, гъста, с много фиде. Наряза лука, разстла го на дъното на тавата и отгоре сложи месото. Пъхна тавата във фурната на печката. И така, царски, ни посрещна.
На изпроводяк ни показа черешата си до пътя. И тя беше окършена и обрана до шушка от циганчетата. Той махна с ръка. Не можах да ви дам по една шепа череши, рече.
Затова нека сега аз да ви почерпя с една шепа от неговите думи, с един негов разказ. Една импресия.
По дефилето
Забити в тунела – от вагона хвърлям поглед назад. Тунелът извива леко като опашка. Накрая все още стои сводът. Вижда се като изрязано там, където сме се гмурнали току-що. Изрязаното прилича на извита върбова пръчка. За миг в тоя свод замръзва картина на отдалечаващ се кът от дефилето, накичен в бяло.
Кантонер с оранжево елече държи в ръка чадър. В другата ключ и болтове. Стои той край устието на тунела като часови. Зад него, на една нога, се бялкат къщи. С гиздави цветове обкичени – влажни, ниски треви.
И това гъсто, гъсто пролетно пространство, тая изрязана дупка на края на тунела е като тепсия с форми, цветове – пролетни, дъхави…
Зелени, бели кадифета от цветове на фиданки и къщи.
Отгоре, от сивото облачно небе – дъжд, парченца лед. Подлагам глава. Приятно бие в чело, нос, коса. От скоростта, от струята усещам студ. Някакви ръбати, водни прътове от пръски ме бият.
Клони от череши край линията отлитат назад, обвити в бели цветове като къдели.
Черни скали досами стъклото лъскат от дъжда.
От тъмните склонове високо над нас жълтеят короните на подранили, разлистени вече дървета. Камъни с червени зъбери, като козирки на напластени каскети, изостават назад. Пак черни скали блясват край линията, като прясно разрязано олово.
Лозе, отсреща на ската, оградено от храсти; раззеленили се – приличат на деветка. В единия край на лозето като точица белее цъфнало дръвче.
Изведнъж червеникавите, тъмни скали отсреща ме ослепяват, огрени и мокри от слънцето. Под тях като черна, наядена кора пада сянката на облак.
Грее слънце, блестят клоните на борова гора. Жиците, като заскрежени от белота, изглеждат дебели.
Дъждът бялка като снежец, гъст на тъмния фон от неразлистени гори.
Току над нас – зъбери, зидарии, разтопени от дъжда, мокри, умити. Промъкваме се край всичко това и тропането, монотонно, неспирно биене на железните колелета изпълва ушите…
Вали…
Слънце…
Кози…
Влакът се гъне и гъне, върви си по огледалните релси напред. Разтопена река, разтопено слънце, зеленина и извити като успоредни конци релси – напред по белия чакъл – отлитат бавно, бавно назад…
Картина от свод отново, там се смалява на тънък резен сребриста месечина…
Няма да ви кажа името на този човек. Открийте си го сами. Но си мисля, че тъкмо такива хора знаят най-добре накъде трябва да пътува новогодишният влак, който само след няколко дни ще профучи край нас. Край нашите малки глухи гарички.
