Един ден мишката видяла стопанина на фермата да залага капан за мишки. Изплашила се, отишла поотделно при всички животни да ги предупреди за опасността.
Кокошката й отвърнала: ‘ О, бедната ти, не знам какво ще правиш! Съчувствам ти, но този капан няма нищо общо с мен!’.
Мишката се обърнала към козата, която й отговорила: ‘О, бедната ти! Съжалявам, но не мога да направя нищо друго за теб, освен да се моля’.
Кравата била съвсем директна: ‘ Та какво общо може да има един миши капан с мен!’
Тогава мишката се върнала в своето си мише скривалище обезкуражена и натъжена.
Същата нощ се чуло зловещото изщракване на капана, стопанката се втурнала да види какво става, но в тъмнината не забелязала, че капанът е защипал опашката на отровна змия, която я ухапала. Жената вдигнала температура, изпадала в безсъзнание. Стопанинът на фермата заклал кокошката, за да й приготви пресен бульон. Жената продължавала да боледува, приятели и съседи идвали да я посетят. За да ги нахрани, мъжът заколил козата. Не след дълго състоянието й се влошило и тя починала. Толкова много хора дошли за погребението й, че мъжът трябвало да заколи и кравата, за да ги нагости.
Това е притча, която се среща често из интернет. За съжаление тя не е нито отвлечена, нито елементарна. Различни хора са подложени на преследване по етнически, религиозен, расов, политически признак. Човекът, който не попада в тези категории, си казва, че това не го засяга и не помага на преследваните. Когато неизменно идва и неговият ред, той търси помощ, но вече няма кой да му помогне, защото всички останали са изчезнали, докато той безучастно е наблюдавал трагедията им.
Реалната ситуация в Европа и у нас напомня тези притчи.
Човекът и човечеството винаги са живели в трудности и изпитания. Често екстремни. Така е и в животинския свят, така е и в цялата жива природа. Но днес ние като че ли сме забравили това, желанието ни за сигурност, спокойствие и комфорт е замъглило ясното ни виждане, изгубили сме мярката и критериите, свободата ни се е изродила в цинизъм.
Карикатурата на „Шарли ебдо” за християните, които ходят по водата, а децата на мюсюлманите потъват, е цинизъм. Още по-перверзен цинизъм е другата карикатура с тригодишното сирийче Айлян, удавено под рекламата на „Макдоналдс”. Гаврата е не само с удавеното дете, но с общочовешките ценности за съпреживяване трагедията на другия. Едва ли може да има по-голямо нравствено падение от това да се гавриш със смъртта на дете.
Когато преди няколко месеца беше извършен атентатът в редакцията на сатиричния седмичник, последва вълна от солидаризиране с жертвите, хиляди станаха „Шарли”. Седмичникът главоломно вдигна тиража си и ето днес ни предлага тези и многобройни подобни карикатури. След атентата се появиха десетки прекрасни рисунки в защита на свободата на изразяване. Много от композициите в солидарност с „Шарли ебдо” и в защита на свободата на словото бяха изумително талантливи, покъртителни, докато карикатурите в „Шарли ебдо” си останаха бездарни и пошли, разчитащи единствено на грубата провокация.
Свободата на изразяване е сред най-ценните завоевания на съвременния свят. Пред свободата не трябва да се поставят никакви граници. Тогава бяха изказани мнения, че свободата на изразяване включва дори свободата да се гавриш. С това ми е трудно да се съглася, но ние виждаме, че свободата прекрачва дори границите на гаврата и се превръща в цинизъм. Но най-отблъскващото ми се струва, че е претенцията да се налагат критерии, да се налага стил на мислене и маркери за отношение към живота. И това се прави не само пошло, но и със средствата на грубата манипулация. Не, християните не ходят по водата, докато мюсюлманите се давят! Първите жертви на войната в Сирия станаха именно християните. До войната разнородните християнски общности в Сирия живееха в мир, разбирателство, сигурност и конституционно гарантирани права и свобода. Именно християните бяха първата цел, първите жертви и първите бежанци в сирийския военен конфликт. Хиляди бяха избити и отвлечени от ислямистите, стотици хиляди са прокудените. След тях същата съдба последва мюсюлманите.
Насочиха се към Европа. Стотици се издавиха в морето, но бежанският поток не спира. Анализаторите казват, че това е най-голямата криза на Стария континент след Световната война. Европа не е готова да го реши, защото никой не е очаквал подобна миграционна вълна. И в тази вълна най-важният проблем не е дали са бежанци или са икономически емигранти, дали са сирийци, иракчани или афганци, или какво гласят клаузите на Международната конвенция за мигрантите. Тези проблеми също трябва да намерят решение, но трябва да е ясно, че каквито и да са, бежанците не от каприз предприемат рисковани пътешествия, в които децата им се давят в морето. Агресивното поведение на някои от тях не може да бъде оправдано и не може да бъде оправдание за нашата агресия към тях. Виновниците за проблема – световните лидери, са длъжни да намерят неговото решение, но обикновените хора също нямат право да се отнасят с равнодушие и пренебрежение към човешката трагедия. Трагедията никога не идва сама, винаги е както в притчата, с която започнах. Трябва да се страхуваме не от това мюсюлманите да не асимилират Европа, а от това нашата човещина да не бъде асимилирана от бездушието. По-същественият въпрос е не защо ислямът е станал толкова настъпателен, а защо християнската вяра в Европа е изгубила силата си, или както казва Христос – защо солта се е обезсолила. Това е и посланието на Уелбек в последният му роман „Подчинение”, колкото и нетърпимо да е това послание за доста от неговите сънародници.
Силата на християнската вяра не е в агресията, омразата, нетърпимостта към другия, а точно обратното – в солидарността, помощта, съпричастността към другия. Като дава пример с Добрия самарянин, който превърза раните на непознатия другородец и друговерец, пострадал от разбойници, Христос се обръща към всеки християнин: „Иди и ти прави също така” (Лук. 10:37).
Но днес Европа предпочита да разглежда карикатурите на „Шарли ебдо”, а не да се вслушва в Христос. Със сигурност днес Европа не ходи по вода.
Много се радвам, че с авторката сме на толкова сходни мнения относно бежанците и всички други жертви на преследване, както и относно отношението, което единствено би оприличило християните на Христос!
Имаме различия обаче по отношение на свободата, както в разчитането на посланието на карикатурите на „Шарли Ебдо“.
По мое мнение свободата в едно общество трябва да включва и свободата един човек (или една редакция) да проявява цинизъм по отношение ценностите на друг човек или група от хора. Това е естествено следствие от факта, че човешките общности споделяме различни ценности. Тази свобода би трябвало да включва дори правото ми да разкъсам или изгоря публично флага на дадена държава (дори и тази, в която се намирам понастоящем), стига с този акт да няма опасност да възникне пожар, както и при положение, че така не руша чужда собственост (т.е. флагът е мой). В този смисъл дори най-отвратителните за един християнин или мюсюлманин карикатури на въпросното издание, не нарушават нечия друга свобода. Те може да са проява на лош вкус, но нищо повече от това. Всичко по-малко от такава свобода ще се лиши от обективен стандарт за оценка. Защото мога да посоча десетки примери за „набожни“ християни, които с удоволствие биха унищожили хиляди романи, филми и произведения на визуалното изкуство, понеже ги намират за „гавра“ и „цинизъм“ по отношение на своята вяра.
Отделно от това не смятам, че авторката е разтълкувала добре смисъла на посочените две карикатури. Карикатурата с ходещите по вода християни е чудесно предизвикателство към стотиците православни, протестантски и католически вярващи в моя кръг от познати, които намират за съвсем хармонично със своите християнски ценности да затръшнат границите на своите страни пред носа на прииждащите „мигранти“. Това, струва ми се, е посланието на „Шарли Ебдо“. Множество християни-европейци са по-загрижени да запазят своя относителен религиозен и културен комфорт, и да оставят „ближните си“ (авторката съвсем на място припомня притчата за добрия самарянин) на прага на континента (а някои от тях и в морето).
Карикатурата с удавеното дете и рекламното пано на Макдоналдс пък е блестяща критика към консуматорските ценности на съвременното ни глобално общество. Защото докато „мигрантите“ се стремят към западна Европа с идеята да намерят сигурност и по-добър живот за себе си и семействата си, реалността е, че европейците най-често им предлагаме просто нашата консуматорска култура, в която дори живота и смъртта са превърнати в продукти за потребление и съответно по избор на клиента. Карикатурата от една страна показва бездушието на тази култура, в която не можем да се поставим на мястото на пришълците, защото твърде много ни е грижа да не изгубим досегашния си относителен комфорт, а от друга страна загатва за разочарованието, с което ще се сблъскат надеждите на тези пришълци.
Ако съм прав в разчитането на посланието на двете карикатури, те не само не са проява на „гавра“ или „цинизъм“, а всъщност доказват, че дори редакцията на „Шарли Ебдо“ има остро усещане за това, което действително е ценно в светлината на вечността.
Г-н Неделчев, аз не видях никъде в статията да бъде дори намекнато, че свободата на словото трябва да се ограничи. Статията твърди, че конкретните карикатури СА проява на лош вкус, както и вие позволявате за това в коментара си. Не само това – авторката казва, че проявата на лош вкус е традиция за конкретното френско издание И ВЪПРЕКИ ТОВА светът се обедини в тяхна защита след атентата над редакцията им. А лошият вкус, в случая, авторката определя като пошлост – нейно мнение разбира се, на която тя има право.
Аз съм на 100% съгласен с авторката, че тези карикатури са проява на пошлост и не са повод за замисъл над минусите на консумаризма или някакъв изискан double entendre за равноправието между религиите. Но това си е вече друга тема.
Благодаря ви за мнението, г-н Бакалов!
Вярно е, че Т. Димова изрично пише, че „пред свободата не трябва да се поставят никакви граници“. Същевременно в думите ѝ веднага след това виждам известно желание най-малкото за самоограничаване на свободата на изразяване: „Тогава бяха изказани мнения, че свободата на изразяване включва дори свободата да се гавриш. С това ми е трудно да се съглася, но ние виждаме, че свободата прекрачва дори границите на гаврата и се превръща в цинизъм.“ Авторката може принципно да не е съгласна с ограничаването на свободата на словото, но както изглежда не ѝ се иска тази свобода да обхваща и онова, което тя (субективно) възприема като гавра и/или цинизъм. Затова ми се стори уместно да вметна забележката за свободата. Наясно съм, че не това беше главната тема на коментара.
Предложеният от мен прочит (който впоследствие се оказа споделен и от други, както и потвърден от адвокатите на изданието, вижте например дискусията тук: https://www.facebook.com/andrewnedelchev/posts/10153231118252399) още повече онагледява проблема с нормализирането на нашето субективно чувство за вкус, култура и „добър тон“. Това, според мен, е единствената грешка в горната статия.
П.П. Проблем за европейците е не това, че гледат карикатурите на „Шарли Ебдо“, а че твърде рядко се замислят за тяхното послание.
Втората карикатура спорд мен има зловещ човекояден подтекст, като човекоядството го извършва Европа/Западът с неговите примамливи оферти за по-добър и лесен живот. МЕчаейки за тази „обетована“ земя /веригата Макдоналдс, знаете, наивно е приемана за алегория или символ на Запада и западната култура в затворени доскоро тоталитарни общества/ много хора тръгват на опасно пътуване, което им коства живота. Така мечтата по Макдоналдс културата буквално изяжда мечтаещите, вместо да задоволи/нахрани техните надежди. Клоунът Роналд с широко отворената (в усмивка или в процес на ядене) уста е преял от жертви, той яде пресни трупове, а „детското меню“ е дори на промоция – на цената на едно получава 2 (тук се визира че братчетата са две, тоест има едно презадоволяване, преяждане от трагедия и нещастие, тъжен пир, както казва Шекспир). Това е дълбоко критична карикатура, критична към Европа и западната цивилизация, към нейното самодоволство и трансформиране на всяко събитие в оферта или пиар…. Не виждам никаква гавра, а критически поглед към ограничеността на собствената културна среда на карикатуристите, тоест това е по-скоро авто-сарказъм, а не гавра със смъртта на бежанци и техните деца. Както винаги димова се повлича по повърхността и не анализира в дълбочина, морализаторства евтино, леееко пошло и неубедително, според мен. И съм напълно съгласна с определението на Андрей Неделчев от по-горе, че първата карикатура осмива „онези, които претендират, че са християни“ … ДА, точно те са предмет на първата карикатура. Тя иронизира автори, които озаглавяват статиите си „Европа е на Христос“….. /Надписът на първата карикатура гласи „Доказателството, че Европа е на Христос“ и осмива директно…. нашата Теодора Димова….) Ясни, силни и директни послания на карикатурите, сарказъм и преобръщне на нормалната ситуация /стил Кокан-земя/, за да стигнем сами, в една нетрудна логическа игра до реалното равенство – ние не ходим по вода, Европа не е на Христос и християните не са супериорни на другите… Не ми се вижда че е толкова трудно за разчитане… /Аглика Олтеан/