2
431

Българският комунизъм

Дебати и интерпретации

Как се мисли комунизмът днес, какви са възможните рефлексии и интерпретации, чернобяло ли е отношението към този период от миналото ни, какви са размерите на соцносталгията – продължение на дебата за българския комунизъм, за разграничителната линия между морализиращото послание и обективистичния научен дискурс с участието на Майя Грекова и Румен Даскалов.

БГКомНаучният сборник „Българският комунизъм. Дебати и интерпретации“, който излезе през 2013 г., представя материали, доразвити впоследствие, от широка кръгла маса, проведена в навечерието на 10 ноември 2011 г. и посветена на състоянието на проучванията върху комунистическия период и обществената рефлексия върху него две десетилетия по-късно. Форумът беше организиран от няколко влиятелни граждански и академични структури в България – Българския хелзинкски комитет, Институт „Отворено общество”, Международния център за проучване на малцинствата и културните взаимодействия, Института за изследване на близкото минало, Центъра за академични изследвания и Центъра за либерални стратегии. В него взеха участие утвърдени изследователи на този период – историци, културолози, социолози, етнолози, икономисти, психолози. Затова и сборникът съдържа не само исторически текстове, но и антропологични, социологически и културологични изследвания. До голяма степен той отразява състоянието на проучванията по проблема през последните две десетилетия и представлява развитие и продължение на научния дебат, оформил се на самата кръгла маса – продължение, тъй като някои от авторите доразвиха маркираните на кръглата маса тези и проблеми и в този смисъл сборникът „Българският комунизъм. Дебати и интерпретации“ се различава от самите експозета – такива, каквито бяха прочетени на самия форум.

Конкретният повод за проведената преди две години кръгла маса бе желанието за по-систематичен и научен отговор на гражданските празненства покрай стогодишнината от рождението на Тодор Живков, както и на цялостното надигане на соцносталгията. Централна тема на дебата се оказа не толкова разграничителната линия между десния дискурс и радикално левите изказвания на хора и структури, а това дали знанието за този период трябва да бъде специализирано и безпристрастно, или комунизмът трябва да бъде заклеймен ясно и категорично, тъй като в крайна сметка става дума за ценностна система, а към злото не можем да бъдем настроени релативистично. „Парадоксът най-общо казано се разгръща между полюсите на морализиращото послание и обективистичния научен дискурс, между страстта и чистото умозрение, между инвективата и понякога скритата повече или по-малко откровена апология и усилието да разберем”, с тези думи проф. Цочо Бояджиев обобщи разликите между двата подхода към комунистическия режим.

Историкът Александър Везенков подчерта, че трябва да разглеждаме като неприятно наследство от миналото не само прокомунистическите нагласи и писания, а изобщо политическата пристрастност в мисленето за комунизма. По думите му решението би било да се освободим от собствената си политическа ангажираност и да залагаме само на академични критерии в една отворена плуралистична среда. От своя страна, Румен Аврамов акцентира върху това, че комунизмът не е историческа случайност, нито е инцидент, а има корени, върху които стъпва. „През 1944 г. България е бременна с комунизма”, заяви икономистът, изследвал стопанския XX век на страната ни, и допълни, че комунизмът има предистория в битието на микросредата, в малките компромиси, в малките мерзости и в малките конформизми, които преди 70 години, преди 20 години, а и днес си приличат поразяващо.

Проф. Ивайло Знеполски реагира остро на тезите на Аврамов и Везенков и на репликите, че антикомунизмът у нас често пъти изпира съвести и памети на хора, които се чувстват гузни от обвързване с режима. Културологът запита дали не се изправяме пред един исторически ревизионизъм, набелязвайки сходни елементи и национални типологии във всички етапи от българското развитие от Освобождението до днес, като по този начин поставяме под един знаменател различните исторически периоди. Той сравни своите опоненти с германския историк Ернст Нолте, който осъжда националсоциализма, но, опитвайки се да го обясни, прави екскурс в немската и в европейската история, взирайки се в корените на антисемитизма и на насилието, в несправедливостта на Версайския договор, в настроенията на масите, в социалната криза, в болшевишката революция и пр. В крайна сметка Нолте обобщава, че в този контекст случилото се в Германия не е чак толкова различно, тъй като се вписва в общата панорама на насилие и на социални движения. Знеполски подчерта, че историческите периоди трябва да бъдат отчетливо разделени, тъй като ревизионизмът представлява разтваряне в ширината на историята и води до имплицитно оневиняване, а сравнението показва, че винаги и навсякъде е имало насилие. „Присъди за определени неща от името на ценностите не може да няма. Една история или една историография, която няма имплицитна присъда върху редно-нередно, добро-зло, тя не може да има и национална полезност”, обобщи културологът, който беше модератор на един от панелите на кръглата маса.

Сборникът “Българският комунизъм. Дебати и интерпретации“ бе представен през октомври тази година, с което бе продължен дебатът, започнал през 2011 г. на кръглата маса “Българският комунизъм – две десетилетия по-късно”. Сборникът е издание на Центъра за академични изследвания. По-долу ви предлагаме позициите на проф. Майя Грекова и проф. Румен Даскалов, които бяха поканени да представят новоиздадения научен сборник.

Майя Грекова: Позицията на гражданина и позицията на учения трябва да се разграничават


Убедена съм, че позицията на гражданина и позицията на учения трябва да бъдат ясно разграничавани. Гражданинът – ако и доколкото е гражданин – прави съзнателно или недотам съзнателно, избор, основан на ценности, интереси. Той може да е ляв или десен, консерватор или либерал, демократ, каквото и да означава това за него или за другите. Ученият, доколкото и когато реализира научно изследване, а не когато е гражданин, би трябвало да се ръководи единствено от ценностите на науката, от правилата на научното изследване и да постави в скоби желанието си да отсъжда и да осъжда свои изследователски обекти. Смятам, че това е задължително, макар и трудно за реализиране – особено, когато изследователският предмет предполага и изисква и гражданска позиция. В това си разбиране аз плътно се доближавам до формулировката на Вебер за свободна от ценности наука. Изборът на предмет се определя от ценности, но изследването на избрания предмет е подчинено на изследователски методи, съопределени от предмета и е свободно от ценности – освен ценноста на научното изследване.

Защо това е проблем по отношение на изследванията на комунизма?

Тъкмо „разказът“ на изследователите няма право да е функция на ценностните им ориентации като граждани. В противен случай неусетно се стига до абсурда да бъдат обвинявани респонденти и по-общо – част от гражданите на България, за тяхното невежество, за това, че имат такива, а не други – правилни „спомени за комунизма“, за това, че нямат интерес към историческото знание, че вместо да четат умните ни книжки слушат чалга…; и да бъдат подигравани респонденти за това, че „спомените“ им за комунизма са изпълнени с дребни, лични, битови неща, а не са „спомени“ за… важните политически, икономически и т.н. характеристики на режима и на системата. Подобна ненаучна нагласа води до едно много важно следствие – до претенция за наличие на Истина и за постигане, владеене и овладяване на Истината за комунистическия период, която за съжаление другите още не са проумели, но ние владеещите я можем да им помогнем да я научат. Все едно е дали тази претенция се заявява ясно. Но аз продължавам да се надявам, че е възможно да преодолеем силното влечение към Истината и наистина да приемем, че са възможни различни интерпретации от различни гледни точки и тяхното верифициране се провежда единствено с научни аргументи.

Като граждани, при това владеещи експертно социално знание, трябва да направим всичко по силите си, за да преодолеем дълбоко проникналите в живота и в мисленето ни остатъци и метастази на комунистическия режим. Между другото, една от метастазите е Истината с главна буква. Твърдя също така, че ключовият въпрос, от който следват множество конкретни изследователски въпроси, е как комунистическият режим успява да просъществува 45 години, а последиците от това продължават скрито, полускрито, полуясно да определят или да въздействат върху всички измерения на социалния живот в България днес. Мисля, че изборът не е между преподаване на суха фактология или проповядване на единствената Истина.

И последният проблем, който за мен не е проблем, но присъства в полето на дебата е дали периодът на комунистическия режим е приемственост или прекъсване в историческото развитие. Аз отказвам да мисля в тази опозиция не само комунистическия период, но и който и да било исторически период. Отказвам да мисля – като научно занимание – и проиграването на неслучили се варианти за алтернативно развитие. Какво означава прекъсване в историческото развитие? Има някакво естествено развитие, което обаче не се е случило? Била ни е предначертана националната история, но външни сили са я прекъснали? След прекъсването се връщаме към националната история, като прекъсваме прекъсването?

А по повод на приемствеността бихме могли да твърдим, че я има или не, единствено и само чрез внимателни сравнителни изследвания, които освен всичко друго биха установили как успява да се установи комунистическият режим и как успява да се задържи 45 години. Откъде и как черпи ресурс – извън външната сила, международното положение и други подобни. Силата на насилието не е убедителна като единствено и финално обяснение. Съзнателно или несъзнателно комунистическият апарат се ориентира след първоначалния терор към „мек“ натиск, който възпроизвежда в новите условия действеността на популярната поговорка: „Преклонена глава, сабя не сече“. Единствено в конкретни изследвания може да се проследи какво и как в институциите, политиките, законите, практиките и т.н. радикално се променя или – повече или по-малко варирайки – бива приспособявано в интерес на новата власт. Тези от вас, които са чели сборника или са присъствали на дебата, вероятно са доловили в мисленето ми по тези проблеми близост с двама от авторите на сборника – Румен Аврамов и Александър Везенков. Така е, има такава близост.

