1
2169

Terra Ukraine

Щрихи от украинската история

Проф. Игор Данилевски, специалист по „Повесть временных лет“ („Повест за изминалите години“) и по история на източните славяни, отбелязва, че в този най-първи писмен източнославянски паметник летописецът не използва общо наименование, с което да обозначи славянските племена, живеещи по днешните земи на страните Русия, Беларус и Украйна. За разлика например от западнославянските хронисти Козма Пражки и Гал Аноним, които без колебание нарекли чехите и поляците с общо име, с един етноним. Хипотезата му е, че вероятната причина е, че понятието „рус/и“, употребено от автора на Повестта, определя не толкова етническа, колкото конфесионална принадлежност: „става дума за Рус не като етническа, а като религиозна общност“. Тоест, ако продължа мисълта на проф. Данилевски, не всичко, което е руско, е руско като племе, по-скоро е руско като изповедание; православно = руско. Поне в древността, през „изминалите години“…  

Тоест, казано обобщено, може да се говори за „рускостта“ като „православие в три“, изповядвано от три различни източнославянски етноса. Като първоначално това разграничение не се е усещало ясно, но с времето – вследствие на историческите колизии и различните държавно-организационни устройства, то все повече се е задълбочавало. Най-отколешният разлом може да се установи някъде към средата на ХІІ век. Проф. Данилевски посочва, че тогава в земите на източните славяни се открояват три типа „государства“: първото се изгражда в западните и югозападните местообитания, днешните Украйна и Беларус, където властта се упражнява от болярите, които контролират княза и държат под свой надзор вечето (общината); второто се конституира в северозападните краища – Новгород и Псков, където вечето е главният субект на властта: то решава кой княз да покани начело, като същевременно може и да го изгони, ако сметне, че привиканият велможа превишава правата си (както новгородци изгонват само няколко месеца, след като встъпва на поста си, Александър Невски). Тази система на вечето е окончателно разбита от Иван ІV Грозни през 1569 г., когато царят заедно с верните му опричници, начело с Малюта Скуратов, поразява Новгород. Жертвите на зверствата и изстъпленията се изчисляват някъде между 2 и 10 хиляди новгородци. А в североизточните земи на тогавашното Ростовско-Владимиро-Суздалско княжество, в покрайнините на което е построена Москва (от княз Юрий Долгорукий), нещата стоели съвсем иначе – князът имал цялата власт и командвал както вечето, така и болярите. Последните дори се наричали не боляри, а „милостници“, тоест хора, които се радват на милостта на княза (докато спрат да ѝ се радват и станат „немилостници“). По този начин се създава една строга вертикална организация на властта, според която господарят е един, а всички други са „холопы“ – слуги и даже роби. Нейното начало е положено от княз Андрей Боголюбский, синът на Юрий Долгорукий, който през 1169 г. завзема Киев, разорява го и премества столицата във Владимир. На следващата година се опитва да повтори същото с Новгород, но удря на камък. Така или иначе, традициите са нарушени от войнствения княз, а Владимир измества Киев (както впоследствие Москва ще измести Владимир) като център на властта. С нашествието на монголите тази практика на безпрекословно първенство на княза се засилва, постепенно превръщайки се в „самодържавие“ (при Василий III). В земите на днешна Украйна принципът е по-скоро шляхтичски: има първи хора, които пречат на княза да си вее байрака както му изнася. Историята на Галицко-Волинското княжество свидетелства за това, че западните и югозападните руски (православни) земи свързват своето битие повече с Литва и Полша, отколкото с Ордата и Москва. Прочее, има предположения, че някои от руските наемници, благодарение на които Иван Асен ІІ завзема престола, са тъкмо от Галицко-Волинското княжество.

Че изповеданието е по-важно за населяващите най-източните земи на Европа славянски племена, личи от сложилите се исторически обстоятелства, довели до т.нар. „Переяславска рада“, сключена между Алексей І Тишайший и Богдан Хмелницки. Всичко тръгва много по-отрано, когато Литовското княжество и Полша влизат в съюз, Кревската уния (1385), по силата на която великият литовски княз Ягело (Йогайла) взема за жена полската кралица Ядвига Анжуйска и се качва на трона под името Владислав ІІ. Едно от условията на съюза е Литва да приеме християнството. Причината за сключената уния е натискът на Тевтонския орден върху двете държави, довел в крайна сметка до великата битка при Грюневалд (15.VІІ.1410), когато обединените литовско-полски-източнославянски сили разгромяват кръстоносците. Събитията са описани от Хенрик Сенкевич в забележителния роман „Кръстоносци“ (1900), направил ми на времето страхотно впечатление (още помня главния герой Збишко с герб тъпа подкова и боен вик „Градовци“, както и неговия смъртен двубой, Божи съд, с наглия член на Тевтонския орден Ротгер). Литовците наистина приемат християнството, но в католическия, не в православния вариант, което съответно води до изостряне на религиозните противоборства. Поданиците на княжеството, изповядващи православието, все повече биват потискани и изтласквани извън управленските механизми. А в Московска Рус е обратното – Трети Рим и тем подобни… (Нека припомня само, че една от причините за неуспеха на самозванеца Лъже-Дмитрий І е разпространеният слух, че се готвел да въведе в царството католицизма – дал бил такова обещание на папата, набеждавали го.) Процесът се засилва особено, след като в 1569 г. литовско-полското княжество прераства в Жеч Посполита. Тъкмо този напор на католическата държава довежда близо 100 години по-късно (1654) до сключването на Радата, която обаче двете договорни страни тълкуват различно: за Москва това значи присъединяване на украинските земи, наричани Хетманщина, под скиптъра на царя; за хетман Хмелницки – правен съюз между две суверенни държави (Запорожката сеч не се включва в споразумението, което не пречи на Петър І през 1709 г. да я унищожи заради колаборация с шведите). Но Хмелницки не е имал избор, подтикнат е към такова споразумение, понеже е в небрано лозе: подложени са владенията му на непрестанните атаки на четирима могъщи противници – Жеч Посполита, османска Турция, кримските татари и Московията. Изглежда му се е струвало, че избира най-малкото зло. Но е грешал. И осъзнава грешката си, връщайки се към съюз с Полша. След смъртта му заради мятането на Хетманщината между шляхтичите (Полша) и самодържеца (Москва) в Украйна избухва трийсетгодишна гражданска война, именувана Руина, която е прекратена едва с идването на власт на Иван Мазепа. И той служи цели двайсет години вярно на Русия, казва проф. Татяна Таирова, написала забележителна книга за хетмана. Отбелязва в нея, заедно с всичко друго, че тъкмо по негово време е най-осезаемото културно влияние на Украйна над Русия. Мазепа е имал огромна библиотека, интересувал се от всякакви области на знанието, владеел е няколко езика – истински енциклопедист на власт. Когато обаче Петър І решава, че за да се пребори с шведския крал Карл ХІІ, трябва украинските земи да бъдат превърнати в изгорена земя, Иван Степанович решава, че договорът от Переяславъл е нарушен и преминава на страната на шведите. Битката при Полтава обаче, която Петър І печели, го превръща в изгнаник – хетманът бяга към Османската империя, където умира в град Бендери, Молдова (21.ІХ.1709). Украйна окончателно е погълната от Руската империя. За абсолютно опакото разбиране за ролята на Мазепа в историята на двете страни говори обстоятелството, че ако в Русия го смятат за изменник, то в Украйна образът му краси банкнотата от 10 гривни, а „Кръстът на Мазепа“ е една от най-големите държавни награди, връчвани от правителството на Украйна.

Тези бегли бележки върху украинското минало показват всъщност, че двете страни – Русия и Украйна, макар да имат силно преплетена история (също както България и Северна Македония), са доста несъвпадащи по манталитет и обществено-институционално устройство. След загубването на независимостта, въпреки интензивно прокарваната русификация, украинците все пак си остават други, по-особени. Което винаги е дразнело руснаците, дразни ги и днес (днешният путински „холоп“ Дмитрий Медведев даже ги изчегърта от политическата карта). А украинското битие изчегъртват дори руснаци, които иначе минават за либерални мислители и свободолюбци: „През 1843 г. либералният литературен критик Висарион Белински, почитана икона на руската култура, пише: „Украйна никога не е била държава, следователно тя няма история в строгия смисъл на думата“; „Украинците – настоява той – винаги са били племе и никога не са били нация, още по-малко държава“. Думите на „неистовия Висарион“ припомня професорът от университета в Албърта, Канада, Олех Илницкий. Колкото до бесовската надменност на руските консерватори, т.нар. „почвеници“, хич няма и нужда да я споменавам: „През 1863 г. руският журналист Михаил Катков заявява: „Украйна никога не е имала особена история, никога не е била отделна държава, украинският народ е изцяло руски народ, роден руски народ, съществена част от руския народ, без която той не може да продължи да бъде това, което е“ (цитат отново по Илницкий). Че това не е вярно обаче личи включително днес от начина, по който се държат предводителите на двете нации: Владимир Путин е същински самодържец, безжалостно дърпащ конците на подчинените си, без изобщо да се свени да ги прави дармадан пред очите на цял свят; Володимир Зеленски се представя като модерен хетман с близко обкръжение, заедно с което управляват страната във военно време. Ненапразно ръководителят на украинската делегация в Истанбул Давид Арахамия отбеляза, че руснаците не смеят да произнесат дори думичка, без да са я съгласували с Путин. Безусловно, това са съвсем различни, да не кажа напълно противоречиви нагласи по отношение на властта: за едните тя е абсолютна, за другите – относителна; при първите началата ѝ са ордински, от монголския улус; при вторите – шляхтички, от литовско-полското княжество с огромен примес от Запорожката сеч (нарисувана с любов и възхита от друг украинец – Иля Ефимович Репин, и той присвоен от империята). Украинската история не е измислица, украинската история е факт и този факт днес се доказва недвусмислено с нестихващите залпове на оръдията в Донецк и Луганск…   

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияЗалутан в краткостта
Следваща статияОперната певица Ина Кънчева представя в Берлин немско издание на „Непознатото дете“ от Е.Т.А. Хофман

1 коментар

  1. абе Митко, от къде си измисли славяни в Масковията ? Там такива нема. в Украйна и Белорус има по-скоро свързани с истинските славяни – поляци, словенци чехи, маравци. В средновековието етносът не е споменаван а само конфесията. примерно османците ни имат за рому милет – хистяни. Екатерина Голема нарича всички племена в Империята славяни. Така че внимавай със руските опорки защото можем пак да станем славяни – добитък в Руската империя.