В последно време в някои наши (препоръчващи се като особено „десни“) сайтове и открити фейсбук страници започнах да чета претенциозни „задълбочени анализи“, убеждаващи ме в изключителната позитивност на „консервативната“ политика на настоящия американски президент Доналд Тръмп. Изтъква ми се нейната „безспорна“ оправданост спрямо отишлия „твърде далеч“ либерализъм на Европа на Меркел и Макрон, спрямо Китай, спрямо Иран и т.н. Авторите на тези своеобразни панегирици са предимно съвсем млади, току-що излюпили се от елитни гимназии „консерватори“ с излъчване на новопосветени политологични Хари-Потъровци. Честно казано, не мога да разбера от каква – географски локализирана – гледна точка международната политика на американския президент им се вижда толкова привлекателна и най-вече обнадеждаваща за нас – „десните“ българи.
Доколкото мога да си дам сметка, основният „резон“ на тази политика – все по-конфронтираща САЩ и със Запада, и с Изтока – е един единствен: протекционизмът, имащ за цел да стимулира и да даде нов тласък на „родното“ производство на Америка. Принципно погледнато това наистина е достойна за уважение и действително „дясна“ цел. Работата е там обаче (и това новоизлюпените „консерватори“ сякаш въобще не виждат), че Тръмп действа за нейното постигане така, сякаш САЩ не са – от десетилетия вече – глобална сила с глобални отговорности, а държава, подобна на останалите развити държави в света, които „гонят своите интереси“. Сякаш между САЩ и регионите на света до този момент не е текла история и в нея нищо не се е натрупвало, така че Америка да започне да действа в тях, без да държи сметка за онова, което може да разруши, „гледайки само напред“. А то може да се окаже много по-важно от евентуално постигнатото – да намалеят малкото свръхбогати „финансово-спекулативни“ елити, а да се увеличат производителните (местни) икономически субекти в Америка.
Та може ли да се пренебрегне например обстоятелството, че между САЩ и Европа, с която Тръмп днес влиза във формена политическа война, е натрупана история, кумулираща се от 1945 г. насам – т.е. от (вече) цели седем десетилетия – и която представлява не нещо друго, а история на изграждането на цял един уникален, не-географски, но политически „континент“ – Евро-Атлантика, сдържал през тези седем десетилетия и не позволил възобладаването на изконно авторитарна „Евразия“. Или, ако го изразим с метафоричните термини на Карл Шмит – история на изграждането на един мощен, глобален „Левиатан“, притискащ и не позволяващ издигането на глобалния „Бегемот“.[1]
Но значи: да обявиш изведнъж „митническа“ война на Европа, за да стимулираш и защитиш „родното си производство“ от твърде увеличилия се европейски внос, означава да започнеш без никакви скрупули да рушиш Евро-Атлантика – едно постижение с респектираща историческа стойност и давност, несъпоставимо с каквито и да било алтернативни „каузи“. Да го рушиш, казвам, защото в една война, пък дори и само „митническа“, на действията ти не могат да не последват ответни действия, а това в последна сметка ще доведе до прерастване на „митническата“ в политическа война (което вече виждаме). Нека да припомня, че съвсем неотдавна американският президент се опита да инспирира Франция ни повече, ни по-малко да излезе от Европейския съюз, за да може да отслаби неговата съпротивителна сила. Враждебната му реторика спрямо Германия нараства експоненциално и безотговорно и вече достига критични нива. Почти неприкритата му подкрепа за „твърдия Бекзит“ със сигурност ще доведе до бъдещи усложнения в и без това трудните преговори между Великобритания и „континентална“ Европа. Буквално в тези дни пък Тръмп заплаши цяла Европа с изтегляне на американските военни сили от нея, ако тази последната не започнела „да си плаща по подобаващ начин за военната защита на САЩ“.
Изключително „дясно“ и (американски-) патриотично!
