Откъс от книгата на германския философ, издадена от „Критика и хуманизъм“, в превод на Стилиян Йотов
Теодор В. Адорно е една от най-бляскавите фигури на т.нар. „критическа теория“ и един от най-легендарните европейски интелектуалци на ХХ в.
Minima Moralia повлиява дълбоко европейското социално, философско и етическо мислене. Писана е по време на Втората световна война, когато Адорно е в изгнание в САЩ поради невъзможност да оцелее при антисемитския режим в Германия. Заглавието ѝ e отглас на прочутия античен трактат по етика Magna Moralia.
Книгата е съставена от афоризми, фрагменти и микроесета. Свръхерудирано тя ни движи от наблюдения над всекидневието до прозрения относно общите тенденции на късноиндустриалното общество и човешката ситуация изобщо, в нейните привидно независещи от исторически контексти измерения.
Темите разтварят пъстро ветрило: от разлагането на самата възможност за общуване до възхода на окултизма, от гостоприемството до отношението към технологичните артефакти, от психоаналитичното до икономическото, от музиката до романите, от начина да обитаваме дома си до дълбините на обичането.
Макар в негатив, Адорно се вълнува от това как да живеем по-добър живот: тази централна, вероятно вечна тема на най-добрата хуманитаристика. И на всяко човешко същество.
Теодор В. Адорно, „Минима Моралиа. Рефлексии от увредения живот“, превод от немски Стилиян Йотов, Издателска къща КХ – Критика и Хуманизъм, 2021 г.
Минима Моралиа. Рефлексии от увредения живот
30
Pro domo nostra (За нашия дом) – Когато по време на предишната война – която като всички останали изглежда мирна в сравнение с последвалата я – фанфаронските усти на симфоничните оркестри в много страни бяха затъкнати, Стравински написа „Историята на войника“ за скромен, изпаднал сякаш в шок камерен ансамбъл. Това се оказа най-добрата му партитура, единственият убедителен сюрреалистичен манифест, в чиято конвулсивно-призрачна натрапчивост на музиката проблясва нещо от негативната истина. Предпоставката за пиесата беше бедността: спектакълът успя да разглоби официалната култура толкова драстично, тъй като му беше отказан както достъп до нейните материална блага, така и възможност за възхваляване на собствената ѝ културна враждебност. Във всичко това се съдържа и указание за духовната продукция след тази война, която остави след себе си в Европа такава мяра на разрушение, за каквато не можеха да си позволят да мечтаят дори празнотите в такава музика. Напредъкът и варварството днес така добре са се сплъстили в масовата култура, че само варварският аскетизъм към последната и към напредъка на техническите средства биха могли да възстановят неварварското състояние. Никое произведение на изкуството, нито една мисъл няма шанс за оцеляване, освен ако не носи в себе си отказ от фалшиво богатство и от първокласна продукция, от цветен филм и телевизия, от милионерски списания и от Тосканини. По-старите медии, които не са предназначени за масово производство, се сдобиват с нова актуалност: тази на неуловимото и на импровизацията. Единствено те биха могли да се изплъзнат на обединения фронт на тръстове и технологии. В свят, в който книгите отдавна са престанали да изглеждат като книги, има само такива, които изобщо не са истински. Ако в началото на буржоазната епоха стои изобретяването на печатницата, скоро ще дойде моментът за отменянето ѝ посредством мимеографа – единственото уместно, небиещо на очи средство за разпространение.
31
Котка от чувала[1] – Дори солидарността, най-достойният за уважение начин на поведение при социализма, е болна. Някога тя е искала да осъществи на практика думите за братството, да ги освободи от плена на всеобщото, където са били идеология, и да ги запази за особеното, за Партията, която единствена трябвало да представя всеобщото в един антагонистичен свят. Солидарни са били групи от хора, които заедно са поставяли живота си на карта и за които собствените дела не са били най-важното с оглед осезаемата възможност, така че, без да са били обладани от абстрактна идея, но и без индивидуална надежда, все пак са били готови да се жертват един за друг. Предпоставките за такъв отказ от самосъхранение са били знанието и свободата за вземане на решения: ако те липсват, незабавно слепият особен интерес се поражда наново. С течение на времето обаче солидарността се е превърнала в доверие, че Партията има хиляди очи, в присъединяване към трудови батальони – отдавна издигнати в ранг заради своята униформа – като истински по-силните, плуващи по течението на световната история. Всяка временна сигурност, спечелена по този начин, се заплаща с постоянен страх чрез подвиване на опашката, лавиране и вентрилоквизъм: силите, които може да се използват за тестване слабостта на противника, се прахосват за това да се предугаждат капризите на собствените фюрери, които предизвикват повече вътрешен трепет, отколкото някогашният враг; защото хората с право подозират, че в крайна сметка лидерите от двете страни ще се споразумеят на гърба на онези, които са интегрирани от тях. Отражение на това се забелязва и между отделните хора. Всеки, който съобразно днешните стереотипи за предварително подразделяне на хората е категоризиран като прогресивен, без да е подписал онази въображаема декларация, която сякаш обединява истински вярващите – разпознаващи се взаимно по нещо неподдаващо се на измерване, като жест и език, от рода на паролата с нейното недодялано и послушно примирение, – многократно ще трупа все същия опит. Правоверни, но и отклоняващи се, приличащи всъщност твърде много на тях, се присъединяват към напредничавия в очакване на солидарност. Те апелират изрично и неявно в полза на прогресивното съгласие. В момента обаче, в който той потърси най-малкото доказателство за същата солидарност от тях или просто съчувствие към собствения му дял от социалното страдание, те хладно му обръщат гръб – единственото, което е останало от материализма и атеизма в епохата на възстановените папи. Организираните искат, щото почтеният интелектуалец да се изложи на показ пред тях, но почнат ли дори отдалеч да се страхуват, че и сами ще трябва да се изложат на показ, за тях той става капиталист, същата онази почтеност, около която са спекулирали, се превръща в смешна сантименталност и глупост. Солидарността е поляризирана в отчайващата вярност на онези, за които няма връщане назад, и във виртуалното изнудване, упражнявано върху тези, които не искат да имат нищо общо с лакеите, но и не искат да не останат на произвола на бандата.
32
Диваците не са по-добри хора – Възможно е при студенти от Африка по политическа икономия, при студенти от Сиам в Оксфорд, а в по-общ план – при усърдни изкуствоведи и музиколози с дребнобуржоазен произход, да се открие склонност и готовност усвояването на нов учебен материал да се комбинира с безмерно уважение към установеното, валидното, признатото. Безкомпромисната убеденост е противоположност на примитивизма, неофитството или „некапиталистическите пространства“. Тя предполага опит, историческа памет, бърз интелект и най-вече в достатъчна мярка пресита. Постоянно може да се види как млади и невинни, включили се в радикални групи, са дезертирали, след като са усетили силата на традицията. Човек трябва да носи традицията в себе си, да я мрази правилно. Че снобите показват повече способност отколкото пролетариите за авангардни движения в изкуството, хвърля светлина и върху политиката. Късно дошлите и новодошлите имат тревожен афинитет към позитивизма – от поклонниците на Карнап в Индия до непоколебимите защитници на немските майстори Матиас Грюневалд и Хайнрих Шютц[2]. Една психология би се оказала лоша, ако предполага, че изключването предизвиква само омраза и озлобление; тя предизвиква и обсебващ, нетолерантен вид любов и онези, които репресивната култура е държала на разстояние, могат лесно да станат нейни най-тесногръди защитници. Това отеква дори в надменния литературен немски на работника, който иска като социалист да „научи нещо“, да получи дял от така нареченото „наследство“ и еснафщината на Бебеловите[3] хора се състои не по-малко в тяхното неразбиране на културата, отколкото в усърдието, с което те я приемат като факт, идентифицират се с нея и по този начин, разбира се, преобръщат нейния смисъл. В общи линии социализмът не е по-сигурен щит срещу подобна трансформация, отколкото срещу теоретично изпадане в позитивизъм. Твърде лесно може да се случи – в Далечния изток Маркс да бъде поставен на мястото, освободено от Дриш и Рикерт.[4] Понякога трябва да се опасяваме, че въвличането на незападни народи в конфликтите на индустриалното общество, отдавна пребиваващо в себе си, ще бъде по-малко в полза на освободените народи, отколкото в полза на рационално нарастване на производството, ускоряване на общуването и на скромното повишаване на жизнения стандарт. Вместо да очакват чудеса от докапиталистическите народи, по-зрелите нации трябва да бъдат нащрек за тяхната прозаична разсъдливост, бездушен вкус към всичко утвърдено и към успехите на Запада.
