Начало Идеи Гледна точка Кратко каноническо обяснение
Гледна точка

Кратко каноническо обяснение

Калин Янакