0
7994

Вашата култура ни обижда

Един личен спомен

Преди дни научих от медиите за смъртта на известния наш рок-музикант Константин (Косьо) Марков. Бог да го прости! Тъжната вест обаче отключи у мен спомени от (вече) далечните години на нашенския „соц“, когато за кратко имах познанство с този интелигентен и фин човек. Спомних си и как се отнасяха тогава с хората като него – ентусиастите на авангарда на музикалното изкуство, още повече, както казах, ако бяха и интелигентни, и фини.

Защото аз се запознах с Косьо Марков в… трудови войски на БНА. Там той бе имал участта да попадне, след като беше завършил висшето си образование, а аз – година преди него – след гимназията. На читателите от по-младите поколения ще трябва да открия, че в този род войски на „народната“ ни армия в онези години бяха прибирани изключително следните категории млади мъже: първо – представителите на турското и ромското етнически малцинства, осъжданите (и лежали в затвора) за криминални престъпления, ако са поне под 30 г. и… т. нар. „неблагонадежден“ контингент. Последният включваше момчета, чиито бащи, дядовци или други близки родственици са били „засегнати от мероприятията на народната власт“ (така официално наричаха убийствата и репресиите, извършени след 1944 г.). Такъв именно бях самият аз. После – завършилите духовна семинария или духовна академия (т. нар. „попове“) и накрай – провинилите се сами в нещо пред „социалистическото ни общество“.

Ще кажа, че рок-музиката по онова време сама по себе си представляваше такова „провинение“. Да я изпълняваш, дори легално, на сцените на „родината“ (каквото бе правил Косьо Марков), макар и да не подлежеше на наказателна санкция, все пак беше безспорен атестат за „морално-политическа“ неблагонадеждност. Да я слушаш, да следиш развитието ѝ, особено ако го правиш по „вражеските радиостанции“ (където единствено би и могъл да го правиш), пък си беше същинско престъпление. В трудовашкото поделение, в което служих първите 4–5 месеца, едно момче бе попаднало именно защото като ученик бе проявило неблагоразумието да напише писмо до музикалната редакция на една от тия „вражески радиостанции“ с желанието да му пуснат любимо „парче“ – нещо, което „народната милиция“, разбира се, бе засякла и което бе предопределило бъдещето му оттогава нататък.

Общото за отношението към т. нар. „неблагонадеждни“ в този род войски на народната ни армия обаче бе това, че ги третираха по много по-враждебен и унизителен начин, отколкото например „криминалните“. Ако „поповете“ по начало бяха смятани за „луди“ (как ще завършиш семинария или духовна академия, ако не си поне малко „луд“) и затова ги тормозеха сравнително умерено, с великодушно презрение, то останалите – именно колкото по-образовани, по-културни, по-нетрадиционни бяха, толкова повече възбуждаха нетърпимостта на „командния състав“.

И ето – аз не зная (или съм забравил) с какво точно е бил „неблагонадежден“ покойният Константин Марков, но си спомням ясно, че още в първите дни след пристигането му на началството бе станало известно, че освен инженер, висшист, той е и… рок-музикант. Някъде в багажа му бяха намерили (и разбира се, задигнали) снимка, на която той бе фотографиран с китара, на сцената, до известна наша естрадна звезда и с доста дълга (за тогавашните мерки) коса. Тъкмо това – допълващо интелигентния му вид и държане – буквално „взриви“ командния състав на поделението. Снимката бе демонстративно показвана на криминалния контингент, бяха правени, пред всички, издевателски намеци за евентуалната сексуална ориентация на „дългокосия“, но също – гръмогласно – настояваха „рокаджията“ да им отговори имал ли е (колко пъти и как точно) интимни контакти със звездата, до която бе на снимката. „Дисциплинарните“ наказания, на които по всеки измислен повод бе подлаган, бяха толкова многобройни и толкова унизителни, че не бих се решил да ги описвам тук, още повече след смъртта на музиканта. Ще подчертая обаче, че самата жертва на тези издевателства с абсолютно нищо не бе ги предизвикала. Не си спомням той дори да бе разправял с какъв вид изкуство се е занимавал, преди да попадне тук. Предизвикателно следователно бе самото „рокаджийство“, самата „цветност“ на фигурата му и самата му интелигентност.

