0
2542

Minima Moralia

Picture-alliance/akg-images

Откъс от книгата на германския философ, издадена от „Критика и хуманизъм“, в превод на Стилиян Йотов

Теодор В. Адорно е една от най-бляскавите фигури на т.нар. „критическа теория“ и един от най-легендарните европейски интелектуалци на ХХ в.

Minima Moralia повлиява дълбоко европейското социално, фи­лософско и етическо мислене. Писана е по време на Втората световна война, когато Адорно е в изгнание в САЩ поради не­възможност да оцелее при антисемитския режим в Германия. Заглавието ѝ e отглас на прочутия античен трактат по етика Magna Moralia.

Книгата е съставена от афоризми, фрагменти и микроесета. Свръхерудирано тя ни движи от наблюдения над всекидневието до прозрения относно общите тенденции на късноиндустриал­ното общество и човешката ситуация изобщо, в нейните при­видно независещи от исторически контексти измерения.

Темите разтварят пъстро ветрило: от разлагането на самата възможност за общуване до възхода на окултизма, от гостопри­емството до отношението към технологичните артефакти, от психоаналитичното до икономическото, от музиката до романите, от начина да обитаваме дома си до дълбините на обичането.

Макар в негатив, Адорно се вълнува от това как да живеем по-до­бър живот: тази централна, вероятно вечна тема на най-добра­та хуманитаристика. И на всяко човешко същество.

Теодор В. Адорно, „Минима Моралиа. Рефлексии от увредения живот“, превод от немски Стилиян Йотов, Издателска къща КХ – Критика и Хуманизъм, 2021 г.

Минима Моралиа. Рефлексии от увредения живот

30

Pro domo nostra (За нашия дом) – Когато по време на предишната война – която като всички останали изглежда мирна в сравнение с последвалата я – фанфаронските усти на симфоничните оркестри в много страни бяха затъкнати, Стравински написа Историята на войниказа скромен, изпаднал сякаш в шок камерен ансамбъл. Това се оказа най-добрата му партитура, единственият убедите­лен сюрреалистичен манифест, в чиято конвулсивно-призрачна натрапчивост на музиката проблясва нещо от негативната истина. Предпоставката за пиесата беше бедността: спектакълът успя да разглоби официалната култура толкова драстично, тъй като му беше отказан както достъп до ней­ните материална блага, така и възможност за възхваляване на собствената ѝ културна враждебност. Във всичко това се съдържа и указание за духовната продукция след тази вой­на, която остави след себе си в Европа такава мяра на разру­шение, за каквато не можеха да си позволят да мечтаят дори празнотите в такава музика. Напредъкът и варварството днес така добре са се сплъстили в масовата култура, че само варварският аскетизъм към последната и към напредъка на техническите средства биха могли да възстановят неварварс­кото състояние. Никое произведение на изкуството, нито една мисъл няма шанс за оцеляване, освен ако не носи в себе си отказ от фалшиво богатство и от първокласна продукция, от цветен филм и телевизия, от милионерски списания и от Тосканини. По-старите медии, които не са предназначени за масово производство, се сдобиват с нова актуалност: тази на неуловимото и на импровизацията. Единствено те биха могли да се изплъзнат на обединения фронт на тръстове и технологии. В свят, в който книгите отдавна са престанали да изглеждат като книги, има само такива, които изобщо не са истински. Ако в началото на буржоазната епоха стои изобретяването на печатницата, скоро ще дойде моментът за отменянето ѝ посредством мимеографа – единственото уместно, небиещо на очи средство за разпространение.

