9
953

Историята днес (1)

Добре дошъл на новия човек

 

След няколко десетилетия всичко на земята радикално ще се промени: раждането, смъртта, пространството. Това твърди известният френски философ Мишел Сер в най-новата си книга „Палечка” (изд. „Льо Помие”, 2012). Интервюто с Мишел Сер е първото от новата ни поредица „Историята днес”, в  която ще се опитаме да съберем мнения, осмислящи случилото се и случващото се в хоризонта на ХХI в.

 

Дете на интернет и на мобилните телефони – „Палечка” – прозвище, с което обозначавате новото поколение, живее в свят, радикално различен от този на своите баби и дядовци. Дори се питаме доколко този свят е част от семейството на „хомо сапиенс” и не присъстваме ли на раждането на нов човешки вид?

Нов човешки вид – нека не преувеличаваме! Извършващата се промяна е несъпоставима с тази, която човечеството вече е преживяло. Истината е, че след откриването на писането и на печатането сме изправени пред третата антропологическа революция на човешката личност. Ще изброя нейните основни елементи: демографски растеж, градско развитие, упадък на земеделието, удължаване на продължителността на живота, напредък в медицината. Всичко това дълбоко променя нашето отношение към раждането и смъртта. Допреди няколко години съпрузите се заклеваха във вярност за десетина години: днес, когато моите студенти сключват брак, техният хоризонт на съвместен живот се простира до седемдесет и пет години

Може би поради това има по-малко бракове…Ако изследвате поколението на SMS и GPS, то не е ли защото през последното десетилетие ставаме свидетели на истински технологически разрив?

Разбира се! Новите технологии промениха нашето възприятие за пространството и времето! Те не просто скъсиха разстоянията, както някога при пътуванията на магаре или със свръхзвуков самолет, а направо ги премахнаха. На младини бях моряк: базата ни беше в Джибути, докато годеницата ми живееше в Бордо. Тя отговаряше на писмата ми, които обаче стигаха до нея с три-четири месечно закъснение, така че кореспонденцията ни бе малко извън времето. Питам се как е могло да има любовна кореспонденция преди интернет.

Дидро не си е поставял такъв въпрос, когато е писал на Софи Воланд. Времевото отстояване е създавало дистанция, която е била дори ценена. С което искам да кажа, че вашата констатация е доста спорна. Очевидно новостите ви очароват. Да не би да сте омагьосан от дигиталния свят?

Формулата е малко жестока! За сметка на това признавам, че изпитвам инстинктивна неприязън към песимистите. Знам много добре, че катастрофизмът се продава, но вижте, имам деца, внуци и студенти. Което без съмнение обяснява, защо практикувам борбен оптимизъм.

Оптимизмът не изключва проницателността. Човек би казал, че си забранявате всяко негативно съждение върху нашето време. Нима виждате само предимствата в изчезването на йерархията ученик/учител, пациент/лекар?

Не смятам да се оплаквам от това, че отношенията учител-ученик не са както преди четиридесет години! Когато вляза в аудитория, за да изнеса лекцията си, повечето от студентите ми са консултирали поне „Уикипедия” по темата, за която смятам да говоря.

Смятате ли, че статията в „Уикипедия” е равносилна на знания в някаква област?

Знаете ли, че в „Уикипедия” има по-малко грешки, отколкото в „Енциклопедия Универсалис”? Във всеки случай още преди да взема думата, студентът вече разполага с определен набор от информация, така че не може да има презумпция за некомпетентност. По същия начин който и да е лекар ви обяснява различните възможности за лечение и търси вашето мнение; преди тридесет години, щом запитах моя лекар относно избраната терапия, отговорът беше: „аз съм лекарят, оставете ме да си върша работата!”

Разбира се, но не се ли поддавате по този начин на илюзията на хората в мрежата, където всеки смята, че може да бъде писател, преподавател…или журналист?

Това е съществен въпрос. Достатъчно е да се заинтересовате от съвременната литературна или музикална продукция и ще видите, че не всички са Монтен или Моцарт. В същото време отправената забележка ме връща към реакциите по повод на всеобщото избирателно право: много хора са се възмущавали от факта, че гласът на един голям професор е равен с гласа на неговата портиерка. Но това е основата на демокрацията.

Знанието и културата могат ли да бъдат демократични? Не е ли опасно да смятаме, че всичко е равностойно?

Всяка новост предизвиква два типа въпроси – едните нови, другите – текущи: зададеният въпрос принадлежи към втората категория. При масовата поява на книгите Лайбниц, който тогава е бил библиотекар в Хановер, изпаднал във възмущение: тази ужасяваща маса от книги, смятал той, по-скоро ще доведе до варварство, отколкото до култура. Искаме или не, демократизацията на знанието е реалност. На 20 години, след като бях  потънал в културна двойственост – математиката и философията – станах епистемолог, което означава, че се заех с анализа на методите и резултатите на науките, както и с тяхната оценка. Публикувах първата статия, която анализираше атомната бомба от гледна точка на научната етика. Тогава имаше около десетина епистемолози в света. Попитайте сега някой минувач за ядрената енергетика, сурогатното майчинство или ГМО и той със сигурност ще има мнение. Другояче казано: днес има седем милиарда епистемолози. Може да ми възразите, че техните мнения едва ли са напълно обосновани. Може и да е така, но политиката не може да се абстрахира от тази еволюция.

Без съмнение, но това трябва ли да ни радва? Не бихте ли направили по-добра услуга на вашата Палечка, ако покажехте всичко, която тя може да загуби – във вътрешен план, в сферата на познанието, в удоволствието от четенето – в този свят, където има неограничен достъп?

Преди да го има четенето, знанието се е разпространявало устно – нищо, че историците ни убеждават, че историята възниква заедно с четенето. Хората са слушали аеда и са били в състояние, даже години по-късно, да възпроизведат чутото: те са имали памет. Всички диалози на Платон са възникнали така. След прехода към четенето Монтен ни учи, че умната глава струва повече от пълната глава. Книгите разрушават необходимостта от памет. И тя деградира. Накратко, човешките способности  се променят, възникват нови. Еволюцията на техниката, позволяваща регистрирането на знаци, променя човешкия мозък, но вие не можете да съдите за мозъка, роден в нов технологичен контекст според критериите, приложими към мозъка, роден в стария свят. При това положение едва ли има смисъл да съжаляваме, че младите вече не четат и че нямат памет. И вместо да изпитвате подобни съжаления е по-добре да се радвате, че неграмотните дечица в Калкута се научават сами да четат, когато им дадат стар компютър.

Отхвърляте хипотезата, че човечеството може да е губещо?

Съвсем не! Просто смятам, че и загубата може да е плодотворна. Моят приятел и изтъкнат специалист по праисторията Льороа-Гуран се заинтригува от тази хипотеза. Той например обяснява, че когато сме се изправили на крака, нашите предни два члена си изгубили от опорната си способност. Но пътем, казва той, сме изнамерили ръката, която може да свири на пиано, да милва и прави хиляди неща, по-интересни от това да вървим на четири крака. В наши дни устата е загубила от способността си да захваща, но пък е спечелила от словото. Другояче казано, всяка загуба е освобождение.

В такъв случай какво печелим, когато губим вкуса си към знанието, любовта си към четенето или почитта си към големите творби?

Никой не знае! За сметка на това знам, че не сме престанали да говорим, когато е било изобретено писането, че не сме спрели да четем след изобретяването на книгопечатането, нито че сме престанали да печатаме след изобретяването на компютъра. Предимствата на технологиите не се анулират, те се натрупват. Съвсем ясно виждам, че ролята на преподавателя се променя, но не знам какъв ще бъде преподавателят утре. По същия начин новите технологии налагат нов начин на четене, ново отношение към информацията.

И най накрая, вие вярвате в смисъла на историята. Това, че обезпокояващи промени в миналото са довели до прогрес, означава ли, че някоя промяна не може да доведе до регрес?

Вече познавам примери на подобен регрес: той идва от най-културните страни в света, където има хора, които гордо заявяват, че нямат нито интернет, нито мобилен телефон. Ала когато някой стар мърморко ми каже „колко хубаво беше преди”, аз веднага му отговарям: „Нали? Сто и петдесет милиона мъртви!”

Човекът е преди всичко социално животно. Какво обаче е Палечка? Към каква общност принадлежи и как е включена в нея?

Това е и най-парещият въпрос. Раждането на индивида от нов тип прави да изглеждат овехтели всички някогашни принадлежности. Вече не знаем как се прави семейство, как се прави политическа партия. Всъщност човекът се е променил. И сега трябва да променим обществото.

L’Express

Мишел Сер (род. 1930 г.) е едно от големите имена в съвременната френска мисъл, той е философ на науката. Сред по-известните му книги, освен познатите на българския читател „Атлас” (София, Прозорец, 1999) и „Петте сетива” (София, ЛиК, 2005), следва да се отбележи и поредицата „Хермес” (т.I-V/1970-80 г.), както и „Изкуството на мостовете”(2005) и „Времето на кризи”(2009).

Превод: Тони Николов

9 КОМЕНТАРИ

  1. Подобни въпроси разглеждам и в моята книга ИНФОРМАЦИОННАТА ВСЕЛЕНА. Правя обстоен исторически анализ на ролята на информационните носители в развитието на човечеството и стигам доста по-далеч в прогнозите си за съдбата на хомо сапиенс. Открил съм математическа закономерност начерена Скала на прогреса, според която в съвсем скоро време ни предстоят значителни промени в положителна посока.

    http://www.info-universe.net/

    http://e-bookbg.com/index.php?option=com_content&task=view&id=347&Itemid=86