67
Безмерност за безмерност – Това, което немците направиха, се изплъзва на разбирането, по-специално на психологическото, тъй както в действителност техните ужаси изглежда са извършени много повече като планирано-слепи и отчуждени мерки за сплашване, отколкото като спонтанни задоволявания. Според доклади на очевидци изтезанията и убийствата са извършени без удоволствие, а може би поради тази причина – и напълно без мярка. Независимо от това съзнанието, което желае да устои на неизказаното, се оказва отново и отново връщано назад към опита си да разбере, ако не иска да се поддаде субективно на лудостта, която господства обективно. Натрапва се мисълта, че немският ужас е бил нещо като превантивно отмъщение. Кредитната система, в която може да се получи аванс за всичко, дори за завладяването на света, определя също така действията, които ще сложат край на нея и на цялата пазарна икономика, включително ще доведат до самоубийство на диктатурата. В концентрационните лагери и в газовите камери залезът на Германия сякаш се сконтира. Никой, който е наблюдавал първите месеци на националсоциалистическото господство в Берлин през 1933 г., не е могъл да пропусне момента на смъртна тъга, на полусъзнавано себеотдаване на погибел, което съпровождаше манипулираното опиянение, факелните шествия и биенето на барабани. Как безнадеждно звучеше – нали? – любимата немска песен от онези месеци „На оръжие, народе!“, по протежение на „Унтер ден Линден“[5]. Спасяването на отечеството, насрочено от днес за утре, носеше от първия миг изражението на катастрофата, която беше репетирана в концлагерите, докато триумфът по улиците заглуши всички предчувствия за нея. Няма нужда това предчувствие за катастрофа да се обяснява с колективното несъзнавано, въпреки че то може би е имало думата по въпроса. Положението на Германия в ситуацията на конкуренция между империалистическите сили, по отношение на наличните суровини и нейния индустриален потенциал, беше отчайващо в мир и война. Всички и никой не бяха достатъчно глупави, за да пренебрегнат това. Пълното ангажиране с последната, решителната битка в тази конкуренция означаваше скок в пропастта, така че останалите бяха предварително натиквани в нея с вярата, че по този начин опасността може да им се размине. Шансовете на националсоциалистическото предприятие да компенсира чрез рекорден терор и времеви приоритет своя недостиг в общия обем на производството бяха незначителни. По-скоро другите биха повярвали в подобна възможност, не и германците, които не се зарадваха дори на завладяването на Париж. Докато печелеха всичко, те вече бяха обезумели като онези, които няма какво да губят. В началото на германския империализъм стои Залезът на боговете на Вагнер, въодушевеното пророчество за собствения залез, чиято композиция бе начената едновременно с победната война от 1870-71 г. В същия дух, две години преди Втората световна война, на германския народ беше показан на кино залезът на неговия цепелин в Лейкхърст. Спокойно, безгрешно корабът тръгна по пътя си, след което внезапно падна като камък. Когато няма изход, стремежът към унищожение става напълно безразличен към въпроса, който и бездруго никога не е поставял съвсем ясно: дали е насочен срещу другите или срещу собствения си субект.
68
Хората те гледат[6] – Възмущението от жестокостта намалява пропорционално колкото повече жертвите не приличат на обичайните читатели, колкото повече са мургави, „мръсни“, жабари (Dago)[7]. Това хвърля не по-малко светлина върху самите изстъпления, отколкото върху зрителите. Може би общественият схематизъм на възприятието при антисемитите е така изроден, че те изобщо не виждат евреите като хора. Постоянно срещаното изказване, че диваците, чернокожите, японците са като животни, например маймуни, вече носи ключа към погрома. Възможността за погроми се решава в момента, в който погледът на смъртно ранено животно падне върху човек. Упорството, с което той отблъсква този поглед – „това е просто животно“ – се повтаря без задръжки в жестокостите към хора, в които извършителите трябва отново и отново да се уверяват, че това е „просто животно“, защото никога не биха могли да вярват в това напълно дори относно животните. В репресивното общество понятието за самия човек е пародия на богоподобието. В самия механизъм на „патийната проекция“ е заложено, че властимащите възприемат като човек само своето отразено изображение, вместо да отразяват човешкото тъкмо като онова, което е различно. По този начин убийството е опитът с още по-голяма лудост да се изопачи лудостта на такова фалшиво възприятие, отново и отново, в разума: това, което не е видяно като човек и все пак е човек, е превърнато във вещ, така че никой от неговите пориви вече не може да опровергае налудния поглед.
