0
665

Имаше такъв…

Но сега го няма и никога не го е имало

Георги-Марков

 

 

 

 

 

 

 

Непубликувано есе за цензурата, за опита на диктатурата да заличава имената на неудобните творци, което известният писател-дисидент чете по радио „Дойче веле“ в периода 1974-1976 г.

Преди време един мой приятел отиде в Прага и аз го помолих да се опита да намери в някоя антикварна книжарница някоя от публикуваните навремето пиеси на Павел Кохоут. Човекът от антикварната книжарница изгледал продължително моя приятел и му казал, че няма такъв автор.

„Как! – възкликнал моят приятел. Кохоут беше популярен драматург”.

И на това книжарят казал следните забележителни с глаголните си времена думи:

Имаше такъв, но сега го няма и никога не го е имало!”

Струва ми се, че това странно изречение изразява много точно официалното отношение на всички диктаторски режими – в миналото и днес – спрямо дейци на културата и изкуствата, които са имали своеволието в даден момент да не се харесат на съответния режим.

Има нещо безкрайно тъжно, когато човек чете новината, че името на един от най-големите челисти на века – Мстислав Ростропович – сега по силата на патологична нелепост се зачерква от официалните списъци на собствената му страна. Плочи с негови изпълнения се изземват от магазините, от грамофонните колекции на радиостанции и обществени заведения, негови партитури се унищожават и навред неговото име се заличава, сякаш той никога не е съществувал. Едновременно с това се ликвидират следите и на най-голямата днешна съветска певица – Галина Вишневская. Сигурен съм, че ако сега човек отиде в един магазин за грамофонни плочи и поиска да си купи да кажем „Вариации рококо” в изпълнение на Ростропович, отговорът ще бъде:

Имаше такъв, но сега го няма и никога не го е имало!”

Но нали само довчера, нали критиците се надпреварваха да го хвалят до небесата, нали държава и партия го награждаваха заради голямото му изкуство, нали цялата общественост беше щастлива да го има всред себе си?

Защо сега да го няма? Защо ще се говори, че никога не го е имало? Защо ще се заличава името му от официалните места?

Мисля, че нищо друго в Източна Европа не разкрива така ясно и даже дълбоко разкапаната гнилост на режима. До момента, до който човекът върви в крак с диктаторите, той е най-добрият, най-изтъкнатият, нему се дават най-високи награди. Но от момента, когато той реши, макар и съвсем плахо, съвсем стеснително да се разграничи от тях (защото не може да противостои на съвестта си), тогава изведнъж бива обявяван за нищо. Изведнъж се оказва, че той не бил нито най-добрият, нито най-изтъкнатият, нито пък изобщо изкуството му има някаква цена. Ако това не е част от някогашното фелдфебелско разбиране на изкуството от вица „търсят се двама пианисти, за да пренесат едно пиано” – здраве му кажи.

Солженицын и Ростропович

Мстислав Ростропович и Александър Солженицин, 1994 г.

Тъкмо във връзка със случая Ростропович-Вишневская искам да посоча няколко по-съществени страни от тези уродливи отношения на режима спрямо изкуството.

Първо, искам да подчертая наистина налудната халюцинация на комунистическия режим, който си въобразява, че може не само да решава кое е изкуство и кое не е, но и кой може да прави изкуство и кой не може. Тук специално искам да припомня толкова типичната фраза, повтаряна в България на разни дейци на изкуството от страна на партийните и държавни функционери: „Не забравяй, че ние те направихме писател” или „Ние те направихме композитор”. Това, че те са направили някого писател или композитор или художник, наистина е вярно за всички онези, които без партийна помощ никога не биха се занимавали съответно с литература, музика или изобразително изкуство.

Не бих преувеличил, ако кажа, че може би 95 на сто от членовете на разните творчески съюзи са наистина хора, „направени” от режима. Но тук думата е за онези 5 на сто, към които безусловно принадлежи Ростропович, към които принадлежат Солженицин, Кохоут, Хавел, Ян Кот, Йосиф Бродски и други. И които при всички времена, при всички обстоятелства, при всички режими вероятно биха се отдали на призванието си. Защото техните таланти не са получени при партийното разпределение на талантите (понякога ги раздават след вечеря за улесняване храносмилането на диктатора), а са онази чудна, неразгадаема магия на истинската човешка природа, която тя дарява на малцина щастливи или нещастни избраници. Талантът е велика привилегия и тежи на онзи, който подари тази привилегия на някаква партийна организация.

Затова има само едно истинско изкуство – на онези, които никоя партия, комунистическа или фашистка, не е „направила”. Това е изкуството, което стига до хората, което милиони човешки същества признават, приемат, живеят с него.

Ето че стигаме до втория въпрос, а именно за правото на един режим, партия или диктатор да решава от името на милиони хора-ценители на изкуството какво да четат, слушат или гледат. Не е ли наистина чудовищно, че съветската държавна сигурност сега трябва да избива от въображенията и паметта на хората музиката на Ростропович, без да се замисли нито за секунда, че тази същата музика е дала толкова много на милиони съветски хора. Ето че някой си генерал Кашкавалов, който не може да разграничи музикално тромпет от кларинет, решава да отнеме на съветския народ челото на Ростропович. Нещо повече, този генерал и неговите по-висши началници трябва наистина да са загубили разсъдъка си, за да си въобразяват, че могат да „ликвидират” не само музиканта, но и изкуството му от съзнанието на хората. Това показва, че тези отговорни партийни функционери не знаят дори собствената си история. И тъкмо историята на Русия-Съветският съюз е една нескончаема върволица от подобни срамни истории. Само преди стотина години реакционният царски режим извърши точно същото по отношение на Херцен. Днес ние дори не помним името нито на царя, нито на министъра, нито името на генерала, които гонеха с нажежено желязо произведенията на Херцен и неговия вестник, издаван в чужбина. Същото беше спрямо Кропоткин, спрямо Бакунин, спрямо Ленин, които като политически личности бяха по-лесни за анатемосване.

Все пак царска Русия не анатемоса нито противодържавния Лев Толстой, нито бунтовника Горки. Но в замяна на това след революцията анатемата стана любим трик на партията. Спомнете си само как беше анатемосан Иван Бунин – един от най-големите руски писатели. Как бяха анатемосани Мережковски, Ремизов, Зайцев, Куприн – всички те, просто защото бяха емигранти. После беше направено всичко, за да се изличат от съзнанието на съветските хора имена, които биха били гордост за всяка голяма литература в света – Бабел, Булгаков, Гумильов, Ахматова, Зошченко, Пастернак, Солженицин.

С всички тези отвратителни действия съветският режим и ръководителите на комунистическата партия от Сталин до Брежнев се зачислиха в групата на Хитлер и Франко. С абсолютно същия налуден произвол, с който хитлеристите решиха, че няма и не е имало Томас Ман, с който генералисимус Франко реши, че Испания никога не е раждала Луис Бунюел, Пабло Пикасо, Пабло Казалс, Салвадор Дали, съветските власти отнеха на своя народ едни от най-талантливите му синове.

Защо?

Нима съветските ръководители са наистина слепи и не виждат, че днес са принудени да издават Иван Бунин в най-луксозни издания и в огромни тиражи, така както са принудени да издават Булгаков и Бабел. Нима не им е срамно, че са в една и съща компания с Франко? Нима не им е ясно, че във войната между режим и изкуство, изкуството винаги е било победител. Кой днес в Съветския Съюз помни Жданов, който се опита да смачка Шостакович? С изключение на малцина партийни функционери, за другите съветски граждани името Жданов е отдавна забравено. А всяко дете на улицата ще ви каже кой е Шостакович. Същото е и с Ростропович и с приятеля му Солженицин. А в същото време имената на онези дейци на изкуството, въпреки многото лауреатства и разни геройски звания не значат нищо. Кой е председателят на Съюза на съветските или на българските писатели или композитори, кой е генералният секретар и кои са управляващите другари – това е популярност, най-често ограничена до касиерските ведомости и някаква мимолетна партийна компания. Човек трябва да бъде крайно неинтелигентен, за да си въобразява, че може да изземе функцията на времето и на поколенията.

