1
1025

Благодарение

TDimova

Все това, непрекъснато това – някой изведнъж получил дискова херния и кракът му се обездвижил, някой случайно го бутнала кола на кръстовището и лежал в болница, друг без да иска стъпил върху измамно здрава плочка и сега ръката му в гипс, друг се подхлъзнал в банята и си сцепил челото и сега с превръзка на главата, друг без никакви симптоми се оказал с най-тежката диагноза и отказват дори да го оперират, друг получил кръвоизлив и едва тогава отишъл на лекар, но вече било късно, една жена пък била напусната от мъжа си и се свлякла по нанадолнището и не можела дори да гледа децата си и по-скоро те гледали майка си, друг пък попилял всичко по казината и заложил апартамента на майка си и тя получила удар, починала, а той вече нямало къде да живее, един започнал да краде ей така, ужким първо на шега, ужким първо по десет, по петнайсет лева, по някой буркан мед, по някоя бутилка вино и сега осъден на три години (то нали всъщност такива крадци стоят по затворите!) – това изброяване би могло да продължи десетки страници.

Мой приятел наскоро разказваше за пустиня в Казахстан – степ, пустош, земята напукана, невиждала дъжд от години, няма ни дърво, ни храсталак, върху който погледът да се задържи, няма никакъв предмет до хоризонта, спрямо който погледът да прецени дали едно разстояние е близко или далеч. И от пукнатините изпълзяват змии – тънки, не много дълги, съскат, свистят, скачат, стъпваш по земята между пукнатините, а от пукнатините пълзят змии. Когато били в любовен период те се сплитали на кълбо и се въргаляли между пукнатините и съскали още по-силно.

Ето така идва към нас нещастието – физическо, емоционално, психическо, когато и трите се преплетат „любовно”, нещастието става съдбовно.

Колко сме крехки. Колко сме беззащитни. Колко приличаме на изгубен човек в онази казахска пустиня. Как не бихме могли да се опазим сами, ако Някой не ни пази и не бди над нас. Не винаги си даваме сметка до каква степен това е буквално, ежедневно, ежеминутно. Как нямаме никаква друга закрила и прибежище, никакво друго гнездо, освен Божието, никакво друго упование.

Евхаристо, казват гърците в своето всекидневие, наместо „българското” мерси.

Евхаристийният канон в светата Литургия е сърцето на благодарението към Бога. Ние не знаем или сме отвикнали да мислим, че същността на Литургията е благодарението. Че тя не свършва, когато се затвори църковната завеса. Че благодарението не свършва с излизането от храма. Че то продължава или поне би трябвало да продължава ежеминутно. Че то не е истинско, ако се превърне в църковен ритуал. Даже не църковен, а просто някакъв суеверен личен ритуал, каквито много хора си измислят и спазват в желанието и надеждата си да не им се случи нещастие, да избягнат от бедите, които са навред около нас.

Удивява ме колко дълбоко е вникнала църквата в същината на човека и на живота, за да постави в центъра на всичко Евхаристията – Благодарението. Именно в Евхаристията ние благодарим за всичко, което съществува в нашия живот – за това, че успяваме да превъзмогнем всички нещастия и беди, които ни сполетяват. Конкретно ние благодарим на Христос, че сме с Него на Божествената трапеза, но ако благодарността ни се изчерпва само с това, ако в благодарността ни не е включен целият ни живот, ние все едно сме откъснали Христос от живота си и нашето общение с Него се е свело само до някакъв ритуал. Ако Литургията не включва целия ни живот, ако тя започва с възгласа „Благословено е царството…” и свършва с последното „Амин”, то тя е нещо отделно от нашия живот. Тогава животът ни би бил удавен, задушен от всички беди, които ни сполетяват. Ние благодарим за нещата, които осъзнаваме. Нещо, за което не сме благодарили, означава, че не сме го осъзнали. Тоест самолишили сме се от него. Без благодарност ние живеем в лишение. Колко логичен парадокс – когато сведеш живота само до консумация, заживяваш в оскъдица. Ето как без благодарност животът ни става тъжен.

Благодарността отваря ново сетиво в нас – сетиво за благодарност. Именно чрез това сетиво става претворяването на света. В Литургията ние приемаме претворените Дарове, но не наготово – ние участваме в тяхното претворяване, ставаме съработници на Бога в претворяването на Даровете, тоест ставаме Негови съработници в претворяването на света. Ако съзнателно не станем съработници, несъзнателно се превръщаме в потребители. Това се свежда до нещо много просто – да претворим самите себе си така, че да придобием сетивото за благодарност. А то самото е дар, за който дължим благодарност.

Затова е толкова трогваща и завладяваща прозорливостта на 17-годишният Крис Захариев в петминутния му клип, добил голяма популярност в мрежата – „Ако утре се събудиш само с нещата, за които си благодарил на Бог днес – какво би имал?”. Измежду хилядите, изгледали клипа, има и коментари защо именно на Бога трябва да сме благодарни. Трудно е на човек, който не е придобил сетивото за благодарност, да се обясни, че благодарността не може да съществува в безлична и аморфна форма.

Може би именно затова ни се случват всички житейски беди и травми, които във всеки един момент изпълзяват като змиите в казахската пустиня – гипсирани ръце и крака, пукнати глави, операции, болести, катастрофи и инсулти, дрязги и конфликти – за да усещаме непрестанно своята крехкост и беззащитност и чрез тях да се отвори закърнялото ни сетиво за благодарност. Защото то ни е нужно не само в този живот.

Можем да продължим мисълта на Крис – ако там, в другия живот, ще ти се даде само онова, за което си благодарил през този живот – тогава какво би получил там?

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияФранция-Германия: моторът на Европа?
Следваща статияДо пълен синхрон

1 коментар

  1. Вярата в Бог, който дарява здраве и имане, че и чака благодаряване в отговор, си е чист тотемизъм. Ако е и мранкащ тонът, лови, че било християнство.
    Пък то за друго става дума, не за имането.