0
728

Възможен ли е единен балкански език?

С писателя, който участва в Международния литературен фестивал „Про-за Балкани“ в Скопие, разговаря Дияна Боева.

За пета поредна година в Скопие се проведе Международният литературен фестивал „Про-за Балкани“ (28-30 май). Не ти ли се струва, че балканските писатели вече прокараха линията на българското европредседателство, за което Западните Балкани ще са една от основните теми?

Виж сега, линиите, които писателите прокарват, са различни от линиите на политиците и това е хубавото. На фестивала говорех за метафориката на малките (по-точно казано локалните) езици, каквито са балканските, за онова невероятно вавилонско стълпотворение от общи думи, съчетания, поговорки, ритми, каквито тези езици притежават по един уникален балкански начин. Един език на първичното многообразие, на дълбинното съчетаване на думи, които се обичат независимо откъде идват; език на пълноводието, а не на мейнстрийма; обемащ, приласкаващ, отнасящ в едно другаде, в едно първоезично майчинство, което не прави разлика между думите на детето и тези на майката, в което и едните, и другите са еднакво важни, ценни и взаимно допълващи се. Този балкански правоговор, който е безкрайно чужд на понятийно-търговското днешно есперанто – английския. Единният неразчленен балкански език – това е линията, която, по скромното ми мнение, трябва да прокарват писателите от Балканите. На фестивала стана дума и за идеята на големия сръбски писател от 80-те Данило Киш, а именно – балканските литератури да „атакуват“ световния пазар по модела на южноамериканската, където никой не мисли от коя страна са точно Фуентес, Маркес, Борхес, Кортасар, Льоса, а всички ги свързват с една голяма културна идентичност – Латинска Америка. Разбира се, тук, на Балканите, си давам сметка колко трудно може да се получи подобен общ единен литературен блок, понеже всяка малка страна с локален език страда от големи комплекси – по-точно авторите в тези страни.

Антон Баев на фестивала в Скопие

В рамките на фестивала се представиха Миленко Йергович (Хърватия), Наташа Крамбергер (Словения), Владимир Пищало (Сърбия), Мурад Гюлсой (Турция), Влада Урошевик (Македония), специален гост бе Браги Олафсон от Исландия. Творчеството на кой от тези автори препоръчваш и би желал да видиш в превод на български?

Разбира се, на Миленко Йергович, но те всички са излизали на български (без Олафсон). Само че не се четат от народните маси, както се казва. Издателствата са ги пускали по проекти – с малки тиражи и далеч от пазара. Но – който търси, намира.

Как реагира македонската публика на твоето представяне?

Да се хваля ли, или да прескоча въпроса? Ние, писателите от България, нямаме никакъв проблем не само с македонските си колеги, но и с цяла Македония. Спирам дотук. А да не пропусна – Македония си избра изключителен експерт за министър на културата, несвързан с партия, а с европейски програми като Traduki, по чиято линия беше и гостуването ми от цял месец в Скопие. Роберт Алагьозовски се казва, широко скроен македонски европеец.

Доколко видими са балканските писатели в по-широк европейски, а и световен контекст?

Не са, очевидно е. По-горе споменах за идеята на Киш. Иначе отделни страни от Балканите правят каквото могат – Турция стигна и до нобелист. Сърбия е изключително активна, Хърватия също. Ние, уви, сме на опашката и на Балканите. Това видях. Хората се интересуват, но онова, с което излизаме навън, не ги интересува особено. Доказателство – тиражите.

За теб като автор стъпка към какво е „Про-за Балкани“?

Интересува ме преди всичко общуването в ограничени количества, разбира се, начинът, по който писатели от една и съща страна се уважават и говорят с добро един за друг (тук е доста по-различно), наскоро споделих с един издател именно това като културен шок – македонците такива-онакива били, ама са малко по на запад от нас и с отворени като Преспанските езера очи хем за новото, хем за старината.

Проследих как македонските медии отразяват „Про-за Балкани“, усетих някаква много тиха и приятна атмосфера от събитието…

Ще добавя, че репортерите им в сферата на културата са доста интелигентни и запознати с процесите. Не видях плъзгане по жълтото. Примерно голямо интервю с мен излезе във вестник „Нова Македония“ и го взе Ирина Поповска, внучка на значимия им поет Анте Поповски. Та така.

Ползотворна ли беше срещата между писателите и литературните агенти и издатели?

Да се надяваме. Вече превеждат романа ми „Светата кръв“ на македонски. На Йергович издадоха две книги за година.

Да оставим „македонския въпрос“ и да се върнем към „пловдивския“: бетон е излят върху неолитно селище, разрушен е тютюнев склад – паметник на културата… Лоша „предистория“ за българската столица на културата…

Някой много иска Пловдив да се провали, но няма да се провали! Пловдив ще успее да е добра Европейска столица на културата. Друг въпрос са тютюневите складове и какво правят в апликационната форма, след като са 100% частна собственост и практически общината не може да ги приобщи към събитието, колкото и да ѝ се иска или не. Изобщо жълтите подводници (Никотиана) ни преследват, но така е – аджамия е балканска дума.

Антон Баев (1963) е роден в Пловдив – поет, писател и журналист. Завършил е ПУ „Паисий Хилендарски“. Специализирал регионална журналистика по програма на Iowa State University и United States Information Agency (1994). Доктор по българска литература от Института за литература при БАН (2009). Автор е на романите: „Американци“ (1997), „Белези от българин“ (2006), „Рай друг не чакай“ (2014), „Светата кръв“ (2016), „Истинската история на Спас Господов“ (2017) и Berliner Geschichten. Emigrantenroman (2017); на книгите с разкази „Жени и планети“ (2005) и Victor Bulgari (2010); на редица стихосбирки и на монографиите „Иван Пейчев. Романтична формация. Романтически мотиви“ (2010) и „Суицидният синдром и героите на Павел Вежинов“ (2015). Превеждан е на немски, турски, английски, испански, гръцки, сръбски, албански, македонски и руски.