В черните времена на историята дейци на изкуството много пъти са били подлагани на гонения. В това отношение и Църквата се е проявявала като предтеча на комунистическата партия. Същевременно едни или други изкукуригали монарси са решавали, че ще заличат омразен писател, композитор, художник не само от своето време, но изобщо от времето. Нека само припомня илюзията на Луи Наполеон да ликвидира от съзнанието на французите името и образа на Виктор Юго. Наистина Юго беше принуден (както Солженицин, Ростропович и всички други) да живее в емиграция цели 15 години с всички неудобства, но французите не го забравиха. И днес Виктор Юго е светец на френската култура, а Луи Наполеон е едно от имената, при които и най-патриотичните французи навеждат глави. Ето как се разминава присъдата на диктатора с присъдата на времето. От всичко, което знам, струва ми се, че най-точна за случая е една фраза, приписвана на Христо Радевски:

Секретарите отминават, а поетите остават”.

Но тук искам да отбележа, че ако днешна България папагалски следва онова, което правят в Москва, то в старата „буржоазно-фашистка-монархо-мракобесническа” страна (както например я рисува Богомил Райнов) режимът никога не положи усилия да изличава от съзнанието на българските граждани комунистически творци като Смирненски и Вапцаров. Дори в разгара на войната в княжевското читалище човек свободно заемаше съветски книги, а си спомням и вечеринка, на която беше декламиран Смирненски, и то пред официални лица. Защото все имаше някой, който чувстваше, че полицията не може да решава неща, които стоят над нейната власт. Още по-показателен е примерът с един от най-големите поети на века – американецът Езра Паунд. Той беше велик поет, който същевременно беше убеден привърженик на фашистка Италия и нацистка Германия. Паунд прекара войната в най-активна борба против Америка и съюзниците й. Когато войната свърши и той беше пленен, истерични хора се опитаха да го ликвидират набързо чрез смъртна присъда. И ако той беше съветски гражданин, нищо не би му помогнало. Но демокрацията е демокрация, доколкото е толерантна. Внезапно трезви хора си спомниха, че това е най-големият поет на Америка, патриарх на световната поезия – и го спасиха. Езра Паунд не остана да живее в Америка, а се върна в любимата си Италия, където неотдавна почина. Но през всичките тези години никому на Запад, нито в Америка, не дойде и на ум да изличава името на поета в съзнанието на хората, да забранява творбите му.

Така стигам до най-важната и последна точка. Защото режимите в диктаторските страни третират собствените си граждани като малоумници, на които непрестанно трябва да се казва кое е черно и кое е бяло, въпреки че природата им е дала по две очи. Защото тези режими не оставят самите си граждани да решат дали да слушат Ростропович или не, дали да четат Солженицин или не, дали да гледат Ернст Неизвестни или не. Изглежда, че или някой по върховете на съветската държава умира от истеричен страх, или пък цялата постройка е толкова куха, че дори музиката на челиста би могла да я разтърси. Може ли наистина човек да взема на сериозно режим, който заличава имената на музиканти и писатели, може ли човек да повярва дори за секунда в такава идеология, която ползва целия репертоар на средновековните анатеми.

Сигурен съм, че времето ще отсъди и този път ясно и категорично, както е правило винаги досега. Сигурен съм, че то ще върне на съветските хора и Ростропович, и Соженицин така, както върна Томас Ман на германците, както върна Бунюел, Пикасо и Казалс на испанците, както ще върне Кохоут и Хавел на чехите. Защото само един болен разсъдък може да произнесе изречение като:

Имаше такъв, но сега го няма и никога не го е имало!”

Есето се публикува за първи път с любезното разрешение на © г-н Любен Марков. 

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияТялото на властта
Следваща статияБолното тяло