0
521

Калуньо като Антей

1

Георги БОЖИНОВ, „Калуня-каля”, роман, ИК „Хермес”, Пловдив, 2014 г.

Преиздаденият след 26 години роман на Георги Божинов „Калуня-каля” предизвика полемика. Самият този факт говори за стойност на творбата, защото дискусии провокират по принцип художествени творби с качества. Това важи за всички изкуства. Някои от писалите за романа го определят като „шедьовър”, други са по-хладнокръвни и внимателни в оценките. И едните, и другите излагат своите аргументи. По-възторжено или по-сдържано всички признават художествените качества на романа.

Георги Божинов е писател с нелека творческа и житейска съдба. През март 1975 г. в кн.3 на списание „Септември” публикува пътеписа „Гора зелена, вода студена” заради който цялата редакция воглаве с главния редактор Камен Калчев са уволнени. Причината е, че Георги Божинов успява да вмъкне няколко страници, в които описва съдбата на петима българи в сталинските лагери. След случая Георги Божинов също веднага е уволнен и до края на живота си не получава държавна работа.

Заслугата за преиздаването и популяризирането на „Калуня-каля” е на писателя Деян Енев. Самият този факт е за адмирации, защото не се среща често в българската литература и е по-скоро изключение. Деян Енев влага много страст не само в издаването на романа, а и в популяризирането на творбата. Безспорно „Калуня-каля” е книга, която трабва да бъде прочетена, защото е сред най-силните български книги с подобна тематика.

Силата и значимостта на „Калуня-каля” идва не само от темата и времето, за което става дума в романа. Творбата е населена със силни и запомнящи се персонажи. Най-големият успех на Георги Божинов е образът на главния герой, дал и името на романа. Калуня е от редките хора с мисия, които са изключения сред другите, нетипични, но именно с това са универсални, защото са призвани да променят света, нравите, морала, разбиранията и поведението на останалите, на масата. Тяхната цел е да обединяват хората на основата на един универсален хуманизъм. И именно от тази гледна точка творбата е най-силно въздействаща.

В романа няма мащабни баталистични картини и военни приготовления и действия, въстание, както е например в „Под игото”. Действието се развива в югозападните Родопи, в Чеча, в затънтени села и махали, където животът си тече сякаш по инерция с всекидневните грижи на хората. Разбунването и „Метежът”, както е озаглавено главното събитие, се възпламеняват от една кражба на сено, а не от някакви религиозни или етнически противоречия. Така че действието в романа е ограничено географски, а за основните събития можем само да предполагаме, те са като ехо, макар че Георги Божинов подхвърля дори за глобалните имперски интереси, които преследва Русия от Освобождението на България от турско робство. За Априлското въстание можем да говорим по-скоро индиректно, асоциативно, защото няма факт в романа, който да потвърди, че събитията в „Калуня-каля” са свързани и са резултат и отглас именно на това историческо събитие. „Комицията от Европа” е само загатната, а клането в селото и черепите в църквата отпращат към кланетата в Батак.

В „Калуня-каля” никъде не се говори за „българи” и „турци”, а за „каури” и „правоверни”. Очевидно става дума за помаците, за българо-мохамеданите от Чеча. Като че ли при всички новопокръстени, сменили вярата си доброволно или насилствено, важи изразът „по-католик от папата”. След срещата с новия каймакамин Калуньо вярно и проницателно психологически е доловил тази особеност, това недоверие на турския управник към правоверността на помака: „А предпазливостта, или тайната мисъл, бе в това: той не вярваше в мюсюлманската правоверност на Калуньо. Бе вие там, помаците, все сте си малко така… по-башка малко… по светии от Мохамед се изкарвате, за да приличате повече на мюсюлмани; каури не сте, но и съвсем мюсюлмани не сте. Вас никой не може да ви разбере и никой не ви бакари, и никой не може да ви оправи. Един истински мюсюлманин, дин-мюселим, не държи достлук с помаци; нито се жени за помакиня, и нито дава дъщеря си на помак… Това е.” Те постоянно се стремят да доказват колко са предани на новата си вяра. Това е и причината главните погроми и зверства върху българското християнско население при потушаването на Априлското въстание да са извършени от помаци, които се използват от турската власт.

Георги Божинов ни показва как животът в изолация при създадени вътрешни правила се променя, защото много лесно се манипулира тълпата, която се превръща в жестока сган, готова да пали, граби и убива, без да си обяснява защо го прави. В подобни моменти тълпата може да увлече в престъпленията си дори най-хладнокръвните, разумни и спокойни индивиди. Дори Калуня на моменти изпитва колебания. Психологията на тълпата е позната и използвана от най-големите престъпници в световната история, чиито действия довеждат до милиони невинни жертви.

Калуньо е възпитаван в универсален хуманизъм още от малък от баща си, който му говори, че „всичките хора по тая земя са братя и трябва да живеят като братя”. Ето какви мисли спохождат главния герой в романа: „За всички има от тая земя, за всички. Всички са братя и трябва да живеят като братя… А не живеят. Все недоволни от нещо. Все търсят нещо и не го намират. Чоплят нещо слепешката, бутат се насам и натам като овни. Един скача и се буни, друг скача насреща му. Като кучета се ядат. И няма край тая… Колко му трябва на човек, за да поминува като човек? Имане голямо? Няма да го отнесе… Човекът е гост на тая земя. Гост – и малко му трябва. Не съвсем малко, но не и чак толкова много. Но непременно му трябва това: една коса, едно такова зелено ширине, това слънце и тая сива кукувица, която се е скрила там, в сенките на гората, и кука ли, кука. Толко му трябва на човек. А той не гледа това. Зинал, ламти…”.

Калуньо не ламти за чуждото. Той говори на Менчо: „Ела. Вуйко ще ти покаже едно от най-чудните чудеса на тоя свят. Най-хубавото. На тоя свят винаги ще има ежби и ядове, неразбории и неуправии. Но всяка пролет ще расте трева и всяко лято тревата ще се коси.” И по-нататък: „На човек не му тряба малко. Човек не може с малко. На човек му тряба много. Не само коса и кукувица, не само зелена трева и синьо небе. На човек му тряба всичко. Тряба му цял свят – за да бъде човек… Защото слънцето свети над един суров свет, дето стават други коситби…”; „…светът е стълба – един слиза, друг се качва…” Това са думи, изпълнени с екзистенция. Когато племенникът му Менчо гръмва с шишането по невнимание, Калуньо му взема оръжието с думите: „Защото не си дал живот, за да го земаш…” И още важни размисли и разсъждения на главния герой: „Ако караш с добром – смятат те за мекушав и ти се качват на главата. И бият. Ако отвръщаш на злото със зло – свикваш със злото у себе си и непрекъснато му търсиш като храна все ново и ново Зло извън себе си, за да го оправдаваш… И тогава злото у тебе става обръгнало, постоянно Зло. Накъде да върви, как да постъпи?…” Обръща се към Мървака: „Искам да е мирно, Мървак. Мирно и тихо. Разбери ме. Мир по тая земя, нашата. Всеки да си гледа работата. Ти можеш да се прибереш дома си, никой нема да те закача.” Говори на малката Еленка: „Много излишна кръв има на тоя свет, пиленце… и трябва да изтече черната, за да остане мирната. Мир и тишина се плащат с кръв, види се…. Искам да бъде мирно и тихо – усмихна се той и седна отново. – Искам да орем нивите и да косим ливадите. И в ливадите да се чува гласът на чучулигата, а в горите – гласът на кукувицата. Не гласът на пушката.” Калуньо мислено се обръща към каймаканина: „Всички хора на тая земя, каймакам ефенди, всички добри хора на тая земя са братя. И тряба да живеят като братя. Това е. Но що е то – добри хора? Хората, които орат земята и косят ливадите. Хората, които правят нещо. Които създават нещо. Не хората, които правят нищо. Не хората, които искат да превърнат света в нищо. Не хората, които гледат на кръв, мислят за кръв и леят кръв. Не те…” Калуньо прави и психологическа характеристика на народа: „Говоря истината. Аз ли не го зная тоя айдушки народец?!… На врата му трябва постоянно да държиш чепата тояга. Изтървеш ли тоягата – ще те ухапе. Държиш ли я здраво на врата му – върти опашка, умилква се, иска да те умилостиви, скимти угодливо. А може и да пропее… Тоя народец трябва да го буташ с тояга към доброто… Знае ли се кое е доброто. Доброто е това, което е добро за всички… Наверно е така. Не зная.” Ето и разсъжденията на главния герой за Свободата: „Кой бил казал, че свободата не се давала, а се земала? Глупости. Някой глупец го казал. Свободата не се дава и не се зема. Свободата се налага с остър нож над несвободните – от други несвободни. И вече не е свобода. Защото нема свобода… Но що е това свобода? Знае ли някой?… Когато устата ти е пълна – с ляб, злато или ракия, или власт, – не мож да приказваш за нищо. Не мож и да мислиш за нищо…” Тези цитати и пасажи от романа придават неговото универсално и актуално звучене и въздействие.

Георги Божинов безспорно е талантлив писател. В книгата има тайнство, мистика, духовност. Силно впечатляват пейзажите и природните описания в романа. Той притежава око на художник, усеща природата като прамайка на човека. (Неслучайно пътеписите на Георги Божинов са великолепни). Макар че на места малко натежава, всяка природна картина увлича при четене. Този писател умее да изгражда образи, сюжет, фабулата му е интересна. Макар и понякога да е предвидим при професионален прочит, това не дразни.

Калуньо е като Антей в борбата със Злото. Когато не може да постигне справедливото и хуманистичното с убеждение и добро, не се колебае да го наложи със сила. Човек като него няма как да не влезе в конфликт със средата, защото иска да промени хората и мисленето им, да ги вразуми да не посягат на чуждото, опълчва се срещу имама, властта, не желае да се покорява на стария каймакамин. Той се сблъсква с невежеството, примитивното, манипулацията, с алчността и жестокостта, въобще със Злото. При тази позиция и условия във времето няма как да не настроиш масата срещу себе си. Затова и неговият край е трагичен. Остава вярата ни, че светът е променим към Добро, щом като има хора като Калуньо.

Като професионален читател адмирирам романа „Калуня-каля” и смятам, че книгата трябва да бъде четена и популяризирана, защото си заслужава. Творбата е писана от драровит писател със сложна и нелека съдба, а това ще е отплата за усилията му. Заради достойното си гражданско и творческо поведение и талант Георги Божинов заслужава читателското ни признание и поклон.

Литературният критик Никола Иванов е роден в Пазарджик. Публикувал е десетки литературнокритически статии и изследвания от старобългарската до съвременната българска литература във всички авторитетни литературни вестници и списания. Участник е в десетки национални литературни конференции. Автор е на десет критически книги, сред които „Книга за Иван Динков”. Носител е на Националната литературна награда „Иван Динков” и на единствената специална литературна награда „Иван  Динков”. През 2009 г. за книгата „Подреждане на балната зала” получава Национална награда за литературна критика на Съюза на бългрските писатели. През 2013 г. в издателство „Просвета” излезе и книгата му за ученици и студенти „Иван Динков, представен от Никола Иванов” от престижната поредица „Личен избор”. Чрез спечелени конкурси на Министерството на културата са издадени 4 негови литературнокритически книги в периода 2013-2014 г.