4
1070

За свободата и Европа

TNikolov

Няма как, принуден съм (за последен път!) да се върна към дебата за идентичността на Европа и нейните свободи, разгорял се в публичното ни пространство след трагедията с „Шарли ебдо”. Поводът този път е статията на Ружа Смилова „Чия е Европа на свободата?”, публикувана в „Дневник”, която отправя конкретни въпроси най-вече към мен (по-малко към Калин Янакиев) заради наши позиции, свързани със статията на Евгений Дайнов „Европа не е на Христос. Европа е на Разума” в отговор пък на есето на Теодора Димова „Свобода на автопилот”.

Съзнавам, че дебатът малко се позаплита (в него със свой принос се включи и Стефан Попов), ала дълбокото ми уважение към Ружа Смилова изисква да отговоря на поставените от нея въпроси. Те са важни и според мен разкриват редица дефицити в спора, най-вече в българското разбиране на един толкова сериозен казус като кървавата драма на „Шарли ебдо”.

***

1. Започвам с първото поред отправено към мен питане.

Според Ружа Смилова не ставало ясно къде съм самият аз в целия този дебат (Европа не е на Христос. Европа е на Разума).

Признавам, този въпрос ме учуди. Смятам, че всеки автор е зад позициите, изразени във всеки негов текст, от първата до последна буква. И щом в края на статията си съм написал, че „да се разделя Европа по толкова елементарен начин на светска и обскурантистка (християнска) ми се струва повече от глупаво”, значи го намирам за глупаво. Както и смятам, че „да се отрича основополагащата роля на християнската цивилизация при изграждането на Европа е, меко казано, исторически безумно.”

Заявил съм го и заставам зад тези свои думи.

Както непоколебимо стоя зад твърдението си, че: „демокрацията се крепи върху разномислието. Не е ли тя тъкмо „и-и”, вместо „или-или”? И отричането на този принцип не е ли равносилно на нов (стар) тоталитаризъм?”

Това обяснява и извода ми защо „не твърдя, че днешна Европа е само християнска – това би било не по-малко невярно – къде тогава да сложим мюсюлманите, другите изповедания или атеистите като Евгений Дайнов?”, защото всички „те са граждани на обединена Европа и тя е тяхна”.

Не виждам как по-ясно бих могъл да формулирам тезата си.

Ружа Смилова очевидно не е съгласна с нея, затова на няколко пъти ме призовава „да се самоопределя” (или-или). Тя твърди, че чете Европа на Христос като различна от Европа на Разума и е съгласна с Евгений Дайнов, че има фундаментална подмяна на ценностите, зад които застава Европа днес.

Извинете, скъпи приятели, но кои ценности са подменени? Нима искате да кажете, че „ценностите, които са в основата на общия ни европейски дом днес – не само право на живот, но и право на съвестта и на изразяването” (Ружа Смилова) не са ценности и на християните в Европа, не са и техен духовен принос във фундамента на европейската култура?

Не искам да повярвам на очите си, защото подобно твърдение, отвъд историческата му неправота, отваря вратата за злото и ни връща към доста черни за Европа дни.

То на практика дискриминира милиони християни, граждани на Европа. Издига стена срещу тях, отричайки тяхното място в Европа, щом „ценностите, зад които застава Европа днес”, са несъвместими с тези на християните. Подобно твърдение лишава Европа от християните, които са се борили срещу смъртното наказание и за правото на живот, за свободата на волята и на съвестта, които са съпричастни с другите и всяка неделя се молят за своя ближен.

Скъпи приятели, християните са кротки и добри хора, не са изверги и не кроят зло никому. Не разбирам тази „атеистична чистка” срещу тях.

Роден съм и израснах в „атеистична диктатура на Разума”. От дете помня оградените по Великден църкви, гаврите на милицията и на официозната атеистична пропаганда,  униженията над вярващите хора. Не мога да го забравя и до сетния си час ще се боря с всички допустими средства това да не се повтаря никога повече в „моята Европа”.

Ето защо този спор е важен и ценностен, за мен той не е „детинска препирня”.

2. И сега към някои изводи от трагедията с „Шарли ебдо”.

Ружа Смилова пита още признавам ли „правото на свобода на изразяване, което е фундаментална ценност”? Дали „свободата на изразяване може и трябва да бъде ограничавана”, щом е „призната от правни документи като Европейската конвенция за свободата на човека”?

