Мисълта за умирането и споменът за смъртта

Владимир Градев

Със съкращения

Allez, rien n’est meilleur à l’âme

Que de faire une âme moins triste!

Пол Верлен

Човече, помни, че си пръст и в пръст ще се върнеш. Свещеникът произнася тези дълбоко запечатани в човешката памет думи, докато бележи челото на верния с кръст от пепел (от изгорелите от предната година клонки от Цветница) по време на службата на Пепеляна сряда, с която започват Великите пости в Католическата църква.

Не е ли малко странна тази повеля? Нужно ли е изобщо да се припомня онова, което всеки, без дори да мисли за него, тъй добре знае? Та не сме ли сигурни в това, не говори ли непрестанно крехкостта на тялото ни езика на смъртта? Ала тук съвсем не става дума просто за казване на безмълвния шепот в дълбините на плътта, а за събуждане от плътно обгръщащия аз-а сън на нещата, за подемане на същото онова действие, с което човек един ден се е изправил срещу цялата вселена: материя на неговата направа, маша на неговата смърт.

Memento mori, заръката е колкото повелителна, толкова и въпросителна: Човече, ти какво си? Пръст! Всяко спомняне означава вече известно откъсване, оттегляне, заставане на разстояние от предмета на спомена и поставянето му така под въпрос. Затова философът, и в най-материалистичната епоха, все пита: ако човекът е просто брънка от всемирната верига, как би могъл той, този тъй беден, нищожен неин елемент, да се отдели от нея и да отправи с учудване своя въпрос: „как е възможно това?”.

„Помни“ на Пепеляна сряда ни насочва както към нищото на заличаването и изчезване на всичко има име на земята и небето, така и към онова тънко „не знам какво”, с което душата, която не е нищо от това, което е, се откъсва, както от своето начало – пръстта, от света, който я заобикаля, и от несъмнения край – пръстта.

Така Memento ни припомня, че бидейки в света, всъщност не сме от света. Това впрочем е и условието за неговото познание. В противен случай това би означавало, че искаме да познаем и да определим цялото чрез частта. Ако всемирът, с други думи, е за съзнанието, то съзнанието не е всемирът. Животното има свят и той е ясно ограничен. Ала човекът има всемир, който далеч не свършва с непосредствената физическа реалност, а свързан от мисълта, притежава духовни и морални, екзистенциални и културни измерения. Притежава с една дума смисъл. Затова и смъртта на човека е различна от тази на животното: едно е умирането в света, друго умирането във всемира. Умирането в света е нищо, просто изчезване. Умирането във всемира е напускането на това цяло, в което мислите и действията, историята на всеки един, оставят следа и спомен. Затова може да се каже, че животното живее, но само човекът съществува, т.е. чувства и знае, че е различен от всички други твари. Така споменът за смъртта не само ни отделя от всемира, но и ни дава „мярата” да измерим цялото и да се съизмерим с него. Той събужда в нас способността за познание, онтологичното различие, което нашият здрав смисъл изразява с думите: „от всички твари единствен човекът знае, че ще умре”. Да, това са прости неща, но за да бъдат те наистина разбрани, трябва да се мисли за тях и тъкмо това цели memento mori.

Помни, че ще се върнеш в безпаметния мрак, в който си бил по времето на Галилей и Декарт, на Мойсей и Сократ и всичките светлинни години преди тях. Мислиш ли, че името ти ще остане на тази земя? Че какво ще прави то на нея? Няма ли да се разпръсне то като пепел от угаснал огън? Нима смяташ да го вземеш със себе си, щом отплаваш към другия бряг? И за какво ще ти е то? За да го удавиш сам в Лета ли? Виж какво си, виж какво ще бъдеш след няколко години, а може и след месеци, дни, часове дори и тъкмо това ще бъдеш вовеки: пръст, прах и пепел. И ти си направен от тия прашинки, които танцуват на слънчевата светлина пред очите ти. Необходимостта и случайността са дали на техния танц образа, идващ и отминаващ, образ, който ти се е паднал. Такъв е природният ред. И всуе се мъчиш да се противопоставиш на неотменния му закон, като търсиш с неща и дела, с творби и чеда да запазиш образа и името си във вечността. Помни, че тоя свят приема, поглъща всичко, което му оставиш, и го смила, по-бързо или по-бавно, все му е едно, дорде не остане и спомен за тебе.

Ако безстрашието е възможна алтернатива на страха, то ужасът няма такава. Той не е тревога за бъдещето, не е уплах пред опасността, не е дори потрес от насилието и злото. Ужасът е дълбинно, взривяващо мисленето и въображението чувство за прекрачване на границата с нечовешкото, с различаващото се напълно от нас самите, за разпадане в „онова, което няма име в никой език”, за из- личаване на беглия белег от хвърлялия за кратко сянка на божествената светлина аз. Nothing will come of Nothing… Never. Never. Never. Never. Never… No, no; no life? Крал Лир е навярно най-завършеният израз на този ужас, който литературата ни е дала.

Не забравяй, а размишлявай, без да се разстройваш, над тази непрестанно поставяща те под въпрос истина, само тогава тя няма да бъде просто едно потръпване.

Помни насочва най-напред към онова, което е било преди нас самите: пръстта е нашият произход. В някаква степен това „минало” (gewesen) е наша „същност” (wesen), както раздвижва ума ни диалектиката. То дълбае зад нас ямата, в която ни заравя, родени от неговия гроб. Ала там не откриваме дори в зародиш лика си. В предхождащата ни материя няма нищо от майчината нежност. Тя не ни познава и не предвещава никоя от озарените от светлината на погледа черти.

Ти си пръст. Сегашното време не изразява само частния „случай” на моето съществуване, а всеобщата участ на всяка твар. Смъртни сме и едната тленна плът ни свързва както с нашите братя и сестри човеците, така и с всички живи същества на света, в които също отеква онази „смъртна присъда”, за която говори апостолът.

Мemento mori разпръсва пръстта, която съм. То сочи както невъзможността да спра, да остана някъде в това разпръсване – нито преди, нито след менe, така и необходимостта да съхраня този спомен в мисълта, да съм и нещо различно от тая пръст. Помня, че съм пръст и че в пръст ще се върна само защото проумявам, че не съм само пръст.

Така, следвайки нишката на memento, стигам до пролуката, от която да изляза не само от шумния лабиринт на настоящето, но и от „висшите и изтънчени селения на миналото” и безпокоящите полета на бъдещето, за да отида на среща с онзи таен миг, който идва, за да не избяга.

II

Дойди и виж. Смъртта я видях в криптата на капуцините в Палермо, където и аз се спуснах в изумителното царство на мъртвите, чиито неясни очертания само смътно съзирах дотогава нейде на хоризонта. Пролетният ден беше лъчезарен и топъл, в гробницата нямаше почти никой и царящата в нея тишина напълно съответстваше на този странен град на мъртвите, който отваря място за застиналото време посред шумния, трескав живот на живия град. В криптата са събрани и изложени няколко хиляди балсамирани тела между ХVІ и ХVІІІ век. Това са най-вече семейни двойки, неразделни и в смъртта, има и деца, които сякаш още се нуждаят от майчината грижа и ласка. Навярно някои от посетителите ги обзема поривът да се потопят в миналото и да застанат до събраните тук от смъртта люде от старо време. Ала аз не изпитах нищо подобно, не усетих нищо от историята на тая разцъфнала навън Сицилия, нищо дори от пропиващия всяка прашинка там католически Lebensanschauung.

