0
836

Конституцията и професорските метаморфози

Dani Smilov F

Пиша този текст като доцент от Софийски университет, преподавател по сравнително конституционно право в политически контекст, който има два доктората: един от Оксфордския университет и един от Централно-европейския университет в Будапеща. Секретар съм на експертния панел по политически партии на ОССЕ и като такъв съм работил по множество документи на Венецианската комисия – както при изработването на „гъвкаво право“, така и на мнения и оценки на законодателни реформи в страните членки. Наред с десетки други публикации, автор съм на студията за ролята на съдиите в разделението на властта в Оксфордския наръчник по сравнително конституционно право (Oxford Handbook of Comparative Constitutional Law, Oxford University Press, 2012).

1. Смешно е човек да изтъква научните си титли и постижения в публичните дебати. Така както е абсурдно да се започва статия по този начин, комично и досадно е във всяко свое изказване да натякваш на публиката, че си професор, доцент или нещо друго. Експертизата трябва да си личи от съдържанието на тезите, от маниера на изказването им, от дълбочината на аргументацията;

2. Българската конституция не е монографична разработка на някой професор. Демократичните конституции обикновено са колективно дело. При приемането им има много договаряне, компромиси, сблъсък на интереси. Водещи са политическите действащи лица, макар че и ролята на експертите не бива да се подценява. Но експертите да си приписват авторство или почти ексклузивен статут на „баща на конституцията“ е отвъд чертата на приличието. В САЩ, откъдето този термин идва, безспорните founding fathers са тези, подписали или Декларацията за независимостта, или конфедеративния устав, или федералната конституция. „Бащи и създатели на конституцията“ са тези, които са я подписали във Филаделфия (или поне са участвали в конвенцията). Или пък са били автори (като John Jay) на Federalist papers – дефинитивната публична защита на федералната конституция в пресата по време на ратификацията й. Бляскави умове като Джеферсън, Мадисън и Хамилтън са проявявали завидна скромност в сравнение с определени нашенски претенции по сходни теми;

3. Конституцията не предполага монопол върху интерпретацията й, запазен за определен експерт или професор, участвал при създаването й. Дори истинските „бащи на конституцията“ нямат подобен монопол. „Мъртвата ръка на миналото“ не трябва да диктува винаги решенията на настоящето. Затова самоназначилите се певци на „оригиналния смисъл“ на конституцията нямат някаква по-голяма аргументативна тежест a priori;

4.  Един министър на правосъдието, зад който стоят партии, избрани от хората с мандат да реформират съдебната система, министър, който полага добросъвестни усилия да изпълни задачата си, като минимум заслужава уважение от общественици и конституционалисти. Неприемливо е да се правят опити да се хвърли сянка върху експертизата му с персонални подмятания, язвителни бележки – от рода на работа в НПО и т.н. Професор по конституционализъм би трябвало да знае, например, че неправителствените организации са защитена форма на сдружаване, характерна за всяка една конституционна демокрация. Колкото по-напреднала и утвърдена е тя, толкова по-развита система от неправителствени организации има. Различна гледна точка по въпроса съществува само сред някои руски конституционалисти, в жълтата преса и в отделни изказвания на главният прокурор на РБ;

5. Един служебен министър-председател носи отговорност за министрите в кабинета си и не може да си измие ръцете с това, че даден министър му е бил „натрапен“ от президента. Служебното министър-председателстване не е шарено перо на капата, а ангажимент за лоялност към президента и отговорност за целия кабинет пред него, а оттам и пред народа. Ако не си бил съгласен с определено назначение или политика, редно е било да не поемеш поста, или да подадеш оставка. Изключително ниско като политическа култура е пост фактум да размахваш критики и несъгласия, защото по този начин дискредитираш себе си (което си е твой проблем), но и президента, гласувал ти доверие;

6. Ако даден експерт е против два – сравнително второстепенни – елемента от голям пакет от мерки за промяна на конституцията, той би трябвало да фокусира аргументите си срещу тях, а не да тръби, че целият опит за поправка е „изнасилване на конституцията“. Например, в настоящата ситуация е възможно да смяташ, че намаляването на мандата на ВСС от пет на четири години подронва гаранциите за независимост на този орган. Също така е възможно, макар и далеч по-спорно, да считаш тайното гласуване във ВСС за по-сериозна защита на тази независимост от явното. Но заради тези две мерки да станеш рупор срещу цяла една реформа, която по принцип си подкрепял, е неоправдано. В крайна сметка основният й смисъл е разделянето на ВСС на два панела, увеличаване на възможностите за достъп до Конституционния съд и т.н. Очевидно е, че в такъв един случай има огромно разминаване между тежест на представените аргументи и острота и посока на цялостната позиция. Това разминаване не може да бъде компенсирано с медийна шумотевица и размахване на титли;

7. Едно минимално намаляването на мандата на ВСС само по себе си не е в разрез с конституционализма, нито противоречи на нашата конституция. Едно решение от 2003 г. на нашия КС „разтегля“ прекомерно понятието „форма на държавно управление“, като включва в него и баланса на властите. По логиката на КС, всяка промяна в баланса на прерогативи между властите е промяна и на „формата на държавно управление“ и за нея се изисква Велико народно събрание . Това решение не е особено издържано, защото под понятието „форма на държавно управнение“ в литературата е възприето да се включват само основните белези на хоризонталното разделение на властите – например, дали една конституция предполага парламентарна или полу-президентска уредба. Но да предположим заедно с КС, че балансът между всеки прерогатив на законодателната и съдебната власт също влиза в това понятие. Променя ли се този баланс с намаляването на мандата на ВСС? Дори и това да става, то е незначително, защото половината от членовете на ВСС се избират от самите магистрати. Т.е. – увеличаването на правомощията на НС да избира членове на ВСС на по-кратък период, се балансира с правомощието на самите магистрати да избират същия брой такива членове в по-кратък четири-годишен период. Ерго, да се твърди, че такава промяна е противоконституционна, защото може да се проведе само от Велико народно събрание е необосновано;