69
Малки хора – Онзи, който отрича обективните исторически сили, намира за лесно да приема изхода от войната за аргумент. Всъщност германците трябваше да спечелят: това, че не им се удаде, се дължи на глупостта на техните водачи. Ето как сега решаващите „глупости“ на Хитлер – отказът му в разгара на войната да води война срещу Англия, нападението му срещу Русия и Америка – се сдобиват със своя точен социален смисъл, който се разгръща според собствената му диалектика, неизбежно, от една разумна стъпка към следващата, чак до катастрофата. Но дори и да беше глупост, тя би била исторически разбираема; глупостта изобщо не е естествено качество, а е нещо обществено произведено и подсилено. Германската управляваща клика настояваше за война, защото беше изключена от империалистическите властови позиции. Но в нейната изключеност се крие причината за онзи провинциализъм, непохватност и заслепение, които направиха политиката на Хитлер и Рибентроп неконкурентоспособна и превърнаха войната им в хазартна игра. Това, че са също толкова зле информирани за баланса между общите икономически интереси и британските особени интереси на торите, както и за силата на Червената армия, колкото зле са информирани и за собствените им маси зад кордона на Третия райх, е неразделна част от историческата определеност на националсоциализма и почти неразделна – от силата му. Шансът за успех на тяхното безразсъдно начинание се състоеше единствено в това, че те не познаваха нищо по-добро и това беше същевременно причината за техния провал. Промишлената изостаналост на Германия принуди нейните политици – желаещи да си върнат изгубените позиции и които тъкмо затова бяха квалифицирани именно като голтаци – да се върнат към своя непосредствен, тесен опит – този на политическата фасадност. Те не виждаха нищо пред себе си, освен събраното мнозиство, което ги акламираше, и уплашените преговарящи: това увреди виждането им за обективната сила на по-голямата маса от капитали. Иманентното отмъщение към Хитлер е, че той, палачът на либералното общество, се оказа – ако се има предвид състоянието на собственото му съзнание – твърде „либерален“, за да схване как индустриалният потенциал извън Германия създава своето неудържимо господство под обвивката на либерализма. Той, който прозря както никой друг буржоа неистината в либерализма, все пак не успя да прозре напълно властта зад него, именно обществената тенденция, за която всъщност Хитлер не беше нищо повече от барабанчик. Съзнанието му регресира до степента на по-слабите му и недалновидни опоненти, която първоначално прие, за да я оздрави по съкратена процедура. По необходимост часът на Германия се подчини на тази глупост. Защото само лидери, които приличаха на еднакво ограничените относно световното стопанство и познанието си за света хора, можеха да ги впрегнат във война и да вкарат твърдоглавието им в едно начинание, невъзпрепятствано от никаква рефлексия. Глупостта на Хитлер се оказа хитрост на разума.
70
Мнението на дилетанта – Третият райх не успя да създаде нито едно произведение на изкуството, дори една-единствена мисловна конструкция, способна да задоволи дори и слабото либералистко изискване за „ниво“. Разграждането на човечността и опазването на духовните блага бяха толкова несъвместими, колкото скривалище от въздушно нападение и щъркелово гнездо, а войнствено обновената култура изглеждаше още от първия си ден като градовете в техния последен ден – грамада от развалини. Поне на нея населението оказа пасивна съпротива. В никакъв случай обаче културните енергии, за които се твърди, че били пуснати на свобода, не бяха погълнати от техническата, политическата или военната област. Именно варватсвото е цялото и като такова триумфира дори над собствения си дух. Това може да се види в полето на военната стратегия. Фашистката ера не я доведе до разцвет, а я премахна. Големите военни концепции бяха неразривно свързани с хитрост, въображение: почти с лично благоразумие и инициативност. Те бяха част от дисциплина, относително независима от производствения процес. Целта им бе да се получат решаващи предимства от специализирани нововъведения, като например косият боен ред или точността на артилерията. Във всичко това имаше нещо от буржоазната добродетел на самостоятелното предприемачество. Произходът на Ханибал е от търговци, а не от герои, а на Наполеон – от демократичната революция. Моментът на буржоазната конкуренция при воденето на война се преобърна по време на фашизма. Фашистите издигнаха до абсолют основната идея на военната стратегия: да използват временното разминаване между една нация с лидерство, организирано да убива, и общия потенциал на останалите. И все пак, като довеждат тази идея до нейния логичен завършек с измислянето на тоталната война и като заличават разграничението между армия и промишленост, те сами ликвидират стратегията. Днес тя е толкова