Не, в бароковия град на мъртвите ми се случи нещо неочаквано, нещо, което ни най-малко не предвиждах и изобщо не желаех. Почувствах, че и аз застивам в същия този, равен на вечността, миг на смъртта. Не съм имал друго такова усещане. В криптата на капуцините напълно блокираха телесните ми сетива и историческите ми възприятия и изведнъж се озовах изхвърлен от времето и лишен от собствения си аз, който сякаш мина през стъклата и отраженията в другата, непроницаема за живота, реалност. Екстатичният и трезв преход на духа в смъртта почти напълно ме помири с нищетата на моето съществуване.

Тези хора, неми свидетели на случилото се, стояха пред менe в своя покой. Без рани, без видими поражения. В косите им се е загнездила дори волята за живот. Само лицата им са с цвят на пепел. Действително си почиват или не, изглежда даже мърдат, но движението им, изящно и премерено, е без каквото и да е усилие и напрежение. Да, на тези мъртъвци с непокътнати тела и елегантни жестове все тъй им предстои да умрат. В тях животът още не е мъртъв, макар че не е вече жив. В тях смъртта умира и продължава да умира в никога не свършващото си настояще. Скръбни паметници, те не са curiosités morbides, запечатали за любознателния посетител отминали нрави, а са застинали образи на нищото, от което сме изваяни. Никога не съм изпитвал нещо подобно. Осъзнах, че тези тела не се отнасят до миналото, не ме връщат в него, защото са реалната реалност, настоящето настояще. Почувствах, че моите жестове са жестовете на тия мъртъвци, че те не са умрели, а умират във вечното настояще на самотата ми, че моите движения са движения на собственото ми умиране, но не на приближаващия край с всеки миг, а на изпълващото и пречистващо дните и часовете нищо.

Навярно бе халюцинация. За мене е без значение. Ясният и отчетлив опит обзе духа ми, без да го смущава. Сега усещам смъртта отсам и отвъд всяка опасност, съзирам я, провиждам я в шарките и сенките на живота. Не се отдавам на мрачни чувства и зловещи представи, никакъв danse macabre не ме е завъртял, не съм такъв тип.

Нито пък се опитвам да преведа в личните си преживявания смразяващите силогизми за бъденето-към-смъртта като определение на същността на човека.

Не, става дума за нещо друго, нещо по-просто и първично. В онзи пролетен следобед се срещнах най-накрая със собственото си начало, почувствах, че се поразсейва мъглата на живота, и победих вътрешната си самота, когато открих най-завършения си образ в умиращата в мене смърт.

Не ме изненада, не ме обърка, не ме ужаси. Изпълни ме с мир и ведрост, сякаш пред мене се разтвори безкраят, сякаш навлязох в безграничното море, към което ме изведе този живот, който умира в смъртта в очакване на вечността. Ала вече нямам нужда от символи или метафори, защото чувствам, че ме съпътства смъртта. И заспивайки всяка нощ и събуждайки се всяка сутрин, срещам отново тази умираща смърт. Компанията ни е добра, вече сме стари познайници, борещи се заедно, за да живеем винаги, готвещи се, щом дойде мигът, заедно и да умрем.

III

Много народ вървеше с нея от града. Градът на смъртта в Палермо е бароково творение. Исторически, барокът възниква с Контрареформацията, чиято основна грижа е да завоюва отново душите на верните. Лутер и Калвин основават своето реформаторско дело на чистата вяра, простотата на култа, отказа от образи. В отговор католицизмът отстоява сигурността на догмата и укрепва своята дисциплина и структура, но не подценява и емоциите като средство за вдъхновяване на набожността и засилване на верността на паството. Съюзът на трона и олтара прави възможен барока. Католическата църква и абсолютната монархия искат не просто да упражняват властта, а да привличат и убеждават, да впечатляват и вълнуват със своя престиж и величие, да раздвижат чувствата и да подчинят волята, за да формират единно обществено мнение. Всичко трябва да се прави за по-голяма Божия слава, така същевременно се печелят очите, а с тях и сърцата. Но страхът и несигурността пораждат и обратната тенденция за намирането на центъра, за успокояване на религиозното безпокойство, водят към абсолютизъм и класицизъм. Бароковото изкуство е управлявано и насочвано, подчинено на властта и авторитета, то следва техните указания: всяко движение на духа, за да не бъде брожение, трябва да бъде насочено към върховната точка на Суверена, който – на небето Бог, а на земята папата и кралят – решава проблемите и успокоява вечното неспокойство на сърцето. Да, „векът е разглобен” от религиозните междуособици и стряскащите научни открития, но при все това той все още брани своето единство, благодарение на центъра, който събира разпръсната сфера на света и мисълта.

