Начало Идеи Гледна точка In memoriam. Жрецът на книгите
Гледна точка

In memoriam. Жрецът на книгите

7313
Константин Делов

Залезът беше изписал живачени йероглифи на облачното небе. Позахладня и косовете и синигерите отново започнаха да се разпяват.

Сетих се за един подобен ден преди четири десетилетия.

Бях отишъл в кварталната библиотека, за да заема книги на български писатели, които не бях чел, защото ми предстоеше изпит по българска литература в университета. Посрещна ме висок брадат мъж. Престоях в библиотеката няколко часа. Разглеждах книгите, говорихме си с човека. На вид той напълно отговаряше на представата за „жрец на книгите”. И още нещо, по никакъв начин не се издаде, че ми е колега, че също пише.

На 16 юни тази година се навършиха четиридесет дни от кончината на този човек. Името му е Константин Делов. Той беше поет, писател, есеист, за когото са чували малцина. Това е така, защото той беше изключително скромен. Това не му попречи да живее в литературата, да има своите литературни празненства. Ето например как е отразила Илияна Делева премиерата на стихосбирката му „Пропаст от хартия“ на десети май 2015 г. в „Градското списание“:

Поканата е скромна и лаконична – премиера на новата стихосбирка на Константин Делов „Пропаст от хартия“. Присъстват наистина близки хора – по кръв и по дух. Малко, но приемаща публика в салона на читалище „Николай Хайтов“ в София. Думи от приятели, прочели внимателно и усетили дълбочината на пропастта, която словото отваря пред пишещия.

Константин Делов е поет, писател и литературовед, около когото не се шуми, но заслужава внимание. Автор на 13 книги – разкази, есета и поезия, както и един труд върху творчеството на Валери Петров, споделящ житейската си философия, без да философства, уповаващ се на вярата в Бог и Човек, творец дълбок и проникновен. „Екскурзия до края на системата“ (1994 г.), „Завръщането на Одисей“ (1995 г.), „За олтарите и огнищата“ (1995 г.), „Клада за поетите“ (1995 г.), „Пастир на ветровете“ (1997 г.), „Малко“ (2000 г.), „Пукнатини“ (2005 г.), „Големите и малките“ (2005 г.), „Разкази, есета, миниатюри“ (2006 г.), „Меки камъни“ (2008 г.), „Bar Jeremy“ (2013 г.), „Валери Петров. Мъдростта на таланта“ (2014 г.) и новата „Пропаст от хартия“. Изреждам заглавията, защото те говорят много за това, което се съдържа в книгите.

След време написах разказ със заглавие „Библиотекарят“. Прототип беше именно библиотекарят от кварталната библиотека. В разказа той присъства с първото си име. Разказът излезе в една от книгите ми. Сега ще го публикувам тук, за да подсетя, че имаше такъв човек. Ако някой посегне и към книгите му, ще знам, че онази наша среща преди четиридесет години не е била напразна.

Библиотекарят

Обувките му оставяха малки планини от сняг по мозайката на стълбите. По навик стисна широкия дървен парапет, изкачвайки се нагоре към втория етаж. Парапетът беше леден като парапета на кораб в Северния ледовит океан. Двукрилата врата на библиотеката отдавна не се заключваше истински – Константин просто издърпваше винта на едната халка от дупката в дървото.

В двете големи помещения на библиотеката беше студено. Ледените цветя по стъклата бяха станали още по-дебели и живописни – вече изглеждаха като изсечени в гранит с длето.

Старият глинен пепелник, който вярно му бе служил в продължение на три десетилетия, приличаше на изгаснало огнище. Сякаш и той усещаше, че това е последното посещение на Константин на работното му място в библиотеката. Нямаше да е честно да го остави тук, най-добре беше да си го вземе вкъщи, но пепелникът фигурираше в глупавия канцеларски опис на вещите и формално можеха да го обвинят в кражба. Като нищо и това можеха да направят.

Константин хвърли поглед към дългите рафтове с книги, навремето прилежно описани и подредени по автори и заглавия лично от него. Още утре щяха да започнат да тъпчат книгите в найлонови чували и най-вероятно да ги изхвърлят направо на боклука. Фирмата, която бе наела помещенията на библиотеката от читалището за студио на кабелна телевизия, искаше до дни да започне ремонта. Единствено страшният студ, който бе свил напоследък, можеше временно да им попречи. 

Константин се отпусна на шперплатовия стол, дръпна пепелника по-близо до себе си и си запали цигара.

Огледалото с отчупен край над чешмата на отсрещната стена, както винаги, отрази лицето му. Зеленият, забоден с кабарчета дебел картон на бюрото не бе сменян от години и целият бе нацапан от химикалките, с които записваше в картоните взетите от читателите книги.

Тиковете на главата му се усилиха, сигурно от студа. Читалището отдавна бе спряло парното си и в библиотеката бе студено, колкото и навън. Единствено вълк би оцелял на този студ. Но ето че и Константин оцеляваше. Виж, ако се наложеше обаче точно сега да впише в нечий картон заглавието на някоя книга, нямаше да може да се справи.

Той тихо бе попитал онези – а какво ще стане с книгите? И те, докато разглеждаха високите хубави помещения и вече обмисляха ремонта, бяха махнали нетърпеливо с ръка.

Всъщност чак сега Константин разбра защо бе дошъл и днес тук, въпреки че формално той бе сдал имуществото и всичко бе приключило: един брой бюро, един брой стол, един брой диван, два броя табуретки, един брой двойна стълба, линийка, стелажи толкова и толкова броя, един брой пепелник, кошче, кофа, ракета, метла и лопатка… Той бе дошъл не заради личните си спомени. Той бе дошъл да се раздели с книгите.

Пръстите му замръзнаха съвсем и той ги мушна в джобовете на палтото си. Тиковете на главата му ставаха все по-отсечени, той можеше, ако иска, дори да им се любува в счупеното огледало отсреща. С тези тикове приличаше на диригент на голям симфоничен оркестър, който дирижира любимото си произведение и скоро ще достигне кулминацията – вече е събрал мелодиите от всички инструменти в лъчист сноп и ето сега ще изпрати този сноп в космоса.

А после изведнъж се видя какво ще прави оттук-насетне. Видя се как ще изкачва всеки ден стъпалата към библиотеката и чак когато стигне входа на читалището, ще се сеща, че вече няма библиотека.

Отиде до един от рафтовете и измъкна жълтата книжка „Уличният певец“ на Ърнест Томпсън Ситън. Вътре бе новелата „Уинипегският вълк“.

Трябваше да се научи да вие като вълк, отдавна си го мислеше. Това щеше да е неговото отмъщение. Да стои на стъпалата на библиотеката и да вие като вълк.

На излизане помисли малко и си взе глинения пепелник.

На главната страница: Хариет Бейкър, „Библиотека“

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора