Един ден мишката видяла стопанина на фермата да залага капан за мишки. Изплашила се, отишла поотделно при всички животни да ги предупреди за опасността.
Кокошката й отвърнала: ‘ О, бедната ти, не знам какво ще правиш! Съчувствам ти, но този капан няма нищо общо с мен!’.
Мишката се обърнала към козата, която й отговорила: ‘О, бедната ти! Съжалявам, но не мога да направя нищо друго за теб, освен да се моля’.
Кравата била съвсем директна: ‘ Та какво общо може да има един миши капан с мен!’
Тогава мишката се върнала в своето си мише скривалище обезкуражена и натъжена.
Същата нощ се чуло зловещото изщракване на капана, стопанката се втурнала да види какво става, но в тъмнината не забелязала, че капанът е защипал опашката на отровна змия, която я ухапала. Жената вдигнала температура, изпадала в безсъзнание. Стопанинът на фермата заклал кокошката, за да й приготви пресен бульон. Жената продължавала да боледува, приятели и съседи идвали да я посетят. За да ги нахрани, мъжът заколил козата. Не след дълго състоянието й се влошило и тя починала. Толкова много хора дошли за погребението й, че мъжът трябвало да заколи и кравата, за да ги нагости.
Това е притча, която се среща често из интернет. За съжаление тя не е нито отвлечена, нито елементарна. Различни хора са подложени на преследване по етнически, религиозен, расов, политически признак. Човекът, който не попада в тези категории, си казва, че това не го засяга и не помага на преследваните. Когато неизменно идва и неговият ред, той търси помощ, но вече няма кой да му помогне, защото всички останали са изчезнали, докато той безучастно е наблюдавал трагедията им.
Реалната ситуация в Европа и у нас напомня тези притчи.
Човекът и човечеството винаги са живели в трудности и изпитания. Често екстремни. Така е и в животинския свят, така е и в цялата жива природа. Но днес ние като че ли сме забравили това, желанието ни за сигурност, спокойствие и комфорт е замъглило ясното ни виждане, изгубили сме мярката и критериите, свободата ни се е изродила в цинизъм.
Карикатурата на „Шарли ебдо” за християните, които ходят по водата, а децата на мюсюлманите потъват, е цинизъм. Още по-перверзен цинизъм е другата карикатура с тригодишното сирийче Айлян, удавено под рекламата на „Макдоналдс”. Гаврата е не само с удавеното дете, но с общочовешките ценности за съпреживяване трагедията на другия. Едва ли може да има по-голямо нравствено падение от това да се гавриш със смъртта на дете.
Когато преди няколко месеца беше извършен атентатът в редакцията на сатиричния седмичник, последва вълна от солидаризиране с жертвите, хиляди станаха „Шарли”. Седмичникът главоломно вдигна тиража си и ето днес ни предлага тези и многобройни подобни карикатури. След атентата се появиха десетки прекрасни рисунки в защита на свободата на изразяване. Много от композициите в солидарност с „Шарли ебдо” и в защита на свободата на словото бяха изумително талантливи, покъртителни, докато карикатурите в „Шарли ебдо” си останаха бездарни и пошли, разчитащи единствено на грубата провокация.
Свободата на изразяване е сред най-ценните завоевания на съвременния свят. Пред свободата не трябва да се поставят никакви граници. Тогава бяха изказани мнения, че свободата на изразяване включва дори свободата да се гавриш. С това ми е трудно да се съглася, но ние виждаме, че свободата прекрачва дори границите на гаврата и се превръща в цинизъм. Но най-отблъскващото ми се струва, че е претенцията да се налагат критерии, да се налага стил на мислене и маркери за отношение към живота. И това се прави не само пошло, но и със средствата на грубата манипулация. Не, християните не ходят по водата, докато мюсюлманите се давят! Първите жертви на войната в Сирия станаха именно християните. До войната разнородните християнски общности в Сирия живееха в мир, разбирателство, сигурност и конституционно гарантирани права и свобода. Именно християните бяха първата цел, първите жертви и първите бежанци в сирийския военен конфликт. Хиляди бяха избити и отвлечени от ислямистите, стотици хиляди са прокудените. След тях същата съдба последва мюсюлманите.
Насочиха се към Европа. Стотици се издавиха в морето, но бежанският поток не спира. Анализаторите казват, че това е най-голямата криза на Стария континент след Световната война. Европа не е готова да го реши, защото никой не е очаквал подобна миграционна вълна. И в тази вълна най-важният проблем не е дали са бежанци или са икономически емигранти, дали са сирийци, иракчани или афганци, или какво гласят клаузите на Международната конвенция за мигрантите. Тези проблеми също трябва да намерят решение, но трябва да е ясно, че каквито и да са, бежанците не от каприз предприемат рисковани пътешествия, в които децата им се давят в морето. Агресивното поведение на някои от тях не може да бъде оправдано и не може да бъде оправдание за нашата агресия към тях. Виновниците за проблема – световните лидери, са длъжни да намерят неговото решение, но обикновените хора също нямат право да се отнасят с равнодушие и пренебрежение към човешката трагедия. Трагедията никога не идва сама, винаги е както в притчата, с която започнах. Трябва да се страхуваме не от това мюсюлманите да не асимилират Европа, а от това нашата човещина да не бъде асимилирана от бездушието. По-същественият въпрос е не защо ислямът е станал толкова настъпателен, а защо християнската вяра в Европа е изгубила силата си, или както казва Христос – защо солта се е обезсолила. Това е и посланието на Уелбек в последният му роман „Подчинение”, колкото и нетърпимо да е това послание за доста от неговите сънародници.
Силата на християнската вяра не е в агресията, омразата, нетърпимостта към другия, а точно обратното – в солидарността, помощта, съпричастността към другия. Като дава пример с Добрия самарянин, който превърза раните на непознатия другородец и друговерец, пострадал от разбойници, Христос се обръща към всеки християнин: „Иди и ти прави също така” (Лук. 10:37).
Но днес Европа предпочита да разглежда карикатурите на „Шарли ебдо”, а не да се вслушва в Христос. Със сигурност днес Европа не ходи по вода.