Ала защо се нарича барокова тази епоха? Португалската дума barroco, с която се обозначавала перлата с неправилни форми (perrola barroca), е подходящо име за това време, което свързва красивото със странното, причудливото, орнаменталното. Основният принцип за барока е заличаването на ясните граници и очертания, формите стават променливи и неуловими. Играта на образите препраща към изплъзващото се, скритото, непостижимото. Царува фантазията. Господства вкусът към необичайното. Цени се пищното и монументалното, изумяващо със своята страховитост и прекомерност, удивяващо със своето великолепие и блясък. Запленяването от сетивното, чрез което се въвличат и възпитават верните, е ключът на барока.

Всичко трябва да породи в душата силен копнеж, да я накара да стигне по гънките на материята до всеки възможен предел, за да се устреми към отвъдното. Една тръпка изпълва барока, големият негов стремеж е да преодолее ограниченията на този свят, той излага на показ копнежа на духа по безкрайното и неговия сблъсък с тежестта на материята, неговото разкъсване между болезненото съзерцание на преходността на всички неща и пламенното търсене на спасението.

Барокът е неправилна перла, ала е все тъй перла. Формите са усложнени, екстравагантни, напрегнати, изглежда, че почти ще се пръснат, ала не се разпадат, остават в зададените им граници. Бароковият век е класически век: противопоставя студената структура на бруталната емоция, удържа постоянното crescendo на бликащото чувство в строгата трезвост на принудата. Неговото изкуство не е „химерично”, а формално, би могло да се каже, че е най-строгият израз на неизразимото. Фасадите на храмовете са сиви и прости, ала вътре колоните се огъват, формите се отдалечават и приближават  в нескончаеми спирали и гънки, цветовете ликуват, а музиката съчетава волната токата с формалната фуга…

Барокът е мяра на безмерието, безмерие на мярата. Театралността, представлението е основната черта на бароковата култура. All the world’s a stage, възкликва Шекспировият Жак и всеки играе своята роля на нея. На сцената на света се разгръщат Божественото и човешкото действие. При това Бог и човек имат своята мощ и свобода, за разлика, както от еднолинейното подредената по вертикала действително през Средновековието, така и от хоризонталния ред на модерността. Драматичното напрежение между отвъд и отсам дава тъй сложната динамика на барока, който неуморно се стреми да покорява крайностите, да учлени противоположностите, без при това да търси да ги примири чрез свеждането им една до друга. Откъдето идват и перипетиите и конфликтите на тази сцена, игрите на външните привидности и скритото съдържание, сблъсъците на илюзиите с реалната реалност на живота. Оттук и проклетият жребий, и отчаяното дирене на homo barrochus да сложи в ред своя изметнат век.

Нещо повече. Умножават се и погледите към тази сцена, тъй като никой на земята не може да обхване цялото, да го види в пълната му истина. За барока познанието е процес, движение и наслагване на перспективи и гледни точки, които търсят най-добрата и вярна позиция. И тъй като единствен Всевишният може да обхване цялото, човекът все още знае и приема отреденото му в духовната и социалната йерархия място.

Барокът е последният голям опит за синтез между Божието всемогъщество, човешкото действие и сцената на света, където се разгръщат те. За последен път в европейската култура целият живот има религиозен смисъл.

IV

Ето, изнасяха мъртвец, едничък син на майка си. Християнството, за разлика от античната, а и от модерната култура, традиционно възприема внезапната смърт (като тази в съня например) не като Божи дар и избавление, а като истинско злочестие. Това е така, защото от християнска гледна точка смъртта не е край, не е унищожаване, а окончателно потвърждаване на съществуването. За вярващия в Христос истинският живот започва всъщност с деня на смъртта. Това се отнася за всички, както за най-нищия селяк, така и за най-славния монарх. Ала ако бъде неусетна, смъртта може да лиши верния от драгоценните блага на покаянието и последните тайнства, с което да постави под въпрос спасението на душата му. Откъдето и постоянната молитва: A subitanea et improvisa morte libera nos, Domine! (От внезапната и непредвидена смърт освободи ни, Господи!).

Страхът от сварилата неподготвена душата смърт е тъй голям, защото тя не просто слага край на житейските страдания и несгоди на съществуването, но изправя пред Божия съд. В сетните мигове на агонията се решава съдбата на душата. Изходът на последната битка може да бъде щастлив, ала може да се окаже и начало на вечните мъки. Смъртта е изпълнена с Божията светлина за спечелващия небето, но носи за губещия го опасността от „втората смърт”, от пропадането в огненото езеро, където безвъзвратно изчезват душите на осъдените.

Добра и сигурна е бавната, продължителна смърт, тази, която оставя достатъчно време и ясен ум верният да изпита задълбочено съвестта си, да изповяда най-пълно греховете си, да получи опрощение за тях и да приеме тайнствата от ръцете на свещеника и тогава в ред с Господа, с леко сърце да си отиде от този свят и да застане спокойно пред Божия съд.

Барокът превръща доброто умиране в изкуство: ars bene moriendi. То, казва кардинал Белармино, spiritus rector на цялата епоха, изхожда от това, че „смъртта, рожба на греха, е зло, ала може също, поради жертвата на умрелия за нас хората Христос и с Божията благодат, тя да бъде полезна и спасителна, очаквана и обичана”. Хубавата, възжеланата смърт е тази, при която в уречения от непроницаемото Провидение миг тялото прекратява живота си и се връща в пръстта, а пречистена, душата отлита към небето, където бива приета в Божието лоно…

Добрата смърт произтича от добрия живот. Основното в него е „умъртвлението”, т.е. постоянното упражняване в откъсване от оковите на света и аз-а. Пръв апостол Павел говори за необходимостта още приживе да умре ветхият човек, за да се роди после новият. Пък и всяка мисъл, ако наистина е такава, включва определено умъртвление на естествения, плътския човек. Казано по друг начин, умъртвлението е белег на духовността.

Човекът, за да участва в Божия живот, трябва да мине от естествения ред на творението към свръхестествения ред на несътвореното. Никой не може да влезе в Царството, докле е привързан към измамните мирски блага, докле е зависим от своите желания. И не трябва да чака сетния час, а да умре за тях далеч преди той да е настъпил. За целта е нужно да може да живее в света, като че не е в света, да съзерцава славата му, без да я обича и възжелава, да ползва даровете му, без да им се наслаждава, да не дири облагите и почестите му, а трудностите и униженията, да не унива от житейските загуби, изобщо да живее в плътта, като че е без плът, и така да олекоти своя душа, че да ѝ позволи да се откъсне от този свят. Нещо, което, разбира се, е безкрайно трудно. Душата трябва да преодолеее не просто земното притегляне, а собствената си вътрешна отдалеченост от Бог, като насочи към Него цялата си сила и енергия. Не, няма време за нищо странично, няма време за пилеене на дните в „безполезни и празни разисквания”, занятия, развлечения – всичко това само отклонява човека от самия него, за да го разсее от мисълта за неизбежното. Накратко, за да не бъде изненадан, човек трябва своевременно да се извърне от света и да се съсредоточи върху себе си, следвайки старото аскетично правило – „смъртта всеки ден да е пред очите ти”.

