0
1097

Завръщането на поезията

da8
Фотография личен архив

Силвия Чолева за стихотворението като лукс в страната на бавното умиране, за новата си стихосбирка и препятствията пред издаването на поезия. Въпросите зададе Людмила Димова.

Щастието на читателя надминава това на писателя, казва Борхес. Защото читателят не трябва да се тревожи, той просто търси щастие. Българските читатели на поезия имат поводи за щастие през последните години – и един от тях е появата на Издателство ДА. За три години то публикува книгите на значими чуждестранни и български автори, на Ларш Собю Кристенсен, Алеш Дебеляк, Иван Херцег, Ева Липска, Томаж Шаламун, Херман де Конинк, Адам Загаевски, Енис Батур, на българските поети Марин Бодаков, Иван Христов, Мартин Костов, Стефан Иванов, Пейчо Кънев, Мария П. Василева. Много или малко е това? Според Силвия Чолева – журналистка, поетеса и писателка, а вече и издателка, е малко. Издателството, което се роди от усещането за липса, вече три години целенасочено изгражда своята отличителност. На първо място чрез преводите на поезия. А те, както знаем, са неблагодарен труд, дори безнадежден според привържениците на тезата за непреводимостта на поезията. Издателство ДА обаче предлага достойни преводи, които те карат да забравиш мислите за непостижимостта на оригинала.

При Силвия Чолева поезията като начин на употреба е в пълнотата си: тя я пише, обговаря я, посредничи по пътя й към читателите, а вече и я издава. Как се съвместяват всички тези роли и защо стихотворението е все така лукс в нашата среда?

Завръщане ли е новата ти стихосбирка „От небето до земята“ (изд. „Жанет 45“, 2015) след две прозаични книги? Как съществуват прозата и поезията при теб?

Издигането в култ на сюжета, действието, на всяка цена изненадата и прочие „мрежи“ за лов на читатели, по-високи тиражи и повече печалби, доведе до печални резултати в прозата. Надигна се вълна от подобия, копиране на „успешни“ модели, непременно с обем около 500 страници. И читателите, по-точно онези от тях, които все още разбират литературата най-общо казано като художественост – стил, детайли, пестеливост с думите, сложни послания, се отдръпнаха. Разбира се, че продължава да има автори, които държат на високото качество, има ги и техните читатели. Но като цяло в прозата усещането е за изчерпване, предвидимост, скука. Опитах се с романа си „Зелено и златно“ да изляза от този модел на писане, на говорене, на „ясния сюжет“, да усложня разказването, да фрагментирам, ако може така да се каже, историята, която разказвам, и да удържа целостта. Нямаше успех по две причини според мен: едната, че такова писане изисква повече усилие от страна на читателя – най-малкото да събере парчетата, за да получи цялото, да отива и да се връща, втората, че българската литературна критика като цяло също е мързелива и обича да отбива номера, предпочита ясните послания, чистите жанрове – примерно исторически, черен, билдунгсроман и пр., а освен това – с отделни, натъртвам – с отделни изключения, е изцяло лобистка. Не съм от най-приятните и симпатични автори, които се заиграват с публиката, които не я тревожат, пишат направо със слогани, бягам от установеното и затова не влизам в схеми: не искам, а и не ме искат. Има и трета причина, при това много важна: това, че поет се е заел да пише проза. Тъй като романът „Зелено и златно“ лесно можеше да бъде маргинализиран по тази линия, сякаш поетите са недъгави за друго и могат само стихове да пишат, за книгата ми с разкази „Гошко“ пак настана тишина. Нищо, че беше написана в друг стил. Тук-там някой се изказа и толкова. Нямаше как да ги причислят към „поетичната проза“, та се оказа, че разкази много не четели днес… На днешния читател роман му дай от 5-600 страници, по-долу не пада, както казва моят приятел и автор на свръхкратки разкази и стихове Людмил Станев. А имаше например един критически текст, който пък обяви „Зелено и златно“ за остарял, за старомодно писане, но критиците иди, че ги разбери. Странно ми е това отношение към изкуството у нас – в началото на ХХI век. Можеш да правиш само едно – например, ако си режисьор, не може да си писател, ако си художник, не може да си поет и т.н, дори ако пишеш поезия, някак ще си по-слаб в прозата или обратно. Смешно, банално мислене, но съществува. Да не казвам, че е много лесно да ме сложат в графа журналист, който пописва, правили са го… Това мен не ме занимава и си пиша каквото си искам, даже започнах и пиеси да пиша и хич не ми пука. Дори малко читатели да имам, благодарна съм. Мисля, че тези две мои книги не бяха прочетени. Дори от пишещите… Може би усещането на повечето автори е такова… Всъщност е тъжно, че в този смисъл много малко български автори са прочетени. Говори се около две-три книги и толкова.

