0
696

Защо „невъзмутените” у нас са мнозинство?

KYanakiev

Може наистина да звучи „абстрактно” и „неясно” какво означава „морал в политиката”, но за сметка на това е напълно ясно, при това ясно за всички, какво е цинизъм в нея. Студен, безобразен, превърнал се в типичен неин стил, цинизъм.

След като седмица и нещо „дежурно” се възмущаваха от поредния скандал на политическото недоразумение Волен Сидеров, българските медии съвсем спокойно – вече без капка възмущение – започнаха да ни информират (от свои „вътрешни източници” от Парламента), че последният най-вероятно ще създаде специална парламентарна комисия, която „да проучи случая на летище Варна”, та да се произнесе едва след края на работата й по искането за сваляне на имунитета на депутата. Българските медии, казвам, съвсем спокойно ни осведомиха също, че това е измисленият от мнозинството начин да проточи практически до евроизборите своето решение като не си създава така проблеми с партията на скандалджията. Това, повтарям, ни бе съобщено без никаква емоция – като нещо, което и без това е следвало да се очаква, даже с нещо като намигване: „е, то си беше в реда на нещата; кой ще разклаща такова крехко статукво в предизборна обстановка, пък се появи и интригата с Първанов…” „Политиката не е морал, освен за инфантилните студенти” – както ни поучи социологът Кольо Колев.

Известно ли е как всички тези неща отзвучават в онова, което наричат „нацията” („народът”)? Ще кажа: отзвучава като трайна, дълбока, невъзвратима деградация на един от елементите, образуващи националното тяло – солидарността. Щом в една страна отсъстват основните принципи на „правовостта” – равенство на всички пред закона и неминуемост (не жестокост) на наказанието за извършено престъпление – следователно всеки следва да се оправя както може. „Глупците”, „аутсаудерите” – понеже нямат дързостта и тарикатщината да се поставят „над закона” – презирайки го (защото виждат, че не се прилага към всички), гледат да го измамят (заобиколят), решителните, „големите играчи” – пак презирайки го, арогантно го погазват и получават за това не възмущение, а завист; накрай – най-слабите го преживяват като репресия, страдат от „подзаконността” си и мразят закона, защото, виждайки се като малцинство, спрямо което само той се прилага, го възприемат резонно като дискриминираща репресия.

На някои това, което казвам сега, може да се стори преувеличение. Е, заради някакъв си Сидеров, толкова далеч отиващи изводи… Но не е само Сидеров. Обърнахте ли внимание, че тутакси след като престана да бъде нужен като „лице на контрапротеста”, на прословутия Бисер Миланов-Петното ни бе подробно разказана биографията (седем присъди, опит за бягство от затвора, заплахи за убийство и т. н.), а медиите започнаха да наричат „гражданското” му движение – „банда”. Само че през летните месеци същият този тарикат бе „гражданин”, вестниците ни съобщаваха за идеите, които бил дал на самия вътрешен министър за справяне с „агентите на Сорос” и пак в качеството му на „гражданин” той бе приет от самия министър-председател на републиката Пламен Орешарски. Направо ще кажа, че по своя социален тип г-н Петното въобще не е много по-различен от Волен Сидеров и аз спокойно мога да си представя, че при по-друго стечение на обстоятелствата днес той можеше вече да е „лидер” на партия, а по-късно евентуално и депутат, „златен пръст” и т. н. – въобще „Сидеров номер две”. Всички виждат, че вместо това днес той е в ареста не защото в България наказанието за нарушаването на законите е „неминуемо”, а защото Петното се е оказал „балама”. Какъвто не се е оказал (все още) Волен Сидеров, държащ се досущ като Петното, само че същевременно и крепящ кворума в Народното събрание.

Преди два-три месеца групата за интелектуално реагиране срещу протестиращите (да я наречем за краткост ГИРСП) се захлипна от възмущение по повод мои думи (извадени от контекста им, с фалшифициран контекст) за това, че в София протестира „българското качество”. Делял съм нацията, противопоставял съм „качествени” на „некачествени”… Нацията, уважаеми, отдавна е разделена (и не разбира се от моята скромна персона). Качете се в някое такси (при един от разговорливите таксиметрови шофьори) и чуйте – ако все още имате сетиво за това – дълбокото униние на „обикновения човек”, в чиято защита тогава скочихте. Шофьорът с убеденост ще ви каже, че „на Волен нищо, разбира се, няма да му се случи”, че „дори да му свалят имунитета, най-много да го осъдят на някаква смешна глоба, докато на такива като нас, ако ударим полицай, не ни мърдат поне шест месеца”. И всичко това – което е най-страшното – ще бъде казано без възмущение, без емоция, именно – унило, обречено. По същия беземоционален начин ще ви бъде посочен новопостроения палат на Цветан Василев в градинката на „Кристал”, обсловен най-много с особена – между възхищението, завистта и самосъжалението – въздишка: „Ей, голям играч, ей”. Ако пък минете покрай някой от новоинсталираните павилиони с надпис Lafka, ще чуете безстрастно-обреченото: „Това е на Делян Пеевски – скоро ще можем да си купуваме цигари само ако пълним неговия джоб”.

Това жалко, крепостнически-примирено отношение към „хората над закона” ми се вижда доста по-страшно от „разделението”, което внасяли сред нацията протестиращите интелектуалци, които „били проспали безобразието Борисов”, а сега смеели да се възмущават.

Наскоро моят колега проф. Александър Кьосев писа, че по-важният въпрос в настоящата ни ситуация е не защо в страната определени хора започнаха да се възмущават и протестират срещу управлението, а защо в нея се оказаха толкова много хората, които не се възмущават, отказват да се възмущават. Бих му отговорил, че липсата на възмущение поначало е присъща не на онези общества, в които поводи за възмущение отсъстват (такива общества в нашия грехопаднал свят комай няма, а и нашето безспорно не е такова). Напротив, ще обърна внимание, че точно в страни, в които очевидно има и благополучие и добър ред, често избухват същински взривове от възмущение. В Германия например не могат да спрат да се възмущават от разкритото плагиатство на техен висш държавник. Във Франция са възмутени дори от съпружеската невярност на своя президент. Защо е така ли? Ами защото в тези страни имат базисното убеждение не просто, че има закони в собствения, правен смисъл на думата, но че има също закони на общественото приличие и тези закони важат за всички. Това, тъй да се каже, е предварителното убеждение там. Ето защо обаче, в тези общества се възмущават всеки път не когато някой имигрант от третия свят, а когато някой „силен” човек се опита да ги наруши. Как обаче да очакваш възмущение (и масово възмущение) в страна като нашата, в която всички предварително са убедени – знаят го от опит – че практически доказано ударилият полицай ямболски комплексар-националист най-много да плати някаква глоба (след две-три години)? Защото било политически „нецелесъобразно” да бъде разследван и съден „в този момент”. Как да очакваш възмущение в страна като нашата, в която всички и без това, през цялото време са били убедени, че уличеният днес в пране на пари заместник-председател на Парламента на републиката не е и могъл да не бъде „голям бандит”, след като въобще се е издигнал до тази позиция? И ако тук, при отсъствието на възмущение, има все пак някакво озлобление, то не е защото, намерил се „нависоко” човек действа „над закона”, а защото за мен, за мен – шофьора на такси, безработния от Перник, кварталния пияница от „Люлин”, които виждаме, че Волен Сидеров, Христо Бисеров, Бисер Миланов-Петното и т. н. с нищо не ни превъзхождат – не важи сладката безнаказаност, на която те се радват.

Не-подзаконността, безнаказаността се преживяват като „пълнота на живота”, като пределна „социална реализация”, от която аз (ние) – подзаконните и наказуемите – сме „незаслужено” лишени. И ето това предизвиква не възмущение към персонажи като гореспоменатите, а някаква амбивалентна емоция между завистта и примирението. Чувствам я непрекъснато и у много от пишещите за тези персонажи български публицисти.

Накрая оставам с въпрос към разните „украшения на българската журналистика”: кой собствено ни е довел до това състояние?

… Всъщност, защо ли питам? Ясно е кой: „безотговорната (и инфантилна) наша интелигенция (аз, колегата Александър Кьосев, например)”, „Борисов и Цветанов” и най-вече, най-вече: „неолибералните централи извън страната” (последното изречение е шега, почитаеми „украшения”).

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияЗначението на студентския протест
Следваща статияГЬОТЕ: В НАЧАЛОТО БЕ ДЕЛОТО…