Защо? Защото християнството не е замайващ главата и успокояващ сърцето опиум пред радикалността на неизбежното, нито носталгичен блян по някакво райско съществуване, все отчаяни опити на човешкия, тъй човешки страх да отрече крайността на собствената ни участ. Incerta omnia, sola mors certa, в нашия живот „всичко е несигурно, само смъртта е сигурна”, казва в една своя проповед свети Августин. На всичко можем да кажем „може би” освен на смъртта. Тя е единственото безвъпросно и ясно нещо, което бъдещето несъмнено носи, докато животът е изпълнен с толкова питания и сенки.

Нещо повече. „Бог е скрил от хората деня на смъртта им, за да се боят те от нея всеки ден”, продължава епископът на Хипон. Макар и този ден да е скрит за нас, той всъщност не е далеч и ако с годините все повече мислим за това, което ще оставим след себе си, колко повече трябва да се погрижим за онова, което наистина ще остане – душата ни…

V

Суета на суетите. Босюе, Бурдалу, Масийон, тримата големи проповедници, говорят пред дворa на Луи XIV, във времето на най-голямата сила и слава на френската монархия. И тримата оратори са класици. В тях, според определението за класик на Елиът, намира завършен израз векът на краля-слънце, словото им става мяра и канон за цивилизованост. Те говорят за голямата смърт в le Grand Siècle.

Пусен, малко преди тях, рисува „Аркадските пастири”: идиличен пейзаж, сред който волно играещи младежи откриват камък, на който пише: Et in Arcadia ego („И аз (съм) в Аркадия”). Кой е този аз? Смъртта, несъмнено. Тя е навсякъде, дори и в Аркадия, най-блаженото място на света. Няма, значи, сигурно убежище от нея на земята, няма миг на чисто щастие, който да избяга от нейния закон. Тя е единственото решение на загадката на живота. Безгрижието безвъзвратно си е отишло. Пастирите са изненадани и смутени: безоблачното великолепие на Аркадия и ужасяващия опит на смъртта не могат да бъдат помирени. Несретата на човешката участ е в нейното бъдене между „почти нищото” на времето и „не зная какво” на вечността: „тук мога да съществувам, а не искам, там искам, а не мога: и на двете места съм нещастен”, нито тук, нито там, miser utrubique.

„Смъртта влиза през прозорците ни, втурва се в чертозите ни.” Аркадия, разбира се, е кралският двор. И в него смъртта не е просто идващ от време на време лош сън, а постоянна сянка, глух тътен и в най-прекрасните градини и салони. И в тях времето все тъй отлита. Нито пастирите в привидното спокойствие на идиличния селски следобед, нито царедворците могат да се отърсят от тази вярна сянка, която неотлъчно ги съпътства.

Смъртта е всемогъща и вездесъща. Тя сляпо и безотказно сипе наляво и надясно своите удари. Изведнъж се взима от никъде ангелът на смъртта и казва на някого: „Хайде, времето ти дойде”, и колкото и да умолява човек: „Не, почакай, дай ми още малко време”, той невъзмутимо повтаря: „Хайде, идвай” и го повлича със себе си: „ето на, изневиделица той е мъртъв”.

Внезапната смърт на Хенриета, младата принцеса, е изпепеленото щастие на Аркадия, нейният още отворен гроб нагледно показва, че ето на, „и аз също съм тук”. Там, където е силата и славата, смъртта не е просто злощастна възможност, а поразяваща върховете светкавица. В йерархичното общество величията привличат всички погледи: смъртта им е най-красноречивият и стъписващ пример за нищото, в което смъртта, общата човешка мяра, превръща всички привилегии на живота.