Така че не, не съм се завръщала, защото не съм спирала да пиша поезия. Не бях издавала стихосбирка 8 години и реших, че вече е време написаното да се появи на бял свят. Писането на проза изисква да имаш повече време постоянно, да не прекъсваш, докато стихотворенията търпят това прекъсване, но после може да се окаже, че си редактирал някое с години.

В личен план стихосбирката ти, както разбирам, е свързана с отношенията деца – изкуство; материално, битово – нематериално, духовно. Как се преодолява тази предимно женска раздвоеност в писането?

Не мисля, че има нелични книги. Във всяка, независимо от жанра, присъства част от автора. Във всяка моя книга бит и дух си оспорват позициите. В живота е същото. Това не касае само жените, а всеки човек, който мисли по-сложно. Да, предимно мъжете са тези, които се занимават единствено с „големите въпроси“, без да снизхождат, но най-често това е високопарна поезия. Аз се занимавам също с тези неща, но не ги навирам пред лицето на читателя. Такава ми е гледната точка – в частта да го има цялото. Такава е била и в предишните ми стихосбирки, и в новата също. Може би в „От небето до земята“ има по-директни неща. Не в смисъла на „Вход“, а като поетика. Впрочем задачата на жените винаги е била по-трудна, тъй като са натоварени с повече отговорности, а писането става още една и при това изисква първото място. Драма е, защото тези неща трудно се съчетават. Винаги има пренебрегнати. Често това си ти, пренебрегнал си себе си… Да не говорим за умората.

Стихотворението като лукс в страната на бавното умиране, да те цитирам… Да не би да имаш предчувствие за завръщащо се време на поезията? В обществено-политически план и без това сякаш битуваме в 90-те години на ХХ век.

Стихотворението е лукс във всяко време, а днес и тук – още повече. Поезията през 90-те у нас имаше голяма популярност, правихме експерименти, наваксвахме, освобождавахме се. Малко остана от тогава, но остана качественото. Мисля, че от всяко време, с неговите си специфики, остава малко от поезията, от прозата, от изкуството. И все се твърди, че в този момент, точно сега не е за поезия, а тя самата не се интересува от това.

Има наистина завръщане на интереса към поезията, много се пише, сред младите даже е модно да ходиш на четения… Интелектуално развлечение. Но за съжаление повечето стихове си приличат. И който е написал няколко стихотворения и ги е качил в блога си, или във ФБ, вече се нарича поет. Това също ще мине… Усещането в обществото за постоянно връщане в изходна точка е наистина потискащо и отчайващо, но не е свързано с поезията. Напоследък вярно, че се пишат повече социално ангажирани, дори политически насочени стихове и това се харесва на младите, защото отговаря на настроенията им. Вярно е обаче също, че поезията днес не влияе пряко на обществото. Тя може да го променя малко по малко, но ако излезеш пред протестиращи граждани примерно за съдебната реформа, прочитайки им едно стихотворение, няма да има ефект. Поезията обитава други пространства. Според мен там й е мястото. Не на площада.

da0

Издателство, създадено от пишещи хора, – не е ли това възможност, вече отминала с прехода? Предполага се, че не сте достатъчно практични, а и без капиталовложения… Кои, как и защо се събрахте около Издателството за поезия ДА?

Не е чудно – тъкмо хора, които са вътре в литературата, би трябвало да знаят, но не как се печели от тази дейност, а какво да издават. Трима сме – освен мен, Калоян Игнатовски – поет и преводач, и преводачката Иглика Василева. Поканихме за художник Надежда Олег Ляхова. Нямахме пари, все още нямаме, няма и да имаме, но поне гледаме да не дължим. Решихме да издаваме поезия съвсем съзнателно. Знаехме, че не се продава, че почти никой не иска затова да издава поезия, но го направихме точно заради поезията. Защото ни беше омръзнало тя да е нежеланото дете. Не бяхме предвидили, че ще бъдем толкова ограничени във финансирането, защото за всяка книга кандидатстваме по проекти, програми на министерства на културата, пред организации, подкрепящи книгата, а това все пак ни ограничава в избора на автори. Досега успяхме да издадем само една книга с наши средства, но не спечелени от продажби, ами от джоба ни. Надяваме се след време това да се промени.

