Начало Идеи Актуално Елка Константинова и лечебната сила на литературата
Актуално

Елка Константинова и лечебната сила на литературата

Надежда Александрова
18.01.2023
1584

„Останахме зависими само от самите себе си и от начина, по който оценяваме стремежа си към недостижимото познаване на реалността… Християнската религия и високото изкуство сега ни помагат да направим свободно своя екзистенциален избор…“

Докато беше в състояние да се труди, проф. дфн Елка Константинова беше неуморна. След оттеглянето си от политическия живот тя написа книгата „Какво ще кажем ние на младите сърца“ (2002), която бих определила като заветна и като продължение на предхождащата я – „Лечебната сила на литературата“ (1992), от времето на активната ѝ работа като министър на културата.

В края на 80-те години с отговорността на утвърден в професията си интелектуалец, обществено ангажиран човек и демократ, тя се включи активно в политиката на страната. Беше сред основателите на Комитета за гласност и демокрация, на СДС, възстанови и оглави новата РДП, стана депутат във ВНС, министър на културата в първото демократично правителство след 1989 година, и пълномощен министър на България в Полша във второто правителство на СДС.

Елка Константинова преживя тежко разпадането на СДС, а преди това и разцеплението на РДП, здравословното ѝ състояние се влоши и след завръщането си от Полша, тя се оттегли от политиката, за да се върне към литературните си занимания. Всъщност и тях, като най-съществена част от себе си, тя беше подчинила и включила в осъществяването на идеята си за една политика, следваща достойните традиции на основателите на РДП в началото на миналия век – писателя Тодор Г. Влайков и приятеля му Найчо Цанов. И последва Влайковия пример на обратния „завой“ към истинското си призвание. Тя имаше много основания да бъде удовлетворена от свършеното в първите дни, месеци и години на участието си в процеса за демократизация на страната. Но имаше основания и за обратното – да бъде огорчена и обидена, което не си позволи. Просто се върна към предишния си живот и го продължи с литературата, с писането и преподавателската си дейност, с любов към своите ученици, студенти, докторанти, съмишленици и приятели. Докато беше във форма, макар умората да си беше казала вече думата и здравето да ѝ даваше сигнали, че трябва да намали темпото, тя продължи да се труди активно. Не можеше да не участва в културния живот, да не чете лекции, да не публикува, да не издава книги. Тогава тя написа и споменатите тук в началото две книги. Домът ѝ продължаваше да бъде отворен за приятели и гости 24 часа в денонощието. Приятелите ѝ бяха безчет – от София, от страната, от Полша, от Русия, от Германия… от много места по света

Елка Константинова, която в практически и материален смисъл излезе от политиката по бедна, отколкото преди да ѝ се посвети, за разлика от други, се превърна в един от най-охулваните политици. Като че с нея се започна, за да прерасне в лавина, омразата изобщо към политиците от всички цветове. Работлива до преумора, изпълнителна и открита до болезненост в обществените си ангажименти и като политик в най-трудния начален стадий и крехък момент на прехода от тоталитаризъм към демокрация, точно след оттеглянето си от политиката, тя стана прицел на подигравки и грозни интерпретации на факти от биографията ѝ, които тя наивно, изпаднала в изолация и физическа слабост, споделяше с анкетьори от жълтата преса. И за съжаление, това не беше хумор или сатира, жанрове, без които политическото би било скучно за своята публика, а подигравка с достоен човек, посветил живота си на доброто като кауза и като действие. Беше недостоен жест на общество, оказало се изостанало и недорасло за демокрация.

От десетина години Елка Константинова доживяваше дните си в дом за възрастни хора и бе в такова състояние, което всеки човек в активни години пъди от съзнанието си като възможна алтернатива за дочакани старини.

Малко преди да напусне дома си тя ми даде за съхранение и евентуална реализация една папка с текстове в машинопис и в ръкопис, с много прикачени малки листчета с подсещания за неща, които би искала да допълни, с отпечатъци и изрезки от нейни и чужди публикации. Каза ми, че това е анкетата, за която ми беше споделила, че подготвя с нея Константин Младенов, литератор от Кюстендил, чието име не ми беше известно. Скоро разбрах, че той се е свързал с нея чрез сестра ѝ Божанка Константинова.

На една от бележките Елка беше отбелязала, че Константин Младенов е починал от инфаркт. Вероятно това, както и перспективата да бъде преместена от собствения си дом в дом за социални грижи, беше причината да ми даде папката, която като прелистих, ме стресира с вида си и дълго време не си позволих да я разгледам по-подробно и спокойно. Съдържаше множество повторения на едни и същи разкази и биографически сюжети, както и, струва ми се, нейни въобразени реалности, които впрочем вече се бяха появили и в някои от споменатите интервюта.

Вече няколко години тази папка мълчаливо ми напомня, че трябва, че съм длъжна, че е необходимо за самата мен да се вгледам в съдържанието ѝ внимателно, за да потърся онова ценно и рационално, което Елка Константинова беше решила да ми повери. Това са последните нейни текстове, в които тя си спомня за детството и младостта, за къщата в Лозенец (някогашния Курубаглар), в която е расла под топлите грижи на баба си Божанка, дядо си Минчо Чакъров и на своя вуйчо Николай, поета Николай Лилиев, за близките си приятели и колеги, за времето си в Краков и Варшава.

Започва със спомените си за своята семейна среда, която от най-ранна възраст е култивирала в нея любов и вкус към изкуството, потребност да бъде в него и встрани от него, подготвила е сетивата и уменията ѝ да се вживява и да го оценява, програмирала е отрано и професионалния ѝ избор. Избирайки литературната критика за своя професия, тя продължава делото на баща си – видния литературен критик Георги Константинов, който заедно с поета Николай Лилиев е човекът, чиито уроци и пример за трудолюбие и почтеност следва през всичките години в творческата си дейност. Има много какво да разкаже Елка Константинова за забележителната семейна атмосфера, в която е израсла и тя го прави късно именно в тази анкета. Естествено, жанрът стимулира този разказ, който възпроизвежда и вече известни факти от литературното ни минало, описани в книгите нейния баща за Николай Лилиев, но разказани от Елка те прозвучават конкретно, като нейно лично преживяно…

… Никога не съм допускала, че толкова много ще живея – на 78 години съм сега. Преживях тежки операции. Мислех, че ще умра рано. На моите сегашни години и вуйчо Николай, и баща ми не бяха вече живи…

… Най-щастливите ми спомени са свързани с детството… Детството ми беше изключително щастливо. Родих се в къщата на Николай Лилиев, на нашия вуйчо Николай, както го наричахме ние всички внуци от трите деца на баба ми Божанка. Това всъщност беше къщата на дядо ми по майка – Минчо Чакъров – в квартал Лозенец, на ул. „Мерхамлъ“ 11

… Дядо ми Минчо Чакъров е завършил френска филология във Франция, в град Гренобъл. Бил е от богато семейство в Търново Сеймен, Южна България, завършил е образованието си на родителска издръжка. Работил е като учител и училищен инспектор. Баба ми Божанка е била негова ученичка. Той беше 8–9 години по-възрастен от нея. Много рано тя и вуйчо Николай останали кръгли сираци и дядо Минчо е поел грижата за нея и братчето ѝ няколко години преди тя да му стане жена. Беше изключително благороден и работлив човек... Баба ми Божанка е станала също учителка, а вуйчо Николай получил високо образование в Швейцария, а после в Париж. Преди това той е завършил и престижната Свищовска търговска гимназия… Дядо Минчо много ме глезеше, вуйчо Николай си мълчеше, а най-строга беше баба…

… За мен Николай Лилиев беше най-близък човек… Най-ранните ми спомени са свързани с него…

… В къщата ни в Лозенец живеехме всички заедно. На втория етаж беше кабинетът на вуйчо Николай, неговата стая с много, много книги… Спомням си двора с кладенеца и големите дървета – двете високи тополи, овощните дървета – праскови, кайсии, череши, круши… вуйчо Николай беше заклет вегетарианец. И аз не обичам месо. Като дете обикнах вкусните вегетариански гозби. Не разбрах защо вуйчо Николай беше вегетарианец. Като го питах, все отговаряше: Много месо съм изял, много цигари съм изпушил… Вече нито ще пуша, нито месо ще ям… Беше здрав човек… Умря от лекарска грешка…

… Николай Лилиев беше драматург на Народния театър. Беше отдаден на театъра. Но намираше начин да ми отделя от времето и вниманието си…

Той винаги ми беше опора, и по-късно – и в Университета, и в Литературния институт… Като академик редактираше издания на Института, различни сборници… Вуйчо Николай винаги ми внушаваше, че има много благородни и добри хора около нас…

Мнозина от колегите приятели на Елка вече са Отвъд. Дълги години тя разговаряше със самотата. Трябваше да я открие. Не си представяше това, което ѝ се случи. Беше заредена с оптимизъм. Съдбата, която е била щедра към нея, ѝ отне онова, което тя оценяваше като неотменно притежание – работата, литературата, общуването, културния живот… Тя сякаш не ценеше това, което имаше, и го раздаваше щедро и докрай. И здравето си, и всичко материално…

В Института за литература, където премина целият ми дълъг половинвековен трудов стаж до пенсионирането ми, най-близки мои приятели бяха проф. дфн Тончо Жечев, проф. дфн Кръстю Куюмджиев и проф. кфн Здравко Петров. Работехме заедно върху историята на новата българска литература (от Освобождението до съвременността) и върху Речника на българската литература (от Паисий до наши дни). Щастлива се чувствах, че полагам много труд и амбиция в изготвянето и на пълна анотирана библиография на българската литература, на всичко писано на български език за нашата и за чуждите литератури в книгите, сборниците и периодиката.

С тримата ми приятели Тончо, Здравко и Кръстю се срещахме почти всеки ден или в Института, или по обяд в кръчмата Видинска среща на ул. „Раковски“ и разговаряхме върху общата ни институтска работа, върху текущия литературен и културен живот. Най-много подробности за живота в СБП знаеше Здравко Петров, който най-дълго прекарваше времето си в писателското кафене на ул. „Ангел Кънчев“ [1], където се помещаваше и СБП. Здравко нямаше семейство, живееше сам и беше пълен господар на времето си, затова имаше тази възможност. Винаги беше готов да ни даде пълна информация за всекидневието на литературния живот. Аз пък бях най-информирана за театралния живот. Като племенница на Николай Лилиев… тази информираност и ходенето на театър беше необходимост, семейна традиция.

Освен семейството и литературната среда, в която попада след завършването на университета и която за нея е естествено продължение на семейната, като особено, дори изключително важно събитие в професионалния си път тя определя и срещата си с Полша, възможността да преподава български език и литература в Краков, в един от най-старите университети на Европа, Ягелонския. И не само мястото, но и времето, в което пребивава в Краков оказва решаващо влияние върху нейното мислене, себепознание и социална активност. Това е вдъхновяващото време на „Солидарност“, на Лех Валенса, на заразителния пример на поляците за всички народи от „съветския блок“. Контактите, които създава със своите полски колеги, тя оценява като една от най-ценните духовни придобивки в живота си.

… В Краков българистиката е най-стара. Боян Пенев е работил дълги години там. Създадена е в нелегалност от проф. Розвадовски[2].

Когато бях там, катедрата се ръководеше от акад. Славски[3], езиковед, член на четири академии. Беше автор и на книга за българската литература.

Не знаех полски преди отиването ми в Краков. Говорех френски и руски, но бързо разбрах, че те не обичат руския език… Колегите ми много ме обикнаха заради бързината, с която научих полски. Всеки ден по 6 часа ходех на курс за чужденци… Разбира се изучих подробно и полската литература, дълго стоях в Полша – два мандата. Имам много полски приятели колеги и мои студенти.

В Полша си написах докторската дисертация. Тя беше за научната фантастика и благодарение на това, че там превеждат много повече световна литература, прочетох почти цялата световна фантастика… Със съвети тук ми помагаше Любен Дилов. Но написах по-голямата ѝ част, докато бях в Полша, където пет години преподавах български език и литература в Ягелоския университет в Краков…

… На защитата ме подкрепиха Тончо Жечев, Кр. Куюмджиев, Здравко Петров и др. Но имах и много противници. Минах с два гласа…

… В Полша освен полски усъвършенствах и френския си език, с четене и курсове. Като бях министър на културата за пръв път посетих Франция и моят френски беше изненада за техния министър на културата, когато разбра, че никога преди това не съм била там…

Голяма част от написаното като отговори на въпроси на анкетиращия, някои зададени писмено, са свързани с критическите ѝ наблюдения върху съвременната българска белетристика и постиженията в произведенията на младите автори от 90-те години, в които с радост и удовлетворение Елка Константинова открива освободените от сковаващите догми на партийността в изкуството пространства на мисълта. Тя е убедена, че:

… Никое догматично учение вече не може насила да наложи постулатите си, свободни сме сами да търсим истината и да живеем с нея, освободени от илюзии. Останахме зависими само от самите себе си и от начина, по който оценяваме стремежа си към недостижимото познаване на реалността, към осъществяване на личните си амбиции. Християнската религия и високото изкуство сега ни помагат да направим свободно своя екзистенциален избор в полза на близките си, на приятелите си, на народа си, на достойните хора, на децата, на младите. Помагат ни да живеем честно и полезни на другите…

… Днес всичко зависи от нас, от пътя, който избираме: достойния или недостойния… Литературата на българския постмодернизъм сравнително бързо се ориентира в манталитета на променящия се съвременник, който не само осъзнава цената на човешката свобода, но и умее да се възползва от нея всеки по свой начин в зависимост от нравствените си устои и принципи…

… Вече съм на 78 години и никак не ми се говори и не ми се мисли за политика и особено за моята собствена политическа дейност. Не се отказвам от нищо, което извърших като политик,  бях министър на културата в първото демократично правителство на СДС, министър-председател беше Филип Димитров, формирано по времето на първия демократично избран президент на България, д-р Желю Желев – един от най-благородните и демократично мислещи хора, – когото имах късмета да познавам и да работя с него след настъпилата промяна на 10 ноември 1989 година. Гордея се, че съм един от възстановителите в края на 1989 година на Радикалдемократическата партия, която беше партията на моя баща, близък приятел на писателя Тодор Влайков, който заедно с Найчо Цанов е нейният пръв създател и дългогодишен лидер, запомнен в историята на българския политически живот като един от най-честните и почтени негови организатори и участници.

