7549
1051

Кой? Койчо от Койнаре!

DEnev

Оказа се, че големият въпрос „Кой?”, превърнал се в клеймото, което жигоса цялото ни лято, бил имал свойството да се пъпкува на все по-малки и по-малки въпроси и въпросчета „Кой?”.

И в това се корени една от големите опасности на днешното време. Тъканта на днешното време е разядена от милиони, понякога почти незабележими въпросчета „Кой?”. На които няма и няма отговор. А липсата на отговори кара да загниват все по-големи слоеве от действителността. От горчивата ни българска действителност.

Тук аз, така да се каже, ще се занимая с един от тези по-малки, дребни, почти незабележими въпроси „Кой?”.

И така.

Кой?

Кой, в крайна сметка, смени челото на страница „Книгите” на вестник „Труд” от 3 юли тази година?

Веднага искам да направя уговорката – наред с вестник „Сега”, където преминаха 8 от най-силните ми години, през годините „Труд” беше другият ми вестник любимец. Защото, казвал съм го многократно досега, „Труд” спаси от изчезване българския къс разказ. Вестник „Труд” създаде наградата за къс разказ „Златен ланец” и десетилетие и половина тя бе връчвана на най-добрите ни разказвачи. С конкретната заслуга на Тошо Тошев и Ива Йолова.

Най-сетне, във вестник „Труд” имам несметен брой публикации, и разкази, и публицистика и с някои от тези текстове продължавам да се гордея и досега. И да съм благодарен на „Труд” за гостоприемството.

Така че, докато пиша този текст, много внимавам в думите си, за да не обидя случайно „Труд”.

Но да повторим въпроса, за да не го забравим.

Кой?

Кой, в крайна сметка, смени челото на страница „Книгите” на „Труд” от 3 юли тази година?

Не челото на някоя от политическите страници, а на страница „Книгите”, разбираш ли!

За страница „Книгите” до 3 юли тази година се грижеше моят колега и приятел, писателят, журналистът и сценаристът Емил Тонев. Той, апропо, се грижеше и за съботната страница с разказа и стиховете. От 3 юли тази година, след неговото напускане, разкази и стихове във вестник „Труд” вече не излизат.

Доколкото си спомням, никой не обърна внимание на този факт.

А той не е маловажен, защото това беше една жива и ценна десетилетна традиция. Стиховете и разказите в един масов централен вестник показват на читателя, че има и друга оптика, не само тази, която ни задават политиците; те, разказите и стиховете, в крайна сметка, ограмотяват читателя, напомнят му, че има и такова животно като литературата, а не само изсушен от сметки и блъсканица бит.

Та това искам да кажа – храс, от 3 юли в „Труд” няма стихове и разкази.

С лека ръка тази десетилетна традиция бе отсечена.

А това, в крайна сметка, е пряк резултат от смяната на челото на страница „Книгите” от 3 юли тази година.

Затова и така настойчиво задаваме въпроса „Кой?” Затова този въпрос е важен за нас.

Защо, каква е връзката, ще попита някой? Ще обясня.

А след това – за протокола – дори ще ви цитирам падналото чело.

Но първо да ви запозная със ситуацията.

Както много пъти дотогава, на 2 юли тази година, вторник, Емил Тонев готви страница „Книгите”, която излиза във вестника в сряда. За чело на страницата пуска анотация за „Избрано” от Карл Маркс. Книгата е със заглавие „Човекът и бъдещето” и е публикувана от „Изток-Запад”. Зам-главният редактор Георги Трайков разписва страницата и я пуска за печат. След малко обаче тича разтревожен и казва, че има нареждане челото да се смени.

Сменят челото и страница „Книгите” излиза на 3 юли с новото чело. А текстът за Маркс излиза по-надолу. Как – скоро ще видим.

Това наистина е нормална вестникарска практика. Стават такива неща. И в това не би имало нищо лошо, нищо тревожно, ако те са продиктувани само от професионални съображения. С други думи, ако не са продиктувани от политически „чупки в кръста”.

Но в случая става дума за второто. А Емо Тонев е чепат човек. Вероятно си е дал сметка, че когато си на 50 години, е тъпо да ти казват за кое може да се пише и за кое не може. Казал е едно „майната му” – и просто си взе шапката. Вдигна си чукалата от „Труд”. На 16 септември „Труд” и Емил Тонев се разделиха окончателно – „по взаимно съгласие”.

Ето сега падналото чело. То всъщност е написано няколко дена след изказването на Антон Кутев, че протестите са класова борба – на „богатите и ситите” срещу „гладните и голите”. Едно отвсякъде непремерено, и най-важното, крайно невярно изказване, което плаче да си направиш ташак с него.