31

Котка от чувала[1] – Дори солидарността, най-достойният за уважение начин на поведение при социализма, е болна. Някога тя е искала да осъществи на практика думите за братството, да ги освободи от плена на всеобщото, където са били идеология, и да ги запази за особеното, за Партията, която единствена трябвало да представя всеобщото в един антагонистичен свят. Солидарни са били групи от хора, които заедно са поставяли живота си на карта и за които собствените дела не са били най-важното с оглед осезаемата възможност, така че, без да са били обладани от абстрактна идея, но и без индивидуална надежда, все пак са били гото­ви да се жертват един за друг. Предпоставките за такъв отказ от самосъхранение са били знанието и свободата за вземане на решения: ако те липсват, незабавно слепият особен инте­рес се поражда наново. С течение на времето обаче соли­дарността се е превърнала в доверие, че Партията има хиля­ди очи, в присъединяване към трудови батальони – отдавна издигнати в ранг заради своята униформа – като истински по-силните, плуващи по течението на световната история. Всяка временна сигурност, спечелена по този начин, се заплаща с постоянен страх чрез подвиване на опашката, ла­виране и вентрилоквизъм: силите, които може да се използ­ват за тестване слабостта на противника, се прахосват за това да се предугаждат капризите на собствените фюрери, които предизвикват повече вътрешен трепет, отколкото някогашният враг; защото хората с право подозират, че в крайна сметка лидерите от двете страни ще се споразумеят на гърба на онези, които са интегрирани от тях. Отражение на това се забелязва и между отделните хора. Всеки, който съобразно днешните стереотипи за предварително подразделяне на хората е категоризиран като прогресивен, без да е подписал онази въображаема декларация, която сякаш обединява истински вярващите – разпознаващи се взаимно по нещо неподдаващо се на измерване, като жест и език, от рода на паролата с нейното недодялано и послушно прими­рение, – многократно ще трупа все същия опит. Правоверни, но и отклоняващи се, приличащи всъщност твърде много на тях, се присъединяват към напредничавия в очакване на солидарност. Те апелират изрично и неявно в полза на прогресивното съгласие. В момента обаче, в който той по­търси най-малкото доказателство за същата солидарност от тях или просто съчувствие към собствения му дял от со­циалното страдание, те хладно му обръщат гръб – единс­твеното, което е останало от материализма и атеизма в епо­хата на възстановените папи. Организираните искат, щото почтеният интелектуалец да се изложи на показ пред тях, но почнат ли дори отдалеч да се страхуват, че и сами ще трябва да се изложат на показ, за тях той става капиталист, същата онази почтеност, около която са спекулирали, се превръща в смешна сантименталност и глупост. Солидарността е по­ляризирана в отчайващата вярност на онези, за които няма връщане назад, и във виртуалното изнудване, упражнявано върху тези, които не искат да имат нищо общо с лакеите, но и не искат да не останат на произвола на бандата.

32

Диваците не са по-добри хора – Възможно е при студенти от Африка по политическа икономия, при студенти от Сиам в Оксфорд, а в по-общ план – при усърдни изкуствоведи и музиколози с дребнобуржоазен произход, да се открие склонност и готовност усвояването на нов учебен мате­риал да се комбинира с безмерно уважение към установе­ното, валидното, признатото. Безкомпромисната убеденост е противоположност на примитивизма, неофитството или „некапиталистическите пространства“. Тя предполага опит, историческа памет, бърз интелект и най-вече в достатъчна мярка пресита. Постоянно може да се види как млади и невинни, включили се в радикални групи, са дезертирали, след като са усетили силата на традицията. Човек трябва да носи традицията в себе си, да я мрази правилно. Че сно­бите показват повече способност отколкото пролетарии­те за авангардни движения в изкуството, хвърля светлина и върху политиката. Късно дошлите и новодошлите имат тревожен афинитет към позитивизма – от поклонници­те на Карнап в Индия до непоколебимите защитници на немските майстори Матиас Грюневалд и Хайнрих Шютц[2]. Една психология би се оказала лоша, ако предполага, че изключването предизвиква само омраза и озлобление; тя предизвиква и обсебващ, нетолерантен вид любов и онези, които репресивната култура е държала на разстояние, мо­гат лесно да станат нейни най-тесногръди защитници. Това отеква дори в надменния литературен немски на работника, който иска като социалист да „научи нещо“, да получи дял от така нареченото „наследство“ и еснафщината на Бебело­вите[3] хора се състои не по-малко в тяхното неразбиране на културата, отколкото в усърдието, с което те я приемат като факт, идентифицират се с нея и по този начин, разби­ра се, преобръщат нейния смисъл. В общи линии социа­лизмът не е по-сигурен щит срещу подобна трансформа­ция, отколкото срещу теоретично изпадане в позитивизъм. Твърде лесно може да се случи – в Далечния изток Маркс да бъде поставен на мястото, освободено от Дриш и Рикерт.[4] Понякога трябва да се опасяваме, че въвличането на неза­падни народи в конфликтите на индустриалното общество, отдавна пребиваващо в себе си, ще бъде по-малко в полза на освободените народи, отколкото в полза на рационално нарастване на производството, ускоряване на общуването и на скромното повишаване на жизнения стандарт. Вместо да очакват чудеса от докапиталистическите народи, по-зрелите нации трябва да бъдат нащрек за тяхната прозаична разсъдливост, бездушен вкус към всичко утвърдено и към успехите на Запада.

67

Безмерност за безмерност – Това, което немците направиха, се изплъзва на разбирането, по-специално на психологическото, тъй както в действителност техните ужаси изглежда са извършени много повече като планирано-слепи и отчуждени мерки за сплашване, отколкото като спонтанни задоволявания. Според доклади на очевидци изтезанията и убийствата са извършени без удоволствие, а може би пора­ди тази причина – и напълно без мярка. Независимо от това съзнанието, което желае да устои на неизказаното, се оказва отново и отново връщано назад към опита си да разбере, ако не иска да се поддаде субективно на лудостта, която господства обективно. Натрапва се мисълта, че немският ужас е бил нещо като превантивно отмъщение. Кредитна­та система, в която може да се получи аванс за всичко, дори за завладяването на света, определя също така действията, които ще сложат край на нея и на цялата пазарна икономи­ка, включително ще доведат до самоубийство на диктатура­та. В концентрационните лагери и в газовите камери залезът на Германия сякаш се сконтира. Никой, който е наблюдавал първите месеци на националсоциалистическото господство в Берлин през 1933 г., не е могъл да пропусне момента на смъртна тъга, на полусъзнавано себеотдаване на погибел, което съпровождаше манипулираното опиянение, факелните шествия и биенето на барабани. Как безнадеждно звучеше – нали? – любимата немска песен от онези месеци „На оръ­жие, народе!“, по протежение на „Унтер ден Линден“[5]. Спася­ването на отечеството, насрочено от днес за утре, носеше от първия миг изражението на катастрофата, която беше репе­тирана в концлагерите, докато триумфът по улиците заглуши всички предчувствия за нея. Няма нужда това предчувствие за катастрофа да се обяснява с колективното несъзнавано, въпреки че то може би е имало думата по въпроса. Поло­жението на Германия в ситуацията на конкуренция между империалистическите сили, по отношение на наличните су­ровини и нейния индустриален потенциал, беше отчайващо в мир и война. Всички и никой не бяха достатъчно глупави, за да пренебрегнат това. Пълното ангажиране с последната, решителната битка в тази конкуренция означаваше скок в пропастта, така че останалите бяха предварително натиква­ни в нея с вярата, че по този начин опасността може да им се размине. Шансовете на националсоциалистическото предприятие да компенсира чрез рекорден терор и времеви приоритет своя недостиг в общия обем на производството бяха незначителни. По-скоро другите биха повярвали в по­добна възможност, не и германците, които не се зарадваха дори на завладяването на Париж. Докато печелеха всичко, те вече бяха обезумели като онези, които няма какво да губят. В началото на германския империализъм стои Залезът на боговете на Вагнер, въодушевеното пророчество за собстве­ния залез, чиято композиция бе начената едновременно с победната война от 1870-71 г. В същия дух, две години преди Втората световна война, на германския народ беше показан на кино залезът на неговия цепелин в Лейкхърст. Спокойно, безгрешно корабът тръгна по пътя си, след което внезапно падна като камък. Когато няма изход, стремежът към уни­щожение става напълно безразличен към въпроса, който и бездруго никога не е поставял съвсем ясно: дали е насочен срещу другите или срещу собствения си субект.

68

Хората те гледат[6] – Възмущението от жестокостта намалява пропорционално колкото повече жертвите не при­личат на обичайните читатели, колкото повече са мургави, „мръсни“, жабари (Dago)[7]. Това хвърля не по-малко светли­на върху самите изстъпления, отколкото върху зрителите. Може би общественият схематизъм на възприятието при антисемитите е така изроден, че те изобщо не виждат евреи­те като хора. Постоянно срещаното изказване, че диваците, чернокожите, японците са като животни, например майму­ни, вече носи ключа към погрома. Възможността за погроми се решава в момента, в който погледът на смъртно ранено жи­вотно падне върху човек. Упорството, с което той отблъск­ва този поглед – „това е просто животно“ – се повтаря без задръжки в жестокостите към хора, в които извършители­те трябва отново и отново да се уверяват, че това е „просто животно“, защото никога не биха могли да вярват в това на­пълно дори относно животните. В репресивното общество понятието за самия човек е пародия на богоподобието. В самия механизъм на „патийната проекция“ е заложено, че властимащите възприемат като човек само своето отразено изображение, вместо да отразяват човешкото тъкмо като онова, което е различно. По този начин убийството е опи­тът с още по-голяма лудост да се изопачи лудостта на такова фалшиво възприятие, отново и отново, в разума: това, което не е видяно като човек и все пак е човек, е превърнато във вещ, така че никой от неговите пориви вече не може да опро­вергае налудния поглед.