Когато започвахте, имаше свободна ниша – никой освен „Жанет 45“ не се интересуваше от поезия. Сега май е по-различно – издателствата са повече, сещам се за „Ерго“, Университетското издателство и др., а в клуб „Перото“ поезията не е сбутана, видима е. Има ли промяна в ситуацията, или само така изглежда?

Е, в тази ситуация и малката промяна изглежда голяма, забелязва се. Освен изброените, има и още издателства, които рискуват с поезия, но е факт, че това е губеща дейност, изпитахме го на гърба си. Има някакво раздвижване, но едва ли се дължи точно на нас. Приятно е, че вече се чете поезия на доста места в града. Това, което ние се стараем, е да издаваме качествени автори, преводите да са отлични, оформлението – също. Понеже сме малко, издаваме малко – четири-пет книги на година. Искаме нещата да са изпипани. Трудно ни е с разпространението извън София, но едно по едно… Ние съществуваме едва от три години. Винаги съм вярвала, че хората имат нужда от поезия. Иначе нямаше да се заема с това издателство.

Къде се опитва да се позиционира днес Издателство ДА? Имате превес на чуждестранните автори. Поезията на Загаевски, Шаламун, Херман де Конинк вече силно ви задължава. Как протича изборът на автори? Кои са вашите дилеми?

Българските автори издаваме след конкурс на Министерство на културата. Вече има възможност да се кандидатства и пред Националния център за книгата към НДК, което е обнадеждаващо. Преводните стихосбирки също издаваме след кандидатстване по проекти пред различни фондове и други организации в чужбина. Авторите избираме по качеството на поезията. Не робуваме само на известни имена, а издаваме и по-малко познати, млади. Дилемите ни са как да издаваме англоезични автори, защото при тях финансирането е най-трудно, как да стигнем до повече читатели, как да стигнем до други градове, как да се справим с умората.

da2
Стефан Иванов с току що излязлата си стихосбирка, 2014 г.

Имената на преводачите – на Вера Деянова, Силвия Борисова, Боряна Кацарска, Людмила Миндова, Хюсeин Мевсим, са изписани на кориците, четем техни думи за поетите, за личния им избор да ги превеждат. Вашето издателство отдава дължимото на преводача. Иглика Василева ли е в основата на това рядко срещано отношение?  

Защо само Иглика? Калоян също е преводач, а първата ни книга беше в превод на Анюта Качева – „Таралежово слънце“ от Ларш Собю Кристенсен. Тъкмо нейна е идеята да има във всяка книга речник на автора. И тримата уважаваме труда на преводача, работим с него, редактираме, за да стане възможно най-качествен превод. Омръзнало ми е да чета нескопосни, нередактирани, правени набързо преводи. Когато става дума за поезия, изискванията са още по-големи. Малко са добрите преводачи на поезия, а от начинаещите почти никой не иска да се занимава с това. Преводачите според нас са много важни, за да заживее стихотворението на български, затова имената им стоят на корицата редом с имената на авторите.

Другото, което прави впечатление и, мисля си, се дължи на твоята журналистическа нагласа – страниците, посветени на автора. Винаги съм изпитвала нужда от този контекст, както го наричаш, а рядко го откривам, особено в поетичните книги. Той изисква допълнителни усилия, които издателствата не правят.

Може би не всички читатели обичат предговори, послеслови и интервюта в книга със стихове, но пък други искат да знаят повече за автора, за книгата, за времето, в което е писана и още други неща, за да осмислят, да усетят по-точно поезията на автора. Смятам, че е важно да дадем повече информация, контекст, особено за автори, които не са познати изобщо или се знае малко за тях. За усилията – правим ги, защото всеки автор за нас е ценен, важен и не се пестим. Може да е малко старомодно да не се пестиш, но такива сме.

Ewa Lipska
Ева Липска представя книгата си „Скъпа госпожо Шуберт”, декември 2014 г.

Поетичните книги изискват добри художници и оформители. Какви са вашите критерии, а защо не и мечти в това отношение?

