Преди шейсет години Томас Ман предупреждава германците никога повече да не се стремят към „германска Европа”. Точно това обаче се случва в хода на кризата на еврото: най-силната икономическа сила на континента започва да диктува условията.

Под въпрос са базисни правила на европейската демокрация – защото предусещането, че Европа върви към катастрофа, фундаментално е променило властта. Какви са последиците от оспорваната германска политика на икономии за европейския властови пейзаж? Какви са възможните решения на конфликта между архитектите на Европа и ортодоксалните защитници на националната държава? Как могат да се съвместят императивите на преодоляването на кризата и императивите на демокрацията с оглед на рисковете за обединена Европа? Как може да се преодолее кризата и едновременно – да се запази демокрацията? Какво означава идеята за европейски обществен договор, който не се отнася до институциите? – ето въпросите в центъра на този вдъхновен текст на Улрих Бек, който издателска къща КХ – Критика и Хуманизъм публикува се едновременно с немското издание.

Изводът на Бек след политически, социологически, икономически и дори психологически прочит на ситуацията е, че ни е нужен европейски обществен договор, който да се отнася не до институциите, а до индивидите. Днешна Европа няма да успее да оцелее. Евросъюзът трябва да стане нещо повече от леден брак, поддържан единствено заради ужаса от онзи хаос, до какъвто би довело неговото разпадане. Той трябва да бъде преизграден върху нещо по-позитивно: „европейско общество на индивидите” е новият манифест. Няма по-добър начин за това от обединяването на обикновените европейци, които подемат действие сами, извън институциите…

Улрих Бек, „Германската Европа. Новите властови пейзажи под знака на кризата”, ИК Критика и Хуманизъм, превод от немски Светла Маринова

Улрих Бек е сред най-влиятелните социални мислители днес, професор по социология на Мюнхенския университет, преподавател в Харвард, Париж и London School of Economics. Неговият opus magnum – Рисковото общество – предстои да бъде публикуван през 2013 г.

Новите властови координати на Европа:

как се стигна до германската Европа

Улрих Бек

С оглед на световнополитическите размествания, които водят до разочароване на създадените очаквания и невалидност на познатите инструменти както на теорията, така и на политиката, днес интелектуалците реагират с бягство. Това важи не на последно място за социалните науки, които в своите теории и емпирични изследвания обикновено поставят въпроса за възпроизводството на социалния и политическия ред, но не и за неговата трансформация.[1] Разбира се, и в тези изследвания се има предвид нещо като социална промяна, във всеки случай основният въпрос, който се поставя в тях, е как, въпреки всички трансформации, се възпроизвежда националният ред на обществото и политиката.[2]

Във всеки случай, ако се разгледат радикалните събития и тенденции от последните десетилетия – избухването на ядрения реактор в Чернобил, разпадането на Съветския съюз, атентатите от 11 септември, промяната на климата, финансовата криза и кризата на еврото, – прави впечатление, че те имат два общи белега: от една страна, преди настъпването си те са били невъобразими, от друга, по своя характер и последици те са глобални. Става дума буквално за световни събития, които правят непосредствено осезаемо все по-тясното преплитане на жизнените и практическите пространства и повече не могат да бъдат схващани с инструментите на мислене в категориите на националната държава. В контекста на парадигмата на възпроизводство на социалния ред на националната държава те не само са били на практика невъобразими, но и по принцип изпадат от тази рамка и по този начин я поставят под въпрос. В противовес на това, теорията за рисковото общество тръгва съзнателно от рисковете, които си самопричинява модерността, и поставя в центъра въпроса как с оглед на заплашващите катастрофи се пропуква редът на националната държава и как се променя разбирането за властта, за социалното неравенство и за политическото като такова. В този хоризонт могат да се формулират три тези по отношение на европейската криза:

Първо: Днес сме свидетели на инфлация на заплашващите катастрофи и разрухи. Тук трябва да направим ясна разлика между катастрофата и реториката за катастрофата. Точно това цели понятието за риск в теорията за рисковото общество: говоренето за рискове винаги се отнася до заплашващи в бъдеще катастрофи, които трябва да се предугадят и предотвратят в настоящето.[3] По отношение на кризата на еврото това означава следното: наистина и днес вече има драматични лични и социални катастрофи (много гърци вече не могат да си позволят посещение при лекар или болнично лечение; почти половината от младежите в Испания са безработни), но по отношение на еврото и Европейския съюз като ключови институции все още сме в ситуацията на риск.[4] Същинската катастрофа, която обикновено се рисува, би била разпадането на валутния съюз, което като верижна реакция би повлякло към пропастта Европейския съюз като цяло и световното стопанство….

Мнозина бъркат рисковото общество с катастрофично общество. Второто би било нещо като „Титаник”: в него доминира формулата „прекалено късно”, съдбоносното потъване, паниката на безизходицата. В моята теория става дума за това (ако искаме да останем при същия образ), че все още има шанс скалата да бъде „заобиколена”, ако се промени курсът. В този смисъл тук има сродство между теорията за рисковото общество и принципа на надеждата на Блох.

Второ: Подобно на други големи рискове (примерно ядрената енергия или промяната на климата) и рискът за Европа е принципно неконтролируем. Появата на катастрофата не може нито да се прецени, нито да се овладее с познатите инструменти на прогнозата и предварителните мерки, на мениджмънта на несигурността и даването на гаранции. Историческата специфика в този случай се състои в това, че неконтролируемостта е „домашно производство”, и дори плод на политическа воля: въведена е обща валута, без едновременно с това да се създадат институции, с помощта на които да се контролират и координират стопанската и финансовата политика на отделните европейски страни.

Трето: Рискът съдържа посланието: „Крайно време е да се действа!”. Рискът изтръгва хората от инерцията на техните навици, политиците – от така наречените обективни принуди. Рискът е онова състояние, при което несигурността на всекидневието се е превърнала в проблем, а катастрофата все още не е настъпила. Рискът отваря очите, същевременно събужда надежда за позитивен изход. Парадоксът тук е, че глобалните рискове стимулират и окуражават. В този смисъл рискът е и политическа категория, в крайна сметка той освобождава политиката от старите правила и институционалните окови.

Тъкмо защото много неща са заложени на карта, днес внезапно на дневен ред излизат опции, които доскоро се смятаха за напълно погрешни и се защитаваха само от аутсайдери: „данък върху финансовите транзакции”, „еврооблигации”, „единна банкова система”, „банков лиценз” – зад всички тези изкуствени думи, които при някои предизвикват одобрение, при други – несъгласие, се крият малки революции. Така например при „единната банкова система” имаме работа с една технократска утопия, с която правото на национален бюджет, една пазена от конституциите светиня на демокрацията, би могла да бъде поставена под въпрос, в резултат от намесата от Брюксел или Франкфурт. Същевременно се мисли в посока към една „общност на отговорността”, която преобръща с главата надолу всичко, което до този момент се е смятало за саморазбиращо се, а именно, че е изключено например германците да плащат с парите си за „лекомислието на южните страни”, които – както често се казва – „са живели над възможностите си”.

Повече от ясно е едно: там, където очакването за катастрофа определя общественото съзнание, се променят основите на обществото и политиката, старите институции вече не отговарят действително на проблемите, правилата могат, нещо повече: трябва да бъдат променени. С това се разкриват възможности за договаряне, за малки и по-големи революции, за неща, които до този момент са били немислими. Макар в много теории по въпроса да се твърди, че идвал краят на политиката[5], понастоящем сме свидетели точно на обратното: на време, в което се поставя началото на нови форми на политическото.

В каква посока в крайна сметка може да поеме трансформацията на обществото и политиката на националната държава, е по принцип отворен въпрос. Възможни са най-малко два абсолютно различни сценария, които бих искал да обознача като хегелиански и като сценарий в стил Карл Шмит.

Превод от немски: Светла Маринова