Напълно допускам в случая, че Ружа Смилова, както и повечето хора, които не си вадят хляба с журналистика, не са съвсем наясно с медийните практики, произтичаща от „свободата на изразяване”. Затова охотно ще споделя опита си на журналист, при това с десетилетен стаж във френска медия, спазвал не само българското, но и френското медийно законодателство.

Още в първия си работен ден всеки журналист осъзнава, както пише в повечето медийни наръчници, че неговата дейност е специфична, доколкото винаги е на „ръба на закона”. Че медийната свобода едновременно е „фундаментално право”, „четвърта власт”, но и „публична отговорност”, което означава, че в режим на демокрация, за разлика от диктатурата, това фундаментално право подлежи на етична и правна регулация (тоест предполага ограничения).

Ето защо, преди да постъпи в която и да медия, всеки журналист в Европа би трябвало да подпише етичен кодекс. Този кодекс задава рамки, които нито един журналист няма правото да прекрачва, включително срещу всяка расова или религиозна дискриминация.

Това е първото ограничение.

Второто ограничение идва от самата медийна гилдия (саморегулация) чрез Етична комисия, която може да бъде сезирана при различен вид нарушения на медийните правила – примерно език на омразата на верска или етническа основа.

А третото ограничение се налага от действащата правна рамка в страната, доколкото всеки журналист упражнява професията си с оглед на санкциите, предвидени в Наказателния кодекс.

Казано с максимата на Хегел, няма свобода там, където няма предели пред свободата.

И сега минавам пряко към френската медийна практика, която е по-важна в случая. За разлика от България, където няма специален закон за печата, във Франция има такъв закон, приет още на 29 юли 1881 г., който действа и днес. Този закон регламентира „свободата на изразяване” във Франция, вдъхновена от член 11 на Декларацията за правата на човека и гражданина, приета на 26 август 1789 г. В същото време, както е записано в преамбюла му, „текстът на закона ограничава и инкриминира някои специфични деяния на пресата, наричани „медийни престъпления” (délits de presse). Френският закон за печата „отрежда свободи, но и техните граници, за да ги гарантира”. Към особено тежките „медийни престъпления” спада така наречената „провокация”, особено тази, регламентирана в член 48-1 на закона, „заради принадлежността или непринадлежността на някого към етнос, нация, раса или определена религия”. Член 23 регламентира тежки наказания (от един месец до една година затвор или огромна глоба) за дискриминация, омраза или насилие към дадена личност или група лица заради техния произход, етнос, нация или религия.

Освен това във Франция съществуват и т.нар. „закони за паметта” (lois mémorielles), каквито има и в други европейски държави, насочени срещу тези, които отричат престъпленията срещу човечеството – робството, колониализма, Холокоста или арменския геноцид, както и срещу всеки дискриминационен расистки, антисемитски или ксенофобски акт.

В член 1 на един от тях – „закона Гесо” (по името на предложилия го депутат) изрично се постановява, че „всяка дискриминация, основаваща се върху причастност или непричастност към етнос, нация, раса или религия, е забранена”.  В други законови текстове подробно се разяснява как са гарантирани съответните права на личността, включително и религиозните й права.

Трябва да призная, че въпросните „закони за паметта” предизвикаха разгорещен дебат във Франция през 90-те години и мнозина френски интелектуалци – историци като Пиер Нора и Франсоа Фюре, писатели като Мишел Уелбек или философи като Пол Рикьор – ги определиха като твърде ограничителни. Но, така или иначе, законите са факт и публикациите във френските медии попадат под ударите и на тези ограничения.

Свободата на изразяване не е всепозволеност.

Сигурно някои от читателите вече се питат как тогава във Франция е възможно съществуването на „Шарли ебдо”, именуващо себе си като „безотговорно издание”.

Тъкмо това е въпросът, защото издание като „Шарли ебдо” е автентичен разрез на начина, по който се практикуват медийните свободи във Франция.

Първо, „Шарли ебдо” не е „истински вестник”, то е сатирично издание, родеещо се по невъздържания си език с жълтата преса.

Второ, сигурно няма брой на „Шарли ебдо”, който да не е провокирал съдебни искове срещу изданието. Авторите и карикатуристите в него никога не са криели, че търсят скандала, че живеят и печелят от него, като така отстояват свободата си – с цената на всичко. След малко ще се спра на някои от тези скандали.

Затънало в съдебни искове, „Шарли ебдо” пусна туит до своите читатели, че има опасност да спре да излиза – това стана ден преди да се разрази трагедията и двамата обезумели фанатици да нахлуят с автомати в редакцията в търсене на кървава разправа. Вече съм писал за „безумието на агеластите” и за съпричастността си с жертвите, не виждам какво мога повече да добавя по този въпрос.

3. Казусът „Шарли ебдо” обаче не е еднозначен. Той предизвиква най-различни мнения във френския публичен дебат, където никой не запушва предварително устата на другия. За разлика от българския дебат, където мнението на Теодора Димова веднага се възприе от Евгений Дайнов като „камбана, приветстваща идването на някакво ново Средновековие” или по-лошо – като „съждение сякаш нахлуло без виза от Великата азиатска степ”.

Спокойно, няма да цитирам пак „обскуранти”(мракобеси)-християни, а тъкмо обратното – атеист, марксист – накратко, една от левите съвести на Франция, световноизвестния френски философ проф. Ален Бадиу.

В статията си „Червеното и трикольорът” (в. „Монд”, 27 януари 2015 г.) той настоява, че кървавата трагедия в Париж е резултат от „война на идентичности”, която показва провала на „демократичната и светска република”, на „републиканския пакт”, към който са навързани толкова бивши левичари, сред които и „Шарли ебдо”, които винаги са отказвали да признаят какви ужасяващи неща се случват в предградията, във фабриките в периферията, в сумрачните заведения в предградията.

Какво толкова, ще си кажете вие. Изчакайте малко: „Шарли ебдо”, пише Ален Бадиу, не прави друго, освен да лае в подкрепа на тези полицейски нрави и то в „забавен” стил, с шеги с подчертано сексуална конотация”.

Ами сега! Най-радикално левият френски политически философ заема критична позиция спрямо казуса „Шарли ебдо” и никой не му запушва устата! А в. „Монд”, трибуна на френската либерална журналистика, тиражира анализа му, който не набира вълна от възмущение из форумите. И никой, представете си никой, не го пита, както Евгений Дайнов пита у нас: „Абе, другарю, тук някой да е чувал за Волтер? Един френски чичко, в доста сложни отношения с църквата, който веднъж казал, че не е съгласен със събеседника си, но е готов да умре за правото му да казва онова, което казва.”

Ален Бадиу, професор в „Екол Нормал Сюпериор” в Париж, със сигурност е чувал за Волтер, което проличава още в следващото изречение на цитираната от мен статия. Гарантирам за превода, да не си помислите нещо:

В което (в забавния „стил” на „Шарли ебдо” и шегите със сексуална конотация, б.м.) няма нищо ново. Вижте мръсотиите на Волтер по повод на Жана д’Арк: неговата „Орлеанска дева” е изцяло достойна за „Шарли ебдо”. Дори само тя, тази свинска поема (poéme cochon), насочена срещу една възвишена християнска героиня, позволява да се твърди, че истинските и здрави граници на критическата мисъл са били илюстрирани от този Волтер на доста ниско ниво. Необходима е била мъдростта на Робеспиер, който осъжда всички онези, които са извършвали антирелигиозни насилия в сърцето на революцията, за да се избегне народното оттегляне и гражданската война.

И каква стана тя? Излиза, че в ляво (а не в обскурантски дясното) върви критично преосмисляне, покрай казуса „Шарли ебдо”, на самото френско Просвещение с неговата насилствена антирелигиозност. А пък ние досега приемахме, че Просвещенският разум бил най-вече „уважение към всички същества” и „еманципиране от наложената незрялост” (?), както пише Ружа Смилова.

Ето защо и аз, подобно на Евгений Дайнов, се изкушавам да попитам: „Тук някой да е чувал за „шуаните”? Да е чел Балзак? Да знае за кланетата във Вандея, където през 1789-1793 г. 300 000 френски селяни въстават срещу Републиката, но бунтът им е удавен в потоци от кръв, че там са били изкормвани бременни жени и избивани деца? Нима никой не е чувал, че в името на принципите на Просвещението, в името на „свободата, равенството и братството” по време на Френската революция са били избити стотици хиляди човешки същества? Да не говорим за мащабните антирелигиозни гонения, за шестнайсетте монахини кармилитки, някои от тях 80-годишни, показно гилотинирани по заповед на Фукие-Тенвил на Площада на нацията в Париж (12 юли 1794 г.). Екзекутирани заради вярата си, не за да „бъдат еманципирани от наложената им незрялост”. Оттук до деянията на Ленин и Троцки, в пъти надхвърлящи тези престъпления, наистина има само една крачка.

4. Но да се върнем към „Шарли ебдо”, това сатирично „трънче в петата”, което поставя на изпитание редица основни медийни стандарти.

С какво ли?

За да си спестя дългите обяснения – във Франция върху някои от тези казуси има защитени дори дисертации – ще си послужа с една илюстрация. Първата и последната, защото винаги съм спазвал стриктно принципите на медийната регулация и не бих си позволял да накърня нечия чувствителност или достойнство.

Ето „пробивът” на „Шарли Ебдо” в говоренето за Холокоста, един от казусите, обясняващи приемането на т.нар. „закони за паметта” във Франция.

Charlie-Hebdo-4bf92

Веднага превеждам заглавието: „Най-сетне може да се каже: Хитлер е супер симпатичен”. Вляво е репликата на Хитлер: „Здравейте, чифути!”. Вдясно: каламбурът „Тече ли газ?”. Долу вдясно е подписът на карикатуриста, чието име ще спестя, не защото се познаваме или съм пил с кафе с него, както Дайнов, а защото следвам принципа „за мъртвите или добро…”.

Смешно ли е?

На мен не ми е смешно.

Не е смешно заради жертвите в душегубките, заради онези, които са чакали смъртта си в газовите камери.

Те, жертвите – „чифути” (според терминологията, използвана от „Шарли ебдо”) – няма как да се върнат към живот и да отговорят с карикатури на онези, които са накърнили човешкото им достойнство.

Очевидно тази задача се пада на живите.

Заради което има законови ограничения и медийна регулация.

Затова организации като Лигата за борба с антисемитизма и дискриминацията, SOS Расизъм и кой ли не още скъсват от съдебни искове „Шарли ебдо”.

Нещата изобщо не опират само до гаврите с пророка Мохамед и с християнската вяра.

Феминистки атакуват изданието заради представата за жените, системно свеждаща ги до сексуални обекти с по-нестандартни функции (сексуалните конотации, за които пише Ален Бадиу).

В тази връзка ще спомена само една от „съдените корици” на изданието. Няма да я покажа (има я в интернет), само ще дам приблизителното й описание: смугла гола жена е легнала по корем в предизвикателна поза, която не спестява никакви анатомични подробности. Надписът, с огромни букви, гласи: „Еврейска задница” (давам най-благопристоен превод). Но по-интересен е въпросът горе в дясно: „Расизмът продава ли?”

Продадените над сто хиляди броя с тази корица са ясно доказателство, че „расизмът продава”. А и не само той.

Ето защо казусът „Шарли ебдо” предполага анализ в дълбочина.

Да, „Шарли ебдо” е тест за „свободата на изразяване”, а след зловещата атака се превърна за мнозина в символ на тази свобода.

Да, „Шарли ебдо” спечели процес, заведен от мюсюлмански организации, в който френското правосъдие призна правото им на религиозна сатира.

Проблемът обаче е във все по-силно очертаващия се конфликт между правото на „свобода на изразяване”, което е фундаментално човешко право, и друго не по-малко фундаментално право – достойнството на човешката личност, която никой няма правото да дискриминира на расова или религиозна основа.

Веднага давам друг пример с по-стара „провокация” на „Шарли ебдо”, с призив от брой в брой: „Шарли ебдо”призовава правителството: „не е ли благоразумно (bien prudent) да се изградят ядрени централи до синагогите?” Не знам, скъпи приятели, какво мислите по този въпрос, но отговорът на френското правосъдие е бил, че „не е благоразумно”.

Преди време, пак във връзка с подобни карикатури, в. „Монд” излезе със заглавието „Шарли ебдо“, не е смешно!” (25 февруари 2009 г.).

5. И накрая, за връзката между сатирата, „Шарли ебдо” и християните.

В историята на „Шарли ебдо” не е имало иск на християнски деноминации срещу изданието, въпреки кощунствените сексуални карикатури срещу Св. Троица, изображенията на Дева Мария като проститутка или гаврите с Иисус Христос.

Аз се гордея с това, защото то доказва, че християните, дори когато ги заболи, умеят да прощават.

Но напълно разбирам исковете на евреите, които са длъжни да реагират, когато някой се гаври с жертвите в газовите камери или пък окачествява техните равини като „юдео-нацисти”, сластно целуващи се с офицери от SS.

Сатирата е свобода, но това означава ли, че свободата е гавра и дискриминация над другия?

В този смисъл разбирам и искове на мюсюлманите, последният от които, малко преди трагедията, бе внесен заедно с представители на еврейска организация.

Да, аз категорично заставам зад каузата на свободата на изразяване, тя е моя кауза, но отчитам и произтичащите от нея отговорности, включително категоричният отказ от дискриминация на етническа или верска основа. Става дума дори за морална отговорност, която Стефан Попов определи като „обикновено приличие”.

Шокът от трагедията с „Шарли ебдо” нарани и мен, но не виждам друг изход от разразилата се в Париж трагедия, освен връщането към базисните принципи на толерантността и веротърпимостта.

Всичко останало е фанатизъм и безумие, с един или друг знак.

Ще завърша с един факт, който мина незабелязан от българските медии.

След трагедията с „Шарли ебдо” френското католическо списание Etudes  и популярният младежки културен сайт на евреите във Франция Jewpop публикуваха едновременно набор от оскърбителни за тях „шарли карикатури”, включително и приложеното по-горе изображение на Хитлер. Техният аргумент бе, че „болката им е приемлива, ако в този миг тя може да послужи като противоотрова срещу фанатизма”.

По този начин християните и евреите извършиха покаяние и изпиха своята горчива чаша в спора.

Не ви призовавам, скъпи приятели, да последвате примера на християните, това е въпрос на вероизбор.

Ако съвестта ви го допусне, бихте могли да повторите жеста на младите евреи, като качите за един ден карикатурата със „супер-симпатичния Хитлер” на личния си десктоп, карикатура, която (искрено съм убеден в това!) накърнява разбиранията ви.

Заради жертвите.

Заради свободата.

Дори заради факта, че не всичко действително (съществуващо) е разумно.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияДа влезеш в бяла стая
Следваща статияШест разходки
в горите на измислицата

4 КОМЕНТАРИ

  1. Тони, за мен въпросът, зададен в статията на Ружа Смилова остава актуален и не виждам да получава отговор: „Може дълго да се спори защо на Християнството се опрощават всичките прегрешения (очевидно като второстепенни), а на Просвещенския разум те биват изведени като „основни“, определящи неговата същност.“
    На базата на исторически факти от колонизирането на Латинска Америка и отношението към местното население (например)ли направи следното заключение: „Скъпи приятели, християните са кротки и добри хора, не са изверги и не кроят зло никому. Не разбирам тази „атеистична чистка” срещу тях.“?

  2. Аглика, днешният „бум“ на християнството в Латинска Америка и Африка (появата на папа Франциск изобщо не е изключение) изисква много сериозен отказ от историческото опростенчество,то не идва на „празно място“. Не смятам, че европейската колонизация и съпътствалите я жестокости могат с лека ръка да бъдат стоварени върху самото християнство, а не върху извършителите и държавите, чийто проблем е бил, че не са били достатъчно „християнски“. Да, Западната църква не се е обявила категорично „срещу“ колонизаторството и неговите рецидиви, ала това са извършвали хиляди свещеници на място. На един от тях – отец Бартоломе де лас Касас например дължим защитата на местните хора и теорията за „благородния дивак“ преди Русо и т.н. Препоръчвам ти да гледаш отново филма „Мисията“ на Ролан Жофе – Златна палма в Кан (1986), която коригира много от подобни опростенчески представи, битуващи с днешна дата.

  3. Благодаря на Тони Николов за подробния му отговор на моите въпроси – поласкана съм от вниманието му. Тук давам моята реакция.

    В този текст Тони Николов изразява учудването си как не съм разбрала къде стои той в спора „чия е Европа“, след като той бил заявил пределно ясно позицията си – според него Европа е и на разума, и на Христос: и – и.
    Нека подчертая : нито за миг не съм оспорвала, че това е позицията му по спора чия е Европа. Моят въпрос към Тони Николов, обаче, беше друг и касае по-важен според мен спор:

    „От текста на Тони Николов не става ясно и къде стои самият той в този дебат….: има ли право на свобода на изразяване и какъв е обхватът на това право. Защото не детинската препирня чия е Европа, а дали Европа застава безусловно зад свободата на изразяване, е всъщност сериозният спор….. признава ли той правото на журналистите да продължат да публикуват карикатурите си, такива, каквито те искат; защитава ли правото им на свободно изразяване, или се ограничава до защита единствено на правото им на живот? Ако той не защитава правото им на свободно изразяване (включително и в случаите, когато то може да обиди нечии религиозни чувства), ако той смята, че свободата на изразяване може и трябва да бъде ограничавана (защото това е позицията, която всеки християнин според него споделя) – читателят с основание би могъл да се зачуди защо се твърди, че Европа е (и)на Христос? Нека си припомним, че в Европа свободата на изразяване е фундаменална ценност, фундаментално право, защитено включително и в правни документи като Европейската конвенция за правата на човека …Ограничаване свободата на изразяване само заради евентуална обида на нечии религиозни чувства нормите в Европа не допускат… „.

    Т.е. моят въпрос беше дали според Тони Николов Европа трябва да застава зад свободата на изразяване, както и какъв е според него обхвата на тази свобода, а не на кого е Европа – този спор сам по себе си слабо ме вълнува, извън импликациите му за нашите свободи и техния обхват. За съжаление отговорът на Тони Николов на този втори, вече сериозен въпрос, е според мен неприемлив. Какъв е той?

    След като ни казва нещо, което никой в здравия си разум не би оспорил, а именно, че „Свободата на изразяване не е всепозволеност“, той прокарва дълбоко спорни аналогии на карикатурите на Шарли Ебдо с „език на омразата“ и „дискриминативна реч“ („всяка дискриминация, основаваща се върху причастност или непричастност към етнос, нация, раса или религия, е забранена”).

    Тези (а и други от подобен характер) безспорно са легитимни ограничения на свободата на изразяване, но те не касаят Шарли Ебдо – журналистите нито използват език на омразата (те осмиват неща, които според тях са предразсъдъци!), нито речта им е особено дискриминативна – доколкото наред осмиват всички религии.

    Всъщност важният въпрос е: има ли легитимно право да бъде ограничавана свободата на изразяване на база само на засегнати религиозни чувства? Или по-общо казано: има ли някой общото право да не бъде обиждан?

    Ако отговорът на този въпрос е да – и аз приемам, че това е позицията на Тони Николов, можем с право да попитаме: защо и един веган (да дам и аз един много засилен хипотетичен пример – но така са аналитичните философи – използват хипотетични примери, мисловни експерименти, за да извлекат по-далечните импликации на дадена позиция, което да позволи нейната оценка) да няма правото да изисква цензура на издания, които се подиграват с диетата му – някой веган може съвсем сериозно да твърди, че тя има за него статута на религия, нали?

    Така централният въпрос на дебата според мен е – има ли общо право да не бъдеш оскърбяван – и ако да, защо да спрем само до религиите? Има и много други неща, които могат да оскърбят – много жени, например, се чувстват оскърбени от порнографията – тя трябва ли също да се забрани? По-нататък – трябва ли да се забранят книгите на Салман Рушди, и т.н. – т.е. ако тръгнем по тази линия, няма лесно спиране – почти всяко писание може по принцип да обиди някого….А и как да се дефинира какво точно е религия – веганството по интензитета на вярването в него може да е по-силно за едни от религиозното чувство за други – къде да теглим линията?

    За всяко ограничаване свободата на изразяване е необходимо да се покаже, че е необходимо в едно демократично общество – това е стандартът на ЕКПЧ и ЕСПЧ.
    По отношение правото на религия по-специално – свободата на изразяване на карикатуристите не го ограничава – обидата на религиозни чувства не е ограничаване на правото на религия. Карикатуристите не пречат никому свободно да изповядва религията си. Който смята, че това не е така, нека моля аргументирано да покаже по какъв точно начин карикатурите на Шарли Ебдо ограничават правото на свободно практикуване на религия.