Майя Грекова е завършила философия в Софийския университет. Доктор по социология и философия. Преподавател в катедрата Социология на СУ ”Св. Климент Охридски”, която ръководи в периода 1999 – 2007 г. Автор на книгите „Ромите в София: от изолация към интеграция?“, „Аз и другият (Измерения на чуждостта в посттоталитарното общество)”, „От обичай към право: патриархалният българин в кръговете на чуждост” и множество учебници за средното образование.

Румен Даскалов: Въпреки липсата на противников отбор мачът беше вълнуващ


Аз не бях участник, но присъствах на конференцията „Българският комунизъм – две десетилетия по-късно“. Спомням си, че още в началото някой, струва ми се това беше Александър Везенков, изрази разочарование, че при липсата на противников отбор тя ще прилича на мач на една врата и то без вратар. В известен смисъл това беше точно така. Всички футболисти носеха сини екипи, макар и в различен нюанс, а червени нямаше. Все пак  твърдя, че мачът се получи доста вълнуващ. Играчите избираха различен ъгъл, подхождайки към вратата – някои отстрани, други централно. Някои дриблираха плътно до земята, повечето играеха на средна височина, докато трети отправяха топки към небесата. Едни отстъпваха тактически и провеждаха обходни маневри, други се проявиха най-активно в нападение и в желанието си да поразят целта, отделни играчи пробиха мрежата. При отсъствието на противници, особено на две познати състезателки, някои футболисти се увлякоха във финтове помежду си и както става и при най-приятелския мач, си размениха реплики и две дуплики. При липсата на сериозни травми в отбора лекарят психиатър се задоволи с констатиране на психическото нездраве на противника. Оказа се, че селекционерите и треньорите са повече от един, което породи леки недоразумения. В крайна сметка единобоят се получи вълнуващ, може би повече, отколкото ако се бяха сблъскали непримирими съперници.

А сега по-сериозно. Следва моят коментар, който за разлика от футболния ще се въздържи от раздаване на собствени мнения и оценки. В сборника са представени 14 автори и заглавието е точно намерено и обобщаващо. В повечето текстове се чувства една обща тревога, а именно опасенията за известна реабилитация на българския комунизъм, която върви по разни линии – в лични спомени за комунизма, в издадените спомени на висши функционери на бившия режим и в някои официални чествания. По-общо става дума за различието и борбата между памет и история и по-точно между начина, по който се спомня и осмисля близкото минало от разни групи хора, и начинът, по който то се интерпретира от претендиращата да дава по-адекватно познание и за научност историография. Макар загрижеността за известна реабилитация на комунизма, дала повод на конференцията и тома, да е обща, обаче авторите имат различно силни опасения по този повод. Например Евгения Иванова говори за трудността да се обективира социализмът, тоест да се говори за него обобщаващо, от дистанция и извън собствения жизнен опит. Като споменава разните модалности на паметта за социализма – носталгия, травма, присмех, срам и забрава, тя изразява фрустрацията си от спомнянето на социализма при респондентите най-вече в модусите на носталгията и забравата, по-малко на травмата и присмеха, а най-малко на срама. Като разглежда разните ценности и тяхното подреждане при социализма, авторката ги подрежда в една нерадостна за нея йерархия – сигурността пред свободата, потреблението, и то в малък размер, пред духовните свободи. Евгения Иванова обобщава епохата като дефицит на смисъл…

Противоречието между история и памет е изходна точка и на размислите на Михаил Груев. След осмислящо описание на случилото се след 10 ноември 1989 г. авторът предлага обяснение на дебата за комунизма и в частност защо у нас не се стигна да еднозначно осъждане на комунизма, подобно на осъждането на нацизма в Германия. Специално на историците авторът признава извършване на работата по установяване на фактите, докато работите по тяхното осмисляне и по функционализиране на представата за миналото за целите на гражданското възпитание според него не са завършени. Характерна според Михаил Груев за българския случай се оказа силната релативизация на чувството за добро и зло поради манипулативното боравене с миналото от страна на всякакви политически играчи. Оттук и невъзможността да се стигне до осъждащ комунизма морален консенсус, който да легне и в основата на публичния дебат, а също и на историографското осмисляне.

На свой ред Даниела Колева се занимава с постсоциалистическата носталгия като биографично, не като обществено и публично явление. Нейната основна теза е за носталгията като обърната назад утопия – тоест копнеж по едно идеализирано минало, което всъщност посочва дефицитите на настоящето. Според Даниела Колева, въпреки че носталгията се приема за ескейпистка нагласа, тя има и критичен потенциал, а именно като културна критика на настоящето, начин за заемане на морална позиция спрямо него, но и като послание, че социалната тъкан е нарушена и се е стигнало до нови неравенства…

Момчил Методиев представя една оптимистична гледна точка що се отнася до осмислянето на комунизма в България. В едно преобръщане на въпроса той се интересува от основанията на песимистичната преценка, че осмислянето и осъждането на комунизма у нас не е стигнало далеч. Такива основания са версията за липса на съпротива срещу комунизма у нас, сравнението с Източна Германия като задаваща образеца и убеждението, че Европа единодушно е осъдила комунизма и го е приравнила с фашизма. Първото и третото според него не са съвсем верни, а сравнението с Източна Германия е неуместно. Методиев намира основание за известен оптимизъм в справянето с комунизма у нас в самото деполитизиране на проблема през последните години, в активизирането на гражданското общество и в осъзнаването на липсата на единомислие в отношението към комунизма в самата Европа.

Съставителите на сборника сами обособяват един кръг от приноси под названието Други гледни точки, където поставят работите на Румен Аврамов и Александър Везенков. По време на конференцията те предизвикаха известна реакция от страна на Ивайло Знеполски, който ги упрекна в исторически релативизъм ала Ернст Нолте, а в предговора на настоящия том са определени като трети път между разкрасяването на комунистическия режим и просоциалистически автори и морално-етичното стигматизиране на феномена от либерална гледна точка. Работата на Румен Аврамов е изградена върху сравнение на начина, по който българското общество възприема впоследствие три форматиращи събития в своята нова история – Освобождението, Деветосептемврийския преврат и крахът на комунизма. Във всички тези случаи е съществувало преосмисляне на основополагащите епизоди и носталгия, породена от текущ обществен дискомфорт, а в първия и третия случай и чувства за провал и упадък. Авторът обаче посочва и редица отлики на трите случая, свързани с разлики във външната и вътрешната среда и със съдбата на старите елити. Около двадесет години след всяко форматиращо събитие възникват, наред с безобидната носталгия и митотворчество, и канонични исторически разкази. Днес това са лявата канонизирана версия и наблюдаващото се сред критиците на комунизма изкушение за канонизиране на заклеймяващото познание, което авторът не одобрява.

Александър Везенков разглежда въпроса за тенденциозното писане на историята на комунизма, както по посока на неговото нормализиране, така и по посока на неговото ненормализиране. Едното е разбирано като изграждане на прокомунистическа, а другото – на антикомунистическа канонична версия за комунистическия режим. Везенков се спира най-вече върху втората в критичен план и то особено върху някои използвани от нея клиширани образи и обяснителни модели. Целта на ненормализиращата версия е да представи комунистическия период като най-тъмния период от българската история, като го контрастира с времето преди него, което съответно е идеализирано, и при отричане на всякаква приемственост. Посланието на Везенков е против подобно втвърдяване на историческото познание и догматични версии от всякакъв тип, против неговото идеологизиране и също против морализирането на познанието по посока идеализиране или сатанизиране.

Конференцията и произведения от нея том някак противоречат на това, което иначе искат да покажат  – отсъствието на достоен дебат за комунизма. Те са тъкмо подобен дебат – наистина затворен сред научните среди, но просветен, сериозен и истински.

Румен Даскалов е завършил история в Софийския университет. Доктор на социологическите науки и преподавател в Нов български университет и в Централноевропейския университет в Будапеща. Автор на книгата „Българското общество 1878-1939“, на множество студии и статии.

Снимката на главната страница е на в. „Дневник“.

2 КОМЕНТАРИ

  1. Животът не е днес, той е и вчера. От миналото си не можеш да се скриеш. Затова им е болно на другарите, не че толкова харесваха правешкия диктатор и опашките за топъл хляб.

    Днес никой бивш другар не напира да кара Волга, не желае да гледа стари съветски филми и да препрочита томовете на Ленин и Живков. Никой не ще да се завре в тенекиено бунгало 2х2 метра в Ахтопол и да се полива с вода от качен на винкел варел, да клечи в общата тоалетна и да чака половин час на опашка в стола за супа топчета, миш-маш и реване. Не ще да гледа „Осмият“, „А бяхме млади“, „Русият и гугутката“. Не ще да се кланя доземи на мазния началник с чантата, дошъл от ОК на Партията на проверка в завода.

    Но им е мил социализмът на другарите, защото са живели с мисълта, че са господари, че са най-важни, че всичко е за тях, а другите са им подчинени роби.