остаряла, колкото звукът на военни оркестри и картини на бойни кораби. Хитлер търси световно господство чрез концентриран терор. Средствата обаче, които той използва, вече са нестратегически – натрупване на свръхмощни сили в определени точки, груб фронтален пробив, механично обкръжаване на противника, изостанал по местата на пробива. Този изцяло количествен, позитивистичен принцип, без изненади, следователно навсякъде „публичен“ и сливащ се с реклама, вече не е достатъчен. Съюзниците, безкрайно по-богати на икономически ресурси, трябваше само да надминат германците в собствената им тактика, за да смажат Хитлер. Тъпотията и апатията на войната, общото пораженство, което спомогна за преживяването на бедите, бяха обусловени от разпадането на стратегията. Когато всички действия са математически изчислени, те придобиват и вида на нещо глупаво. Тази война – сякаш като подигравка с идеята, че който и да е трябва да може да управлява държавата – се водеше, въпреки помощта на радара и изкуствените пристанища, сякаш от гимназист, който забучва знаменца в карта или макет. Шпенглер се надяваше от залеза на Запада да настъпи златният век на инженерите. Перспективата, която се вижда обаче, е залезът дори на самата техника.
71
Pseudomenos[8] – Магнетичната сила, която идеологиите упражняват върху хората дори когато вече са съвсем излинели за тях, трябва да се обясни отвъд психологията с обективно определения разпад на логическата очевидност като такава. Стигна се дотам лъжата да звучи като истина, а истината – като лъжа. Всяко изказване, всяка новина, всяка мисъл са оформени предварително от центровете на културната индустрия. Където липсва познатата следа от подобно предварително оформление, там отнапред нещата са недостоверни, още повече че институциите на общественото мнение придружават онова, което пускат надлъж и шир, с хиляди фактически илюстрации и с цялата сила на доказателствата, до които може да се докопа тоталното разпореждане. Истината, която пожелае да се противопостави на този натиск, не само изглежда невероятна, но в допълнение към това е твърде слаба, за да постигне някакъв напредък в конкуренция със силно концентрирания апарат за разпространение. Крайният случай на Германия е поучителен за общия механизъм. Когато националсоциалистите започнаха да измъчват, те не само тероризираха народите вътре и извън Германия, но още преди разбулването на мъченията започнаха да се чувстват толкова по-сигурни, колкото по-диво нарастваше ужасът. Неправдоподобността на действията им направи по-лесно да не се вярва в това, в което никой не искаше да повярва – в името на скъпоценния мир, – като в същото време капитулираше пред него. Треперещи гласове убеждават сами себе си, че в края на краищата много неща били преувеличени: дори след избухването на войната в английската преса бяха нежелани подробности за концентрационните лагери. В просветения свят всеки ужас се превръща по необходимост в приказка на ужасите. Защото неистината за истината има сърцевина, която намира страстен отговор в несъзнаваното. То не само желае да се появяват ужаси. Самият фашизъм е по-малко „идеологически“, доколкото открито прокламира принципа на господство, който другаде остава скрит. Каквито и хуманни ценности да му противопоставят демокрациите, той може с лекота да ги опровергае, като посочи, че те представляват не цялото човечество, а са само илюзорна представа за него, от която фашизмът е имал смелостта да се освободи. Но пък толкова отчаяни са станали хората в културата, че изоставят завинаги своите крехки по-добри качества още при първия призив, веднага щом светът откликне на злината им, признанайки колко е зъл. Политическите сили на опозицията обаче са принудени да използват непрекъснато лъжи, ако не искат самите те да бъдат напълно заличени като разрушителни. Колкото по-дълбоко е различието им спрямо установената наличност, която поне им предоставя убежище, за разлика от по-грозното бъдеще, толкова по-лесно се оказва за фашистите да ги приковат към неистините. Само абсолютната лъжа има все още свободата някак да казва истината. В размяната на местата между истината и лъжата, която прави почти невъзможно да се поддържа разграничение помежду им и превръща придържането и към най-простото познание в сизифовски труд, се възвестява победата в областта на логическата организация на принцип, който иначе лежи смазан в полето на битката. На лъжите краката са дълги: изпреварват времето си. Превръщането на всички въпроси за истината във въпроси за властта, което самò не може да избяга от истината, ако не иска да бъде унищожено от властта, не само потиска истината, както в по-ранните деспотии, но атакува сърцевината на дизюнкцията между вярно и грешно, за чието премахване наемниците на логиката и бездруго усърдно съучастваха. Така Хитлер, за когото никой не може да каже дали е умрял или избягал, оцелява.