69

Малки хора – Онзи, който отрича обективните истори­чески сили, намира за лесно да приема изхода от войната за аргумент. Всъщност германците трябваше да спечелят: това, че не им се удаде, се дължи на глупостта на техните водачи. Ето как сега решаващите „глупости“ на Хитлер – отказът му в разгара на войната да води война срещу Анг­лия, нападението му срещу Русия и Америка – се сдобиват със своя точен социален смисъл, който се разгръща според собствената му диалектика, неизбежно, от една разумна стъпка към следващата, чак до катастрофата. Но дори и да беше глупост, тя би била исторически разбираема; глу­постта изобщо не е естествено качество, а е нещо обществе­но произведено и подсилено. Германската управляваща клика настояваше за война, защото беше изключена от империалистическите властови позиции. Но в нейната изключеност се крие причината за онзи провинциализъм, непохватност и заслепение, които направиха политиката на Хитлер и Рибентроп неконкурентоспособна и превърнаха войната им в хазартна игра. Това, че са също толкова зле информирани за баланса между общите икономически интереси и британските особени интереси на торите, както и за силата на Червената армия, колкото зле са информира­ни и за собствените им маси зад кордона на Третия райх, е неразделна част от историческата определеност на националсоциализма и почти неразделна – от силата му. Шансът за успех на тяхното безразсъдно начинание се състоеше единствено в това, че те не познаваха нищо по-добро и това беше същевременно причината за техния провал. Промишлената изостаналост на Германия принуди нейните политици – желаещи да си върнат изгубените позиции и които тъкмо затова бяха квалифицирани именно като голтаци – да се върнат към своя непосредствен, тесен опит – този на политическата фасадност. Те не виждаха нищо пред себе си, освен събраното мнозиство, което ги акламираше, и уплашените преговарящи: това увреди виждането им за обективната сила на по-голямата маса от капитали. Има­нентното отмъщение към Хитлер е, че той, палачът на ли­бералното общество, се оказа – ако се има предвид състоя­нието на собственото му съзнание – твърде „либерален“, за да схване как индустриалният потенциал извън Германия създава своето неудържимо господство под обвивката на либерализма. Той, който прозря както никой друг буржоа неистината в либерализма, все пак не успя да прозре на­пълно властта зад него, именно обществената тенденция, за която всъщност Хитлер не беше нищо повече от бара­банчик. Съзнанието му регресира до степента на по-слаби­те му и недалновидни опоненти, която първоначално прие, за да я оздрави по съкратена процедура. По необходимост часът на Германия се подчини на тази глупост. Защото само лидери, които приличаха на еднакво ограничените относно световното стопанство и познанието си за света хора, може­ха да ги впрегнат във война и да вкарат твърдоглавието им в едно начинание, невъзпрепятствано от никаква рефлексия. Глупостта на Хитлер се оказа хитрост на разума.

70

Мнението на дилетанта – Третият райх не успя да създа­де нито едно произведение на изкуството, дори една-единс­твена мисловна конструкция, способна да задоволи дори и слабото либералистко изискване за „ниво“. Разграждането на човечността и опазването на духовните блага бяха толкова несъвместими, колкото скривалище от въздушно нападение и щъркелово гнездо, а войнствено обновената култура изглеждаше още от първия си ден като градовете в техния последен ден – грамада от развалини. Поне на нея населе­нието оказа пасивна съпротива. В никакъв случай обаче културните енергии, за които се твърди, че били пуснати на свобода, не бяха погълнати от техническата, политическата или военната област. Именно варватсвото е цялото и като такова триумфира дори над собствения си дух. Това може да се види в полето на военната стратегия. Фашистката ера не я доведе до разцвет, а я премахна. Големите военни концепции бяха неразривно свързани с хитрост, въображение: почти с лично благоразумие и инициативност. Те бяха част от дисциплина, относително независима от производствения процес. Целта им бе да се получат решаващи предимства от специализирани нововъведения, като например косият боен ред или точността на артилерията. Във всичко това имаше нещо от буржоазната добродетел на самостоятелното предприемачество. Произходът на Ханибал е от търговци, а не от герои, а на Наполеон – от демократичната революция. Моментът на буржоазната конкуренция при воденето на война се преобърна по време на фашизма. Фашистите издигнаха до абсолют основната идея на военната стратегия: да използват временното разминаване между една нация с лидерство, организирано да убива, и общия потенциал на останалите. И все пак, като довеждат тази идея до нейния логичен завършек с измислянето на тоталната война и като заличават разграничението между армия и промишленост, те сами ликвидират стратегията. Днес тя е толкова остаряла, колкото звукът на военни оркестри и картини на бойни ко­раби. Хитлер търси световно господство чрез концентриран терор. Средствата обаче, които той използва, вече са нестра­тегически – натрупване на свръхмощни сили в определени точки, груб фронтален пробив, механично обкръжаване на противника, изостанал по местата на пробива. Този изцяло количествен, позитивистичен принцип, без изненади, следо­вателно навсякъде „публичен“ и сливащ се с реклама, вече не е достатъчен. Съюзниците, безкрайно по-богати на ико­номически ресурси, трябваше само да надминат германците в собствената им тактика, за да смажат Хитлер. Тъпотията и апатията на войната, общото пораженство, което спомогна за преживяването на бедите, бяха обусловени от разпадане­то на стратегията. Когато всички действия са математически изчислени, те придобиват и вида на нещо глупаво. Тази вой­на – сякаш като подигравка с идеята, че който и да е трябва да може да управлява държавата – се водеше, въпреки помощта на радара и изкуствените пристанища, сякаш от гимназист, който забучва знаменца в карта или макет. Шпенглер се на­дяваше от залеза на Запада да настъпи златният век на инже­нерите. Перспективата, която се вижда обаче, е залезът дори на самата техника.

71

Pseudomenos[8] – Магнетичната сила, която идеологиите упражняват върху хората дори когато вече са съвсем излинели за тях, трябва да се обясни отвъд психологията с обективно определения разпад на логическата очевидност като такава. Стигна се дотам лъжата да звучи като исти­на, а истината – като лъжа. Всяко изказване, всяка новина, всяка мисъл са оформени предварително от центровете на културната индустрия. Където липсва познатата следа от подобно предварително оформление, там отнапред нещата са недостоверни, още повече че институциите на обществе­ното мнение придружават онова, което пускат надлъж и шир, с хиляди фактически илюстрации и с цялата сила на доказателствата, до които може да се докопа тотално­то разпореждане. Истината, която пожелае да се противо­постави на този натиск, не само изглежда невероятна, но в допълнение към това е твърде слаба, за да постигне някакъв напредък в конкуренция със силно концентрирания апарат за разпространение. Крайният случай на Германия е поучи­телен за общия механизъм. Когато националсоциалистите започнаха да измъчват, те не само тероризираха народи­те вътре и извън Германия, но още преди разбулването на мъченията започнаха да се чувстват толкова по-сигурни, колкото по-диво нарастваше ужасът. Неправдоподобността на действията им направи по-лесно да не се вярва в това, в което никой не искаше да повярва – в името на скъпоценния мир, – като в същото време капитулираше пред него. Трепе­рещи гласове убеждават сами себе си, че в края на краищата много неща били преувеличени: дори след избухването на войната в английската преса бяха нежелани подробности за концентрационните лагери. В просветения свят всеки ужас се превръща по необходимост в приказка на ужасите. Защото неистината за истината има сърцевина, която на­мира страстен отговор в несъзнаваното. То не само желае да се появяват ужаси. Самият фашизъм е по-малко „идео­логически“, доколкото открито прокламира принципа на господство, който другаде остава скрит. Каквито и хуманни ценности да му противопоставят демокрациите, той може с лекота да ги опровергае, като посочи, че те представляват не цялото човечество, а са само илюзорна представа за него, от която фашизмът е имал смелостта да се освободи. Но пък толкова отчаяни са станали хората в културата, че изоставят завинаги своите крехки по-добри качества още при първия призив, веднага щом светът откликне на злината им, призна­найки колко е зъл. Политическите сили на опозицията обаче са принудени да използват непрекъснато лъжи, ако не искат самите те да бъдат напълно заличени като разрушителни. Колкото по-дълбоко е различието им спрямо установената наличност, която поне им предоставя убежище, за разлика от по-грозното бъдеще, толкова по-лесно се оказва за фа­шистите да ги приковат към неистините. Само абсолютна­та лъжа има все още свободата някак да казва истината. В размяната на местата между истината и лъжата, която прави почти невъзможно да се поддържа разграничение помежду им и превръща придържането и към най-простото позна­ние в сизифовски труд, се възвестява победата в областта на логическата организация на принцип, който иначе лежи смазан в полето на битката. На лъжите краката са дълги: изпреварват времето си. Превръщането на всички въпроси за истината във въпроси за властта, което самò не може да избяга от истината, ако не иска да бъде унищожено от властта, не само потиска истината, както в по-ранните деспотии, но атакува сърцевината на дизюнкцията между вярно и грешно, за чието премахване наемниците на логиката и бездруго усърдно съучастваха. Така Хитлер, за когото никой не може да каже дали е умрял или избягал, оцелява.