8. Може би аргументът е, че тази промяна – на продължителността на мандата, заедно със създаването на два отделни панела – би дала възможност за подмяна на сегашния ВСС с нов, което може да се счете за политическа интервенция, нарушаваща независимостта на съдебната власт. И наистина, едно от завоеванията на нашия конституционализъм от началото на новия век е, че ВСС не е бил подменян, преди да изтече конституционно-зададения му мандат. За съжаление, обаче, мнението, че ВСС – и то в този му състав – не изпълнява добре функциите си, е „ноторно известен факт“ (ако използваме наукообразното клише). Този факт се потвърждава и от европейските доклади, и от добросъвестните местни анализи, и от общественото мнение. Не го споделят само мнозинството от настоящите членове на ВСС, сред които е и главният прокурор, както може би и някои руски конституционалисти, но това не е сигурно. Поради това незачитане на факта, ВСС не иска да си подаде оставката, както би било редно в една нормална държава. На сметката на ВСС към настоящия момент се трупат поне следните сериозни прегрешения. Първо, имаме фалита на КТБ, при разгръщането на който прокуратурата взе дейно участие. ВСС нито направи анализ на тези действия и специално на пропуските на главния прокурор в подопечната му институция, позволили да се стигне до действия на прокурори, предизвикали банкова паника. Нито пък бяха взети необходимите дисциплинарни мерки по високите етажи на прокуратурата, защото е ясно, че подобни действия не могат да са самодейност на младшия състав. Второ, костинбродските действия на прокуратурата също се разминаха с подобна липса на интерес от страна на ВСС. Това, че главният прокурор счита за нужно да даде обяснение по този казус пред Беновска или Хекимян, е хубаво, но тези обяснения трябва да станат в рамките на формални процедури пред ВСС. И този орган да излезе с авторитетно становище за това имало ли е, или е нямало нарушения от страна на прокуратурата – и то на ръководството й – в толкова скандални за обществеността казуси. Самият факт, че нищо подобно не се е случило, е израз точно на тази печална ноторност, за която стана дума по-горе;

9. ВСС целокупно се произнесе, че за предлаганите промени в конституцията е необходимо Велико народно събрание. Освен че е очевиден пример за аргумент от личен интерес, това решение хвърля и сериозна сянка върху компетентността на членовете на този орган. В крайна сметка конституцията не е локум, който да бъде разтяган така, както на някой му харесва;

10. Не е ли работата на конституционния законодател, чрез поправка на конституцията – а не със закон и просто мнозинство – да се опита да преодолее безизходицата, създадена от една окопала се магистратска върхушка, която системно не изпълнява функциите си, но успява да се нагоди към силните на деня и да ги обслужва?

11. „Не трябва едно лоби да бъде сменяно с друго – това ще е „изнасилване“ на съдебната власт“. Ако някой е системно изнасилван от едни, поне им е свикнал: изглежда това е логиката зад този аргумент. Съмнителната му психологическа страна е малкият му дефект, обаче. Тревожна е презумпцията за безалернативност на опорочаването на съдебната власт. Презумпцията за невъзможност за ново начало, пък дори и с промяна на конституцията. Та нали това е целият смисъл на предлаганите реформи: променяйки основния закон, да опитаме да започнем начисто – с нови процедури, а и с нови хора. Такива, които по възможност не са се озовали на върха, заради близостта си с този или онзи, а после са преминали един катарзис, а сега са вече на втори. Защо един уважаван конституционалист би бил против опита за ново начало?

11. ДПС и г-н Пеевски не са, разбира се, едно и също нещо – едното е партия, а другото е депутат с услужлива медийно-корпоративна империя. Партията, обаче, не се е разграничила по никакъв начин от империята двете продължават взаимно да се обслужват. Да станеш конституционен съветник на партията, която дори и не признава подобен проблем, не е конституционен въпрос. Въпрос на съвест и политическа култура обаче е;

12. И хората, и конституционната уредба могат да се променят. Но плавно, така, както се поправя лодка в открито море: дъска по дъска, рейка по рейка. Следвайки тази известна метафора на Ото Нойрат, заключението е, че ако всичко се подмени едновременно, лодката ще потъне, конституцията ще претърпи революционно крушение, а човекът – радикална метаморфоза. Конституционализмът по принцип не търпи метаморфози. А и в личностен план, още Овидий е забелязъл, че метаморфозите не свършват добре. На един му се разтопил восъкът по новопридобитите криле, друг се превърнал в елен и го отстреляли ловци…

13. Парадокс: да претърпиш метаморфоза, за да подкрепяш едно статукво, в полза на което нищо добро сам не можеш да кажеш.

Даниел Смилов е политолог и специалист по сравнително конституционно право. Програмен директор на Центъра за либерални стратегии, София, ежегоден гост-преподавател в Централно европейския университет, Будапеща и доцент по теория на политиката в катедра „Политология” на СУ „Св. Климент Охридски”. Той има докторати от Централно европейския университет в Будапеща (SJD, Summa cum laude, 1999) и Оксфордския университет (DPhil, 2003). Специализирал е в University of California, Berkeley, Boalt Hall School of Law и European University Institute, Florence. Автор е на редица академични публикации на английски език в областта на конституционното право, финансирането на политическите партии и антикорупционната политика. Публикувал е и множество статии в българския печат и периодични издания.
Предишна статияЗа големия български роман
Следваща статияЗащо тези батковци викат срещу нас?