Вместо с “неща”, с притежания, с положение, с титли, Бог в Иисуса Христа присъства в света без нищо, тоест с нищетата Си – присъства нищ.

Това фундаментално смущаващо обстоятелство, измъчило през вековете толкова много умове и довело толкова много хора до съмнение и неверие, почива между впрочем и на една решаваща истина, която трябва да припомним.

Става дума за това, че Бог всъщност е единственият, Който се явява на този свят само със Себе Си, само със Своето лично битие. Всичко друго, което въобще има битие в човешкия свят, има битие в него и с нещо “ùмано”, а не просто със себе си.

Да, точно така е – всяко нещо в този свят колкото присъства, толкова в някаква степен и отсъства – поне в някаква степен небитийства.

Тази мисъл може да се стори на някого твърде радикална и дори по някакъв начин абсурдна. Нека обаче се решим да се замислим по-дълбоко и по-честно. Кой например съм “аз”? Нима не е вярно, че онова, което бих могъл да изрека за себе си, непременно ще съдържа в себе си и определени изрази, които ми придават нещо – нещо, казвам, което аз в най-последна сметка не съм сам по себе си. “Аз съм”, следователно, в дълбочина е някаква специфична лишеност, някаква не-до-битийност, която ултимативно се нуждае за присъствието си в този социален свят от нещо “придавано й”.

В дълбочина “аз” в някакъв неотмислим аспект съм “отсъствие”.

Не напълно, разбира се, и затова моето отсъствие присъства, а аз го възпълвам, “довеждам го” в пълно битие чрез допълващи го “неща”, чрез “притежания”, чрез “собственост”. Ето, аз съм например “писател” и това безспорно “ми придава нещо”; имам такъв и такъв социален статус и той също ми придава нещо; числя се към определена общност и това ми придава нещо също. Колко от нещата, които изричам за себе си, с които изразявам своето “аз” са по същество неща, които са ми “придадени”, които ми “придават” нещо, за да ме направят “нещо”? И мога ли да “бъда” в този свят съвсем без тези придаващи ми “нещост” неща – без тези “притежания”? Мога ли изобщо “да съм” в този свят без “своето” – присвоено, добавено отвън, “купено” от другите? В този грешен свят “да си” уви, явно не е достатъчно, за да “си”. Ти “си” всякога и чрез “добавеното”, чрез “придаденото”; без него не можеш – личността ти, така да се каже, няма битиен капацитет сама по себе си. “Този свят” не може да бъде докрай свят на личности, той непременно, неизбежно е и свят на обективации, възпълващи немощта на личността.

“Аз съм нещо”. Трябва наистина да признаем, че в дълбочина тази елементарна пропозиция не изразява просто тъждество. Тя изразява в социалния мир също въз-пълнение на субекта от предиката;възпълнение на онова, което не е просто от само себе си нещо (“аз”) – с “нещо” (друго).

Напротив: за Бога (но единствено за Бога) всичко, което може да се каже, е само, че е Той. Бог не е нищо … освен Бог!

Схваща ли се разликата? “Аз” съм: “учен”, “VIP-персона”, “богат “ съм, “от благородно потекло” съм, “член съм на такъв и такъв клуб” и т.н., и т.н., и чрез всичко това – чрез всичко това освен чрез себе си “съм”. Бог пък не е ни-“що”. Той няма никакви “титли”, никакъв “статус”, никакво “имущество” (неслучайно явил Се в този свят “Син човеческий няма, де глава да подслони” (Мат.8:20). Той не Се явява като цар, като обитател на дворец, като своеобразен анти-Август, както изглежда “логично” да бъде. В това отношение Той изглежда нищ и е нищ в решаващия за нас “светски” смисъл на това да си “нещо”.

Всеки римски чиновник и войник в този същия смисъл е бил повече от Него – в по-голяма степен е бил “нещо” (в смисъла, припомням, в който обикновено казваме, че “да си такъв и такъв е нещо” или че “дори и да си такъв и такъв, пак е нещо”). Всеки, казвам, имащ поне някакви казионни обвързаности, е повече от Него.

Същевременно обаче Той именно с тази Своя абсолютна светска нищета, с това, че съвършено не е “нещо” за “света”, е Бог в света. ЗащотоТой и само Той в него е … Онзи, Който е, а не нещо, с което е.

С това, казвам, нищетата Му е равна на най-категорично, най-автентично личностно присъствие. Той присъства не “светски” (впрочем, това е и най-интимното значение, влагано в думата “светски” – че не със себе си “си”, а с нещо, което “имаш” – с нещо, което си “добавил”, “прибавил”, “купил”): Той присъства абсолютно лично.

Бог е най-не-светският в света – дотам, та дори последният портиер да е повече “нещо” в ранга на светските чинове в сравнение с Него. Бог е по-“никой” от вратаря! И това наистина е потресаващо.

Но най-не-светският в света е именно Спасителят на света, защото тази “светска” нищета, тази светска “нищост” идва от това и е равна на това, че Той (Бог, Христос) е (просто) Онзи, Който е (срв. Изх.3:14: “Аз Съм вечно Съществуващият”, в лат. превод – Ego sum qui sum, т.е. буквално “Аз съм Който съм”). А щом е това, няма и нужда да бъде “нещо”, нещо да Си “добавя”. Той и без нищо, и без да е “някой” – е. И даже – именно така единствено е.

Ето затова Бог следва да Се яви нищ в света. И е нищ според мерките на света. Но в нищетата Си е най-автентичният.

Всичко друго, всеки друг, тъй като поне някак си е “нещо” (а не е просто той сам), е едновременно повече “нещо” от Бога и по-малко личност в сравнение с Него. А това значи, че е неизбежно, поне в някаква, по-голяма или по-малка степен, място на неавтентичност, на невъзможност за пределна, за пълна комуникация – място на личностна студенина. В него, поне в някаква степен, го няма онзи, с когото се комуникира, а следователно няма, нямакомуникация докрай, до най-последен предел.

Бог в този свят е нищ. И поради това не е “нещо”, като което трябва да бъдеш, като което да станеш, за да влезеш във връзка с него. Бог е Онзи Който е.

Но ето защо, най-накрая, тази толкова добре позната библейска формула не би трябвало да се схваща просто като един израз на свръхпълната (абсолютна) “нещост” – сиреч онтологически, а по-скоро като обозначаване на на-пълната, на изначално-автентичната Личност (което значи – на средоточието на искреността, на топлотата, на всепълната възможност да се обърнеш, да си в комуникация).

Бог е истинският“друг”и Той е единствениятистински “друг”, единствения, с Когото всъщност можеш да говориш – безкрайно, бездънно лично, в пълнота, или по-точно – в мярата, в която пределно, в този свят на “нещо”-сти Той е “нищо” и “никой”.