72

Втори прочит[9] – Дарбата може би не е нищо друго освен успешно сублимирана ярост, способност за преобразува­не на енергии за разрушаване на непокорни обекти, които някога са се засилили безмерно, в концентрация на търпеливото наблюдение, така че да се пропусне съвсем малко от тайната на обектите, също както някога човек е преби­вавал в доволство, докато не го откъсне от унеса му пису­кащият глас на осакатената играчка. Кой не е виждал на лицето на потънал в мисли човек, откъснат от практически предмети, черти на същата агресия, която иначе се упражня­ва практически? Не се ли усеща творецът, в разгара на своя порив, брутален, „работещ яростно“? Всъщност не е ли необходима такава ярост, за да се освободиш от задръжки­те и от яростта на задръжките? Не е ли тъкмо помирението изтръгвано чак от разрушението?

В наши дни повечето хора се ръгат с ръжени.

Как само на някои вещи са приписани жестове, а с това и начини на поведение! Пантофите – чехлите“, slippers – са проектирани така, че да се нахлузват с крак без помощта на ръката. Те са паметници на омразата към навеждане.

За това, че в репресивното общество свободата и безсрамието стигат до едно и също нещо, свидетелстват безгрижните жестове на онези непораснали хора, които казват „‘сичко си има цена“, докато все още не са започнали да продават труда си. За да покажат, че не са зависими от ни­кого и затова не дължат уважение никому, те държат ръцете си пъхнати в джобовете на панталоните си. Но лактите им, изпънати навън, вече са готови да препречат пътя на всеки, който им попречи.

Германецът е човек, който не може да изрече лъжа, без сам да ѝ повярва.

Фразата Kommt überhaupt gar nicht in Frage („И дума не може да става“), която навярно влезе в употреба в Берлин през двадесетте години, потенциално вече изглежда завзе­мане на властта. Защото претендира, че частната воля – която понякога е основана на действителни права за разпореждане, но в повечето случаи е чисто нахалство – би представлявала непосредствено обективната необходимост, която пък не допуска несъгласие. В основата си това е отка­зът на банкрутирал преговарящ да плати на другия и пфе­ниг с гордото съзнание, че няма какво повече да се измъкне от него. Измамният адвокатски трик е нагло напомпан до героична непоколебимост: това е езиковата формула на узурпацията. Този блъф определя в еднаква степен успеха и краха на националсоциализма.
{…}

Превод Стилиян Йотов


[1] В см. на „показвам истинските си намерения“; бел. пр.
[2] Рудолф Карнап (1891–1970): водещ философ позитивист, емигрира в САЩ след 1936 г.; Матиас Грюневалд (ок. 1470/80–1528): късен готически художник; Хайнрих Шютц (1585–1672): ранен бароков композитор – в творчеството на последните двама преобладават религиозни теми; бел. пр.
[3] Аугуст Бебел (1840–1932):, съосновател и ръководител на Германската социалдемократическа партия до Първата световна война; бел. пр.
[4] Ханс Дриш (1867–1941): философ виталист и биолог; Хайнрих Рикерт (1863–1936): неокантиански философ, теоретик на ценностите; бел. пр.
[5] букв. „Под липите“, най-известният берлински булевард от Бранденбургската врата нататък; бел. пр.
[6] Парафраза на заглавието Животните те гледат на Паул Айпер (1891–1964), което носи книгата му от 1928 г. и филмът по нея от 1930 г.; бел. пр.
[7] Названието Dago идва от Diego, Diaz, Dias (Santiago = San-Taigo) и започва да се употребява през ХХ в. за италианци, испанци и португалци в пейоративен смисъл; бел. пр.
[8] стгр. – лъжлив силогизъм, „парадоксът на лъжеца“, приписван на Евбулид Милетски; бел. пр.
[9] Zweite Lese означава и втората беритба (баберка); бел. пр.