Всички книги изискват внимателно отношение – редактор, коректор, художник. Фактът, че избрахме за наш художник Надежда Олег Ляхова, говори много. Несъмнено държим на оформлението, книгите ни имат свое лого и се отличават сред останалите. Поезията не търпи посредствено оформление. Работила съм дълги години с Надежда и ценя нейните качества, затова не се колебах изобщо. Тя е художник и на личните ми книги, така ще бъде и занапред. С нея имаме сходни естетически вкусове и представи за това как да изглежда една книга с поезия. Държа да отбележа, че нашите книги не са поредица, те просто са книги на едно издателство, затова работим и с други художници, като например Кирил Златков, Капка Кънева, Яна Левиева, Иво Рафаилов. Критерият винаги е висок. Щом авторът иска да работи със съответния художник, уважаваме това. Мисля, че вече книгите на Издателство за поезия ДА се разпознават. Мечтите – да имаме достатъчно пари, че да си позволим разни волности в оформлението.

Какъв е възможният компромис за издателството при кандидатстването по проекти?

Не сме правили досега компромис. Не участваме, ако не ни допада изискването на някой проект. За нас е важно качеството на текста, а не просто да издадем поредна книга. Например от „Традуки“ ни отказаха два пъти финансиране на книгата на Томаж Шаламун. Не знам по какви причини, не ги съобщават. Издадохме я с много малка сума – само за отпечатването – от Дружеството на словенските писатели, на което сме благодарни. Така че ще продължим да издаваме големите поети, дори проектите ни да не са одобрени. През носа ще ни излиза, ама това е положението. Виж каква публика се оказа, че има у нас Шаламун!  Малка, но с вкус.

Какви са плановете – ще се обърнете ли към класически фигури или пък към поети, чиито заглавия отдавна не могат да се намерят? Къде откривате най-големите пропуски?

Мислим по въпроса за класическите поети. Има доста за превод и издаване, но все още нямаме средства за това. Колкото до вече издавани поети с изчерпан тираж или остарели преводи, също имаме желание да ги издаваме, но нямаме пари. Мисля, че много малко поезия се превежда и издава – и съвременна, и класическа, и всякаква. Надявам се с помощта на добрите преводачи, малко по малко това да се промени.

Казваш, че не участвате в битката за имена, че ще давате път на млади автори. Какви са трудностите обаче около публикуването на нови имена?

За да наложим ново или малко познато име, трябва раклама. За реклама трябват пари. Ние нямаме средства за това. Опитваме се да правим каквото можем. Например Иван Херцег, един интересен хърватски поет, не стигна до толкова читатели, колкото би ни се искало. Но ще продължим да издаваме поети от т.нар. „малки езици“, от Балканите. Смятам, че на малките езици се пише голяма поезия. Скоро ще издадем един непознат у нас сръбски поет и един румънски. Българските ни автори като че ли се радват на повече популярност у нас и това е нормално.

Каква е ролята на редактора в издателството? Мисля си, че в българската издателска практика той е силно подценен. Не е ли време да забравим за книгата, „изляла се от душата“ на автора си?

По въпроса за „изливането“ – не страдаме от романтични представи. Редакторът е много важен и затова обикновено двамата – аз и Калоян Игнатовски редактираме – четири очи виждат повече. Работим заедно с преводачите, не се налагаме. Понякога е много тежко, някое стихотворение, дори два реда могат да се работят дълго, могат да се получат, могат и да не се получат… С българските автори също работим, също се съобразяваме, но там обикновено става по-лесно.

Присъствате в годишната класация на „Книжици“ – това означава ли, че поетични книги все пак се купуват?

Купува се, колкото се купува поезия. При продадени 50 бройки скачаме до небето. Не може да се сравни с прозата. Иначе присъствието в тази класация страшно много ни зарадва. Много ценим „Български книжици“, както и „Нисим“ – продаваме само в малки книжарници, а не в големите вериги, където поезията се губи.

След като си направихте издателство за поезия, да не би да се наложи да направите и издание за оперативна критика?

Е, това вече ще направят други.

Общо взето, причините за липсата на оперативна критика са известни. Какви са обаче работещите решения в тази криза?

Трябват образовани, с широки познания и добре пишещи млади хора, които наистина да се интересуват от книгите и критиката. Като се има предвид как се плаща този тежък труд – тоест хич или нищожно, как почти няма къде да публикуваш сериозен текст (блогове и сайтове има, но има какво да се желае в качеството на текстовете там), перспективата е отчайваща. Тоест, решение нямам.