В днешно време тази партия не можа да просъществува дълго…

Елка Константинова с голяма лекота подаряваше книги от личната си библиотека, не се отнасяше с педантична грижа към собствените си книги и публикации, към ръкописите и кореспонденцията си. В това отношение не следваше примера на Николай Лилиев и Георги Константинов, които оставиха след себе не само творчество, но и богати архиви. Може би затова и ръкописите на проектите, върху които работихме заедно и които не бяха реализирани, пазя все още в моя личен архив. Към тях и тази папка с непубликуваемата анкета като завършен цялостен текст, част от който се опитвах тук да вплета в кратък разказ за самата нея.

Докато пишех този текст, положих доста усилия да намеря данни за Константин Младенов, който в някои литературни страници на интернет фигурира като автор на анкети с Петър Димитров-Рудар, Петър Славински и др. Редактор и съставител е на последното издание с творби на поета Йордан Милтенов, който е братовчед на  Георги Константинов, бащата на Елка. И двамата са родени в Кюстендил, но К. Младенов се оказа, според информацията на колеги от НЛМ, че е от Добрич.   Продължавам да търся повече сведения за него.

Надежда Александрова е литературен историк. Работила е в Националния литературен музей, Столичната библиотека, където е била и директор, и в НБУ. Изследва архивното наследство и творчеството на Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Владимир Василев и други автори от първата половина на ХХ век. Съставител и редактор (заедно с Елка Констинтинова) на двутомника на Димчо Дебелянов (1983, 1987). Автор на книгата за Дебелянов „На Бога най-светлия син“ (изд. „Рива“, 2016), на книгата за Лилиев „Аз нося вашето смирение…“ (2009).  

––––––––––––––––––––––

[1] След реституцията на частната собственост със закон през 1992 г. помещенията, които заемаше администрацията, кафенето и книжарницата на СБП в сградата на ул. „Ангел Кънчев“ 5 бяха възстановени на предишните им собственици.
[2] Ян Розвадовски (7.XII.1867 – 14.III.1935) – виден полски езиковед индоевропеист, който през учебната 1898/1899 г. за първи път в историята на Ягелонския университет чете лекции „Граматика на живия български език и неговия диалектен и исторически развой“ три часа седмично, а в провеждания в университета Славистичен семинар води „Четене и обяснение на текстове на новобългарски език“ два часа седмично. Същата учебна година на заседание на Полската академия на знанията в Краков Розвадовски произнася и лекция „Из изследванията върху българската фонетика“. След поемане на Катедрата по индоевропеистика на Ягелонския университет Розвадовски престава да се занимава с българистика и славистика, но той остава първият краковски учен, заинтересувал се от въпросите на българския език и въвел неговото преподаване, а годината 1898-а се смята официално за начало на българистиката в Ягелонския университет.
[3] Франчишек Славски (13.V.1916 – 19.I.2001) – изтъкнат полски езиковед, славист и българист, диалектолог, етимолог, автор на „Граматика на българския език“, „Българо-полски речник“, „Южнославянска диалектология с избрани диалектни текстове. България“, „Етимологичен речник на полския език“ (5 тома, 1952–1982), „Праславянски речник“ и много статии в областта на българското езикознание и старобългарската книжнина. Първият полски езиковед в Ягелонския университет, защитил докторат изцяло на българистична тематика (1943). Води първите занятия по български език в новооткритата специалност българистика в Катедрата за славянски филологии на Ягелонския университет през учебната 1950/1951 г. През 1949–1968 г. е ръководител на Отдела за южнославянски филологии в Катедрата по славянски филологии, 1969–1973 г. е ръководител на Катедрата, а 1974–1986 г. е Директор на Института за славянски филологии при Ягелонския университет. Член на четири Академии на науките – Полската академия на науките, Полската академия на знанията, Австрийската академия на науките и doctor honoris causa на Софийския Университет „Св. Климент Охридски“ и на Лодзкия университет.

Благодаря на проф. Катя Михайлова, която направи справката за двамата полски учени в този текст. Б.а.

Надежда Александрова
18.01.2023

Свързани статии

Още от автора