0
1553

Изборна меланхолия

или когато А и Б отборът съвпадат

TNikolov

Периодът преди изборите е време на „особена спонтанност”, която особено проличава в дебатите и изявите на кандидатите. Ясно е, че всеки кандидат-президент е обзет от стремежа да се хареса максимално, та да спечели, като разрасне влиянието си във всички посоки – към „отворените маси” от избиратели, както ги нарича Елиас Канети. Сиреч до точката, в която все още може да набира привърженици, които продължават да се „отварят”, преди да започне разпада, настъпващ закономерно след изборите. Но това е друга, вече следизборна история – за стагнацията, „затворените маси” и унинието на твърдите ядра от привърженици. За да привърша с теорията, само ще кажа, че масите се разтоварват на изборите, с което доказват на политиците, че съществуват и че милионите избиратели са факт, че са действителна сила. Проблемът е там, че и политиците се разтоварват върху масите, като се облекчават, прекрачвайки забранителни линии, установени правила и дори морални забрани.

И все пак, колкото и изборите да са разтоварване или настъпление срещу всевъзможни граници, има някакви предели на здравия разум, които е немислимо да се прекрачват. Дори, ако искате, от хигиенно-битови или чисто прагматични съображения. Тъкмо такива случаи сродяват употребата на тоалетна хартия или почистващи средства с използването на изборната бюлетина в деня Х. В съвременната политическа теория това се назовава „разумен избор“.

Ето го, в най-чист вид, и основният аргумент защо трябва да се гласува. За да се реагира радикално срещу облекчението, което редица политици искат да си доставят срещу здравомислещите избиратели. За нездравомислещите избиратели няма как да носим отговорност. Достатъчно ни е, дето солидарно с тях понасяме от избори на избори политически крушения.

Питането, което напира (предполагам не само у мен), обаче е следното: докато едни се облекчават, а други се разтоварват (както е според „Маси и власт” на някогашния русчуклия и нобелист Елиас Канети) какво ще остане от малкото, постигнато дотук? Защото посланията, дето ни заливат отвред, са като кално-мътна стихия, целяща да удави сякаш всяка наченка на здрав разум по пътя си.

И те не прииждат само от Б отбора на аутсайдерите, сбрани в целия си блясък на последния „Референдум” по БНТ. Същите глупости обилно струят и от кандидатите от А отбора, като че ли сговорили се да преповтарят премъдростите на Жорж Ганчев, Велизар Енчев или на г-н Маринов (по известен като Митьо Пищова). Човек не знае да вярва ли на ушите си, защото комай само Трайчо Трайков се държи като разумен политик, който осъзнава, че не е цирков клоун на медийната арена.

Останалите, едни връз други, се разтоварват и облекчават, стоварвайки върху клетия избирател камари от глупости, лъжи и откровени тъпотии, които в две стъпки се свеждат до следното:

Първа стъпка на разтоварването: излизане от НАТО.

Възгласи от Б отбора: Велизар Енчев – Веднага! Отдавна му е дошло времето. Референдум за НАТО! Жорж Ганчев – Само с Русия! Тя е братска и славянска страна, а НАТО е американско! Митьо Пищова е съгласен, макар да му липсват аргументи, които очаква било от вицепрезидента си Шишарката, било от Сашка Васева, експерт в отношенията с Москва, която подготвя новия си хит „Доларите в рубли”. Пълно одобрение, изразено със силен руски акцент и от кандидат-президента Пламен Пасков (Край на англо-саксонския неоколониализъм!), препотвърдено от евразийския предводител Николай Банев (иначе бизнесмен) и от аптечно-петролния геостратег Веселин Марешки.

Добре де, а каква е алтернативата? – не може да не се запита всеки здравомислещ човек, наясно със състоянието на българската армия.

И тук на помощ се притичват колосите от А отбора.

Наборна армия и задължителна военна служба – категоричен е предводителят на обидените патриоти Красимир Каракачанов. Следват едни приказки за минали времена и много проценти от бюджета, без някой да обясни откъде ще вземем парите. И най-важното: а някой питал ли е младите българи,  дето ще трябва задължително да престъпят прага на казармите, те съгласни ли са, ще го сторят ли, или ще решат окончателно да скъсат с родината си? Над тази нова трагедия, пред която може да се изправи България, някой замислял ли се е? Отвъд спечеления половин процент от гласовете на бивши военни или на населението в райони с обезлюдени казарми като Грудово, Елхово или Кресна.

Червеният кандидат и генерал от резерва Румен Радев е още по-изврътлив по темата: преосмислянето на членството ни в НАТО е част от националния интерес, то е избор, но пък не трябва да гледаме на Русия като враг, антируската реторика носи ненужни рискове и т.н. (интервю пред „Ройтерс”).

А що се отнася до г-жа Цачева, тя повтаря едни и същи клишета: България е направила своя избор, но… приоритетите ни са да сме добре с всички.

То добре, ама вълкът сит и агнето цяло е комай история, възможна само в предизборния клип на Татяна Дончева.

С което стигаме до втората стъпка на разтоварването: да сме (заедно) с Русия.

Ликуване в Б отбора: Банев и Марешки направо си протягат ръце, готови да се прегърнат. Жорж Ганчев започва да плещи врели-некипели за някакъв Сталин на квадрат или нерушимата ни дружба. Пламен Пасков от вълнение проговаря без руски акцент, а Велизар Енчев театрално разперва ръце, сякаш вижда руския пиринчен медал на Сидеров на гърдите си. Митьо Пищова не казва нищо, защото не са му останали повече кебапчета, с които да почерпи, но пък е готов да пропее под съпровода на Жорж Ганчев.

Тогава се включва и А отборът: о. з. ген. Радев пак надига глас, че (едва ли не еднолично) ще отмени санкциите срещу Русия, дори е готов в случай на успех на излети на МИГ-29, демонстрирайки кобрата на Пугачов. Ивайло Калфин надява „големия шлем” на Георги Първанов, Каракачанов започва да балансира между проруското и антируското крило в новобългарския патриотизъм, а пък г-жа Цачева пак мълчи, както най отива на една майка на нацията…

Как след туй да не те налегне прословутата „българската меланхолия”? Онази меланхолия, която социологът проф. Георги Фотев, нарече в едноименното си изследване „дълбок кладенец на българската история”.

Там, дето се утаява всичко: махленски разпри и кръчмарски политиканства, глупости и нелепици, парадокси на свободата и независимостта, тежки комплекси на неосвободени души от несвободни освободители. И където нравственият потенциал на страната ни е обречен на копнеж по един пълноценен и нормален национален проект.

Който не е непостижим.

Ако е останал поне малко здрав разум.

И усет за разумен избор.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Дългогодишен хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021, отличена с Наградата на София за литература), "Бленувана София" ("Рива", 2022).
Предишна статияНовият театър в България
в огледалото на историята
Следваща статияРусия или НАТО – предизборни идентификации