Нима това ви удивява? Не е ли учудващо, пита иронично Босюе, че смъртният се чуди, че е смъртен. Има ли всъщност нещо по-банално от смъртта? Банално е това, което е в природата, в реда на нещата. Баналното никога не е изключително, в него няма нищо извънредно. Извън реда на нещата е всъщност не самата смърт, а бързината, с която се стремим да забравим за нея: „ние, смъртните, се грижим не по-малко да заровим мислите си за смъртта, от това да погребем своите мъртви”. Да заровим мислите си в развлеченията, за да не мислим за нас самите и собствената ни участ. Разсейването, нежеланието да се познаем и да се погрижим за нас самите, за нашата душа, ни прави истински нещастни, а сме нещастни, пояснява Босюе, когато не сме в ред, когато блуждаем, обрекли се на суетата.

Човече, помни, че си пръст си и в пръст ще се върнеш. Проповедта трябва да подготви душата да види и приеме истината. Словото на Босюе, Бурдалу и Масийон оставя настрана скелетите и драпериите, черепите и орнаментите. Строго и трезво, то отчетливо контрастира с макабрения декор, за да насочат слушащите към същественото.

Мисълта е в пълно единство със стила. Тримата оратори, ненадминати върхове на френското красноречие, постигат съвършена адекватност на средствата и целите. Класическият век изисква разсъждението с кристална прозрачност и последователност да води до „ясни и отчетливи” идеи. Тези оратори са отрасли с Декарт и са убедени, че методът му не противоречи на истините на вярата, а само по-добре ги откроява, за да очертае пътя на разума към Бога. Силата на речта им идва от съвършената точност на думата и фразата. В нея няма нищо изкуствено, никаква реторика.

Проповедниците съзнават добре способността за съсредоточаване и ограниченото търпение на своите слушатели от кралския двор. Затова си служат с известни места, с вече казани мисли, от които отсяват една-две сигурни истини сред морето несигурни мнения и предразсъдъци, които владеят всеки ум. При това не са и за миг отегчителни. Езикът им е стегнат, великолепно съчетаващ простота и нюанс. Същевременно не бягат от сложното, абстрактното, парадоксалното, от онова „не знам какво, което не може да се изкаже на никой език”. Заплетеността и тъмата на предмета не ги тласка обаче към усукани и неясни изложения, а тъкмо обратното, към нагледно и прецизно представяне, което с всички нужни детайли и разграничения, безпогрешно отличава мрака от светлината. Говорещият, също като в картина на Караваджо и Ла Тур, вдига свещта, осветява с божествената истина на библейския разказ мрака и лутанията на живота. „Дойдете и вижте”, гледайте внимателно видимото и за вас ще се открие невидимото. С мерилото на Евангелието той изпитва всеки факт, всяко събитие, всяка случка от живота, за да отведе слушателя към крайната очевидност.

Голямото дело на проповедника е увещаването. Той не търси да изяви, играейки с думите, собствената си виртуозност и изкусност, а си служи със силата на словото, за да отведе своите слушатели към гледната точка на християнството, да промени сърцата и умовете им, да ги обърне, като ги върне към истинската човешка природа, която всеки един, поради смъртната си участ, търси да забрави в развлеченията на света…

Изборът на свещеното красноречие като богословски жанр (за разлика например от трактата) дава възможност на духовника да се обръща, говорейки на другите, постоянно и към себе си. Тези проповеди са изречени на глас медитации, проникновени размишления за умирането, смъртта и срещата с Бога. Медитацията е трудно изкуство. Думата идва от латинската meditari и означава размишлявам, премислям, представям си нещо, упражнявам ума си дълго върху него, докато го разбера и запомня. Коренът medius показва, че умът е зает да опосредства, да свързва нещата с личния опит, което е най-доброто в работата на интелекта. И Декарт впрочем организира своите Медитации в шест дни според установената духовна традиция, за да насочи последователно вниманието към човека, към Бога и към това, което ги свързва.

