Има нещо интересно и в същото време загадъчно в творчеството на българските маринисти: малцина от тях са посягали към един сюжет, иначе любим на мнозина български художници, чиято тема не е предимно морето – сюжета за рибарите.
Има един парадокс на паметта: че най-споделимото е едновременно с това и най-несподелимо. Хората са помнещи същества, плуващи из реката на забравата, където толкова много неща си остават отвъд езика, на другия бряг на живота и историята.
Навремето, като млад, искаше да става писател. Но от това нищо не излезе. Беше написал вече няколко разказа. Дори специално си нае квартира, една гола стая с маса, въпреки че страдаше от безпаричие. Знаеше, че така трябва.
Не искаме да умираме, но още по-трудно можем да си представим да живеем вечно на земята. Само мисълта за това ни плаши и ужасява дори повече от смъртта. Има келтска легенда за някаква фея, която е добра, но след когато прекараш три дни с нея, реално са изминали три години. И когато се върнеш в света, това е вече друг свят.
Огледайте се и вижте: ожесточилата се война на олигарсите оголи нещо, което до този момент не виждахме напълно ясно. Истинската власт в страната от години е в ръцете на „хората на този или онзи“ – от хора с прозвища до… прокуратури и специални служби.
Първото, което правиш летем, е да хвърлиш обувките, сандалите, гуменките – цяло лято „бос по асфалта вървиш си“, петите ти стават на гьон, но пък са така яки, че никакво камъче, дето обръща колата, не може да ги нарани.
Има теории на хаоса, според които всичко трябва да се разбърка максимално, тъй като само пълният разпад гарантира възможността за изграждането на нов относителен ред. И ситуацията, в която днес се намира България, уви, е потвърждение на това.
Пред фотографското ателие имаше дървена пейка. Тя често минаваше след работа по тази улица, но вероятно защото ателието винаги беше затворено, досега не му беше обръщала внимание. И наистина кой сега ще влезе във фотографско ателие или ще заведе близките си, за да си направят снимка.