Само че в резултат от всичко това, на геополитическата сцена на света (за която Тръмп „консервативно“ пет пари не дава), вместо досегашната „Евро-Атлантика“ (или „глобалния Запад“) постепенно започват да се инсталират Америка и Европа, при това изправени една срещу друга. В края на краищата това може и да доведе до подем на местното производство в САЩ, но цената за него неминуемо ще бъде увеличаването на потенциалната мощ на Евразия, виждаща – след толкова десетилетия – срещу себе си не трансокеанската Евро-Атлантика, а – отново – както в началото на ХХ век, „малкия западен полуостров на Азия, все още неовладян от нейната Сърцевинна земя (Heartland, по Макиндер)“[2]. Намирам това за безспорно стратегическо безумие и за да минимизира малко от малко геополитическите щети от него, американският президент трябваше да се погрижи поне – докато воюва с „либерална“ Европа – да удържи разединена същата тази Евразия. А това на първо място означава да направи така, че да не се допусне „блокирането“ на най-големите ѝ съставляващи – Русия и Китай. Вместо това – както виждаме – Тръмп започна, по едно и също време с търговско-политическата война с Европа, и търговска война с Китай.
Да, при повишените вносни мита за стоките от тази страна, той може да се надява, че американските „глобалисти“ ще се изтеглят обратно в САЩ, ще престанат да внасят китайска продукция и ще започнат да я произвеждат „у дома си“. Но нима би могъл да не си дава сметка Тръмп, че това ще принуди Китай да потърси друго поле за реализация на износа си? А къде би могъл да го намери? На първо място, разбира се, в Евразия. В едно ново и по-интензивно сътрудничество с Русия, в едно консолидиране на Евразия, т.е. на „Бегемота“ на Карл Шмит. И ако в същото време от Америка е уязвена и Европа, ако на Европа също е обявена търговско-политическа война, то наистина реален започва да изглежда един голям „съюз на нападнатите“, т.е. един голям съюз на Китай (с Русия) и Европа – един „голям евразийски съюз“, за който неслучайно през последните дни заговори в най-слабото място на Европа – на Балканите, в София, китайският премиер, и неслучайно с неприкрита надежда се разфилософстваха русофилите и крипто-русофилите в България. Но този „голям евразийски съюз“ вече ще е съюз на „Бегемота“ с (по-малката част на) „Левиатана“, в който стратегическото преимущество силно ще се наклони към „Бегемота“. Всъщност, русофилите и евразийците оправдано са обнадеждени – нали разединена и лишена от защитата на САЩ („стига сме плащали сами за НАТО!), Европа не просто ще бъде подложена на икономическо „съблазняване“ от Евразия (както вече виждаме), но би могла да започне да бъде и притискана от нея (както може би ще видим скоро).
Да, писал съм го и друг път: „голяма Евразия“ не може да бъде осъществена иначе освен или като Евр[о-]азия, т.е. като Европа, подчинила и превърнала Азия в своя суровинна база (мечтата на Хитлер) или обаче като Евр[о-]Азия, т.е. като Азия, подчинила Европа и принудила я да произвежда за нея (частично изпълнената програма на Сталин). И това е така, защото този един къс географска суша е толкова дълбинно културно-исторически разделен на две – именно на Европа и Азия – че съединяването му е възможно единствено по насилствен начин, т.е. при военното възобладаване на единия свят над другия. А точно такова възобладаване на източната му част ще се очертае на хоризонта при едно разделяне на Америка и Европа и тласкане (в същото време) на Китай на запад.
С други думи, цената да спечелиш за Америка и двете „търговски войни“, които си обявил едновременно и на Европа, и на Китай (за да направиш „Америка отново велика“), може да се окаже (и е вероятно да се окаже): разрушаването на изградения вече от седемдесет години политически „континент“ Евро-Атлантика, консолидирането на Евразия и в последна сметка, правенето „велика“… на тази последната. А това – нека го кажа направо – означава да загубиш едновременно и двете „войни“. Защото Америка въобще, въобще няма как да остане „велика“, изолирала се на западния бряг на Атлантическия океан пред лицето на възобладалия на източния му бряг евразийски „Бегемот“. Това добре са знаели – нека го доверя на „консервативните“ венцехвалители на Тръмп – двамата маниакални „исторически евразийци“ на ХХ век – Хитлер и Сталин, но ясно са го разбрали след 1945 г. и големите евроатлантици на същия този век – Хари Труман и европейските строители на НАТО.
Следователно, аз бих казал така: да рушиш (на каквито и да било основания) Евро-Атлантика – т.е. създавания в продължение на почти един век евро-атлантически свят, спечелил през ХХ век двете (световни) войни с „континенталистична“ Германия, а сетне надделял и в Студената война с комунистическа Русия, както прави днес Доналд Тръмп, е не „консервативна политика“, а същинско историческо престъпление, което не може да бъде оправдано с нищо.
Европа обаче – заяви съвсем наскоро и в прав текст американският президент – от Втората световна война насам не била правила нищо друго, освен да се „възползва“ от Америка. А на това най-сетне трябва да се сложи край!
Няма нищо по-елементарно и всъщност – по-далечно от истината.
А истината е, че Америка става глобална сила (а след 1989 г. и единствената глобална сила), именно защото след разгрома на Хитлер поема защитата на Европа (от Русия). И да, да – хвърля огромни средства за изграждането на нейната нова отбранителна мощ, за възстановяването на нейното руинирано стопанство, за изправянето ѝ на крака. Именно обаче заедно с тази възродена с тяхна помощ Европа, Съединените щати се превръщат от само континентален (американски) лидер в глобален полюс на сила – в глобален „Левиатан“, изправен срещу глобалния „Бегемот“. Вярно е, че поради това след 1945 г. САЩ поемат на плещите си и глобални ангажименти и с това от страна на невероятен вътрешно-стопански експанзионизъм на милиони разноетнични имигранти се преобразуват в страна на глобалното политическо инженерство. Американските политически и стопански елити стават глобални политически и стопански елити. Колкото и парадоксално да прозвучи следователно, аз твърдя, че Америка става „велика“ именно защото поема тези трансокеански ангажименти. И тя не престава да бъде „велика“ поради тези ангажименти, та да е нужно днес – най-сетне – да се отърси от тях, за да възвърне величието си.
(Следва)
[1] В историософската схема на Карл Шмит с двете – споменати в Библията – митически чудовища се метафоризират сухоземните империи („Бегемот“) и морските империи („Левиатан“). И двете митически същества са споменати в книгата Иов, където Бегемотът е описан именно като сухоземно чудовище – вж. „Ето бегемотьт, който съм създал, … той яде трева като вол; ето, неговата сила е в бедрата му, и якостта му –в мишците на корема му; размахва опашката си като кедър; а жилите на бедрата му са преплетени; краката му са като медни тръби; костите му са като железни пръти“ (Иов. 40:10-13). За Левиатана Бог говори на Иова: „Можеш ли извлече с въдица левиатана“ (Иов. 40:20), а в псалмите той съвсем определено е посочен като морско чудовище. Вж. „А това велико и пространно море! там има безброй влечуги, малки и големи животни; там плават кораби, там е оня левиатан, който си създал да играе в него.“ (Пс. 103:25-26). Според Карл Шмит първите исторически въплъщения на геополитическите Левиатан и Бегемот са съответно Картаген и Рим, а от края на XIX век англосаксонският свят и Германия. Съвременните руски неоевразийци отнасят двойката на К. Шмит към САЩ (Левиатана) и Русия–Евразия (Бегемота).
[2] Халфорд Макиндер (1860–1947 г.) – британски географ, изковал термина Heartland (Сърцевинна земя), т.е. изключително стратегически важната централна част на Евразийския свръхконтинент, заемана от Русия.