0
894

Историята на протеста по седмици

000999999

Измина седмицата на Михаил Миков. Започва тази на Цветлин Йовчев. Миков не успя да дискредитира протеста с думи, какво ще го прави Йовчев?

Силовите структури, волю-неволю, играят ключовата роля в живота на 42-рото НС. Стана така, защото легалният парламент е нелегитимен. Но въпросът не е за теоретичната разлика между легалност и легитимност, а за това, което беше провалено от действията – вярвам, тактически и неволни – на този парламентарен състав. Провалена (делегитимирана) беше вярата в легалността. Защото като всичко друго и законът, формалният, безлично изравняващ ни в качеството ни на граждани закон, също почива на определена вяра – вярата в безлични, важащи за всички, записани правила. Обикновено в кризисни ситуации легалността предоставя изход от ситуацията на нелегитимност. Когато обаче делегитимирана е самата легалност, изходите от такива кризи обикновено минават през извънредно положение. Затова дано седмицата на Цветлин Йовчев си остане най-обикновена седмица от седем календарни дни.

Делегитимирането на вярата в легалността стана най-буквално – колкото и странен да беше съставът му и потенцията му да излъчи както мнозинство, така и опозиция, този парламент имаше ясен обществен мандат: да прекъсне поне осемгодишния цикъл на груб, привилегироващ едрия бизнес неолиберален режим на управление, който сведе държавата до управление, а управлението до придатък на финансовия капитал, натовари гражданите с огромно административно бреме, без да иска от привилегирования едър бизнес никакви гаранции за обратно участие в социалната солидарност. Това беше недвусмислено във февруарските протести – те казаха „не“ на монополите, които вече нямаме сили и ресурси да издържаме: няма накъде повече да емигрираме на гурбет, защото гурбетчиийските дестинации също са в криза, не можем да си обслужваме кредитите, не можем с ниските данъци да компенсираме високите акцизи, високите административни такси и свиващия се пазар на труда. И вместо този странен, крехък парламент да покаже, че разбира какъв мандат му е даден, той изпрати посланието, че ще продължава в същия дух, по още по-брутален начин. Гражданските протести успяха да спрат или поне да отложат най-очебийното безобразие, а парламентът започна да вика „оставете правителството да работи“. Но докато правителството не може още да се формира кадрово, камо ли да работи, парламентът вече работи на пълна пара, даже и с нощни заседания приема законодателство за енергетиката. От енергетика нищо не разбирам и може би затова ми мирише на Белене. Освен това парламентът мъчително бавно обсъжда промени в Изборния кодекс, но бързо взема решение за отнемане на субсидията на малките извънпарламентарни партии, когато обществото иска разширяване на възможностите за представителство и част от хората си го представят като смъкване на изборната бариера. Работейки бясно по силовите структури и енергетиката, парламентът същевременно не може да даде никакво свястно обяснение на това, което работи (опозицията, впрочем, също е част от парламента, като не е в сградата, не значи, че не е в кашата) и понеже не може да обясни какво прави, се занимава да квалифицира онези, които посочват това безобразие и настояват то да се прекрати. Най-гласовит тук е самоназначилият се и безмълвно приет за говорител на този парламент Волен Сидеров, но както винаги най-гласовитият е и най-безинтересен (освен може би в някои фитнесклубове, макар да се съмнявам, че фитнесинтересът е по любов). За такива случаи Шекспир използва блестящата алегория за враната, която се кичи с чужди пера. Проблемът е, че той е крепителят на кворумните тактики на бързото законодателство и с кисели физиономии колегите му от БСП и ДПС си пооскубват по малко перушина, за да го накичат. Интересно е друго – упорството, с което протестиращите се отказват да спорят с някакви хора, които ги обиждат, че са интелигентни и се правят, че са им виждали данъчните декларации. Обидно вече не е да ти кажат, че си много тъп, а че си много интелигентен; това значи, че си самовлюбен и склонен към хепънинги; и освен това си осигурен върху сума над 4500 лв. месечно.

Този вид обиди са справедливо игнорирани – дано в протеста да има поне няколко души, които наистина да са осигурени на такава сума; аз, за съжаление, не съм. Но обидите са лесно разпознаваеми като част от класическа схема, протокол на действие при протести – представяш протеста като частна кауза, а една частна кауза по дефиниция иска нещо за себе си, което следователно се отнема от някого другиго. Частната кауза по дефиниция е несправедлива. Така беше успешно неутрализирана учителската стачка – учителите искат не справедливост и достойнство, а пари. Но като им дадем, от кого ще вземем? Това е съвсем класическа тактика в борбата за делегитимиране на социален проблем. Защото делегитимираният социален проблем не е проблем – вашите искания са частни, а справедливо е само искане, което не е частно. Същата тактическа маневра се изпробва и сега. Твърдението е, че гражданските искания са частни и ощетяват социалните искания. Новината от седмицата е, че този път този тактически маньовър се проваля. Проваля се, защото стигна до собствената си глупост – като не можеш да наложиш тезата, че протестиращите са платени гербери, пробваш с това, че са платени от енергийната мафия (с което предположение, впрочем, Михаил Миков неизбежно привлича вниманието към истински неотложния приоритет на парламента). И като и с това не успееш, пробваш с обидата, че протестиращите са интелигентни. Провалът на този тактически маньовър бележи провала на една опасно невярна теза: че гражданските искания противоречат на социалните искания, че гражданските и социалните недоволства си противоречат.  Да, лято е, и сега протестират градските хора, тези самовлюбени любители на хепънинга. Но лятото ще свърши, а с него и сезонната заетост, Испания и Гърция няма да са излезли от кризата и вероятно ще се намерят нови любители на хепънинга.

Твърдението е, че гражданските искания са частни и ощетяват социалните искания е опасно, защото без гражданска рамка, която ефективно поставя всички като равни пред закона, не могат да бъдат поставени никакви социални искания; без гражданска рамка има само феодализъм, защото няма публична власт, която да е способна на социално преразпределение.

А тезата за противопоставеността на граждански и социални искания не успя да се наложи не само заради опасната си глупост, но и заради картината на протестите – жива картина, нередактирана от медиите, с думите на самия укорител „политическо риалити“, заради което пък те бяха обидени, че отразяват протеста манипулирано.

И тогава заваля.

Милена Якимова е доктор по социология, доцент в катедра “Социология” в СУ “Св. Климент Охридски”. Автор на книгата: “София на простолюдието (20-те години на ХХ в.)”, София, Изток-Запад, 2010 г.

Снимка: Цочо Бояджиев