Медитацията е постепенно задълбочаване в предмета на размишлението, вникване в същността му. Размишляващият посвещава времето си на постигане на истината, като въвежда в него ритъм, който е ритъмът на мисълта. Цел и резултат на размишлението като духовно упражнение обаче не е знанието, което търси философията като строга наука, а мъдростта, която не се задоволява да знае само това, което сме, а осъзнава онова, което не сме, което е отвъд и над нас.

Стоящ на прага на тайнството, вярващият размишлява върху двете крайности пред него: Бог и той самият, за да се опита, ако не да проникне в тяхното несъизмеримо отношение, то поне да го обходи колкото може, да схване очевидните му страни и следствия за живот. Чувства божественото или по-скоро го обича, желае, търси да го приближи. Така или иначе идеята за Бог го води по целия път на размишлението, през каквито и области да минава то.

Два са основните методи на медитация в християнската духовна традиция, които тримата проповедници великолепно владеят и съчетават. Единият е lectio divina (божествен прочит): кратък откъс от Свещеното писание се чете и повтаря бавно и внимателно на глас, след което се размишлява продължително върху текста, докато се прояснят и запаметят различните му значения: умът разбира Божествените истини, паметта ги запечатва, а после волята ги прилага към собствения живот.

Другият метод е memento mori, съсредоточаването на ума върху реалността на неизбежно предстоящото. То снове между глагола и съществителното, между „аз умирам” и смъртта. Размишляването върху процеса на умиране и различните стадии на разлагането на тялото цели да откъсне постепенно медитиращия от господството на сетивните впечатления, да разсее ужаса от пропадането в нищото и най-вече да го освободи от тъй тягостното чувство, че един ден бъдещето ще му липсва просто защото няма да го има.

Същевременно memento e размишление върху самата смърт. Безусловна, след нея остава само пръстта, в която дори упорството на жизнения нагон не може да се вкопчи. Тя е строгата необходимост, която превръща бруталния факт на изчезването в абсолютния закон на всяка твар…

Размишлението за смъртта учи на съкровената истина на християнството: да се гледа на живота не sub specie mortis, защото за смъртта само умрелият знае, ала умрелият нищо не знае, а sub specie Christi, отвъд смъртта, там където се разпуква семето на вечността. То постепенно отваря духовния ред и позволява на вярващия да мине от началната тъмнина към светлината на истината, което е и целта на всяка медитация…

Малко нещо е човекът и всичко крайно е нещо малко. Ще дойде време, когато този човек, който ни е изглеждал тъй голям, няма да го има вече, ще бъде като нероденото още дете, ще бъде нищо. Колкото и дълго да сме на този свят, пък било и хиляда години, все стигаме до там. Само времето на моя живот ме различава от това, което никога не е било: това различие е съвсем малко, защото накрая пак се смесвам с всичко онова, което не е. В деня, в който това се случи, ще е ясно само, че съм бил, и ще ми е все едно колко време съм бил, тъй като повече не ще бъда. Влизам в живота със закона да изляза от него, изигравам моя образ, показвам се като другите, после изчезвам. Виждам едни да отминават пред мене, други мене ще видят да отминавам, те самите ще дадат на следващите ги същата гледка и всички накрая потъваме в небитието.

Животът ми е най-много осемдесет години, да допусна и сто: но колко време не съм бил, колко изобщо не ще бъда, колко малко място заемам в голямата бездна на времето! Нищо не съм, този тъй нищожен промеждутък е неспособен да ме отличи от небитието, в което трябва да отида. Дошъл съм само да попълня бройката, не служа за друго и когато остана извън сцената, комедията все тъй ще се играе. Делът ми в този свят е тъй малък и тъй незначителен, че когато го гледам отблизо, ми се струва, че е сън, че съм тук и че всичко, което виждам, са само празни привидения: „Преходен е образът на тоя свят”1.