72
Втори прочит[9] – Дарбата може би не е нищо друго освен успешно сублимирана ярост, способност за преобразуване на енергии за разрушаване на непокорни обекти, които някога са се засилили безмерно, в концентрация на търпеливото наблюдение, така че да се пропусне съвсем малко от тайната на обектите, също както някога човек е пребивавал в доволство, докато не го откъсне от унеса му писукащият глас на осакатената играчка. Кой не е виждал на лицето на потънал в мисли човек, откъснат от практически предмети, черти на същата агресия, която иначе се упражнява практически? Не се ли усеща творецът, в разгара на своя порив, брутален, „работещ яростно“? Всъщност не е ли необходима такава ярост, за да се освободиш от задръжките и от яростта на задръжките? Не е ли тъкмо помирението изтръгвано чак от разрушението?
В наши дни повечето хора се ръгат с ръжени.
Как само на някои вещи са приписани жестове, а с това и начини на поведение! Пантофите – „чехлите“, slippers – са проектирани така, че да се нахлузват с крак без помощта на ръката. Те са паметници на омразата към навеждане.
За това, че в репресивното общество свободата и безсрамието стигат до едно и също нещо, свидетелстват безгрижните жестове на онези непораснали хора, които казват „‘сичко си има цена“, докато все още не са започнали да продават труда си. За да покажат, че не са зависими от никого и затова не дължат уважение никому, те държат ръцете си пъхнати в джобовете на панталоните си. Но лактите им, изпънати навън, вече са готови да препречат пътя на всеки, който им попречи.
Германецът е човек, който не може да изрече лъжа, без сам да ѝ повярва.
Фразата Kommt überhaupt gar nicht in Frage („И дума не може да става“), която навярно влезе в употреба в Берлин през двадесетте години, потенциално вече изглежда завземане на властта. Защото претендира, че частната воля – която понякога е основана на действителни права за разпореждане, но в повечето случаи е чисто нахалство – би представлявала непосредствено обективната необходимост, която пък не допуска несъгласие. В основата си това е отказът на банкрутирал преговарящ да плати на другия и пфениг с гордото съзнание, че няма какво повече да се измъкне от него. Измамният адвокатски трик е нагло напомпан до героична непоколебимост: това е езиковата формула на узурпацията. Този блъф определя в еднаква степен успеха и краха на националсоциализма.
{…}
Превод Стилиян Йотов
[1] В см. на „показвам истинските си намерения“; бел. пр.
[2] Рудолф Карнап (1891–1970): водещ философ позитивист, емигрира в САЩ след 1936 г.; Матиас Грюневалд (ок. 1470/80–1528): късен готически художник; Хайнрих Шютц (1585–1672): ранен бароков композитор – в творчеството на последните двама преобладават религиозни теми; бел. пр.
[3] Аугуст Бебел (1840–1932):, съосновател и ръководител на Германската социалдемократическа партия до Първата световна война; бел. пр.
[4] Ханс Дриш (1867–1941): философ виталист и биолог; Хайнрих Рикерт (1863–1936): неокантиански философ, теоретик на ценностите; бел. пр.
[5] букв. „Под липите“, най-известният берлински булевард от Бранденбургската врата нататък; бел. пр.
[6] Парафраза на заглавието Животните те гледат на Паул Айпер (1891–1964), което носи книгата му от 1928 г. и филмът по нея от 1930 г.; бел. пр.
[7] Названието Dago идва от Diego, Diaz, Dias (Santiago = San-Taigo) и започва да се употребява през ХХ в. за италианци, испанци и португалци в пейоративен смисъл; бел. пр.
[8] стгр. – лъжлив силогизъм, „парадоксът на лъжеца“, приписван на Евбулид Милетски; бел. пр.
[9] Zweite Lese означава и втората беритба (баберка); бел. пр.