За пълнота на този кратък разказ ще добавя, че агресията към моя „съказарменик“ идваше почти изключително именно от командния състав, т.е. „народното офицерство и подофицерство“, членуващо без изключение в БКП. „Криминалните“, ромите и останалите проявяваха много по-голяма търпимост. Впрочем именно тя ни позволи – спомням си – на мен, на Косьо Марков и на още един „неблагонадежден висшист“ за определен период да си осигурим спокойствие поне в късните вечерни часове и нощите. Работата бе там, че като (вече) „стар войник“ аз бях успял да овладея определени хитрости. Още преди идването на „висшистите“ бях пренесъл едно от войнишките легла в т.нар. „гардеробна“ стая и го бях „маскирал“ зад висящите в него шинели. Сега пренесохме там още две легла и след вечерната проверка се скривахме в уединеното място, за да можем да разговаряме и да отдъхваме на спокойствие. „Цената“, която трябваше да плащаме, за да не бъдем издадени на началството за тази си нерегламентирана усамотеност, бе, че през вечер–две трябваше да пускаме в същата „гардеробна“ една групичка от най-изявените „криминални“, за да си разделят те пък в нея по някое шише ракия. Пак казвам те се отнасяха към нас – „софиянците“ и „интелигентите“ – далеч по-сговорчиво от „командирите“. Във всеки случай „рокаджията“ не ги нараняваше със своята необикновеност; на тихостта и възпитаността му те по-скоро не обръщаха внимание. Във всеки случай те никога не издадоха нашето „скривалище“. Колкото и примитивни личности да бяха, за тях културната и образователната различност, „градскостта“ и дори „авангардността“ бяха нещо естествено – да, много чуждо тям, но не и предизвикващо ги да го преследват.

Но тогава защо, защо същите тези неща, символично олицетворение на които бе „рокаджийството“ на Косьо Марков – така „възпаляваха“ другите – овластените в тогавашната държава – в нейната армия, милиция, в нейната администрация (която очевидно и го бе изпратила в този род войска за „неблагонадеждни“)? Нима някой ги предизвикваше с тях? Нима предизвикваше образоваността, по-тихото говорене, по-възпитаният език? Защо бодеше очите им снимката с китарата, с дългата коса? Та нали тя бе донесена не за да бъде показвана, а за да остане скътана в дълбочините на шкафчето между дрехите – за личен спомен от довчерашното?

Най-кратък и синтетичен отговор на тези въпроси срещнах съвсем неотдавна, запознавайки се (заедно с жена ми) с биографията на забележителния руски писател от полски произход Сигизмунд Кржижановски – невероятен талант и ерудит – творил през първите две десетилетия след 1917 г., сравняван днес с Кафка и Хофман, но чиито разкази и новели виждат бял свят едва през 1990 г. Та при един от поредните откази на комунистическия редактор да приеме за печат негово съчинение, литературният чиновник се обърнал към него с гневното възклицание: „Ну не понимаете ли вы, что ваша культура нас обижает?“ („Не разбирате ли, че вашата култура ни обижда?“). Да, точно така – самата култура, самата авангардност, самата цветност обиждаше (и правеше „неблагонадеждни“) в очите на „народните“ началства всички онези, които я имаха. Всъщност обижда техните наследници и до днес.

Още веднъж – Бог да прости Косьо Марков, с когото съдбата ме срещна за кратко и вестта за чиято кончина събуди у мен тези тъжно-смешни спомени.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияВагнер през призмата на постмодерната рецепция
Следваща статияЗа Стефан и Зелма