Заглавие: „Ето го певеца на класовата борба!”

Подзаглавие: „На протестиращите предлагаме потпури от Маркс. От Антон Кутев – друг път

Емил Тонев

trud3

Единствената причина, поради която слагаме начело на страницата тази книга, а не романа на Набоков, е подходящият момент. Точно сега едни нелепи политически лидери решиха да обяснят мирните протести с „класова борба”. Какъв по-добър случай да прочетеш фрагменти от творби на един от най-(печално) известните немски философи в историята?

Карл Маркс – човекът, който въведе класовата борба в политиката и съсипа (вероятно без да иска) не една и две иначе нормални държави.

Маркс (1818-1883) безспорно е един от най-влиятелните мислители и идеолози в света. Евреин, роден в Германия във фамилия на равини, той е един от най-яростните критици на тогавашния свободен пазар. По неговия акъл тръгват не един и двама рушители на капитализма, повечето от тях – вманиачени, налудни типове. Как свършиха нещата – вече знаем.

Но не е лошо да знаем и че Маркс е автор на знаменитата фраза: „Всичко, което знам е, че аз не съм марксист”. Тя чудно обобщава тази книга, която показва философа, а не фалшивия му образ – обожествяван от едни и демонизиран от други.”

Както виждате – нищо толкова страшно.

Но този наш неизвестен „Кой?” не мисли така. В новия вариант на страница „Книгите” текстът за Маркс отива, както казах, по-надолу и е отпечатан без отбелязаните с черен шрифт пасажи.

Наистина, на фона на големия въпрос „Кой?”, който цяло лято клати държавата, нашият въпрос „Кой?” е съвсем малък и незначителен.

Но аз мисля, че двата въпроса „Кой” са тясно свързани.

Та нека пак да попитаме.

Кой?

Това не е зам.-главният Георги Трайков, който, както се разбра, веднъж вече е разписал страницата за печат в първия вариант.

Според мен, не е и новият-новеничък тогава главен редактор Иван Михалев, който, доколкото знам, е съвременен млад човек, неробуващ на овехтели политически щампи.

И през ум не ми минава въпросният „Кой?” да е големият шеф на „Труд” (и на „24 часа”) Венелина Гочева. Имам лични впечатления от Венелина Гочева от един журналистически курс в средата на 90-те години и я помня като ведра и с топло излъчване дама.

Може ли въпросният „Кой?” да е самият визиран в публикацията Антон Кутев. При всичките ми забележки към политическите му активности и съпътстващите ги странни изказвания, Антон Кутев за мен е един грамотен човек, който в никакъв случай не би паднал толкова ниско. А и като какъв би седнал да се меси в работата на вестника?

Възможно ли е този „Кой?” да е Моника Йосифова? Това  пък вече съвсем излиза извън нормалното мислене. Да не е луда Моника Йосифова, че да си губи времето в четене на дописки, и то от страница „Книгите”, и в цензурирането им. Изключено.

Но тогава – „Кой?”

Преди да напусне вестникарския бранш, един от най-опитните ни вестникари и дългогодишен първи зам.-главен на „Труд” Никола Кицевски бе казал следното: „Оставете журналистите да си вършат работата.”

Това е разковничето. Оставете журналистите да си вършат работата.

Именно неспъваната с букаи и ограничения журналистическа работа е солта на професията, а това е полезно и за самите издания.

Какво да кажа повече?

Освен може би това – и Емо Тонев вече е в моя полк, полка на безработните. Тук, брат, се наблюдава един интересен феномен – времето през деня тече привидно бавно, а дните отхвърчат назад един след друг като куршуми от картечница. Изведнъж разбираш, че хапчетата ти за кръвно в шишенцето, 30 на брой, са свършили. И разбираш, че е изминал още един месец.

Но ти си сто пъти прав,  Емо. Както и аз бях прав, когато напуснах преди 4 години вестника, в който работех. Тъпо е, когато си на 50 години, да ти казват за какво можеш да пишеш и за какво не можеш. Ще пишеш тъй, както ти виждаш нещата.

Като не става – майната му.

Но за да не остава без отговор нашият въпрос, този малък и дребен, но за нас въпрос на въпросите – „КОЙ?”, ти предлагам да отговорим така:

– Койчо от Койнаре.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияСПОМЕНЪТ КАТО ПРОЗРЕНИЕ
ЗА ЧОВЕШКАТА УЧАСТ
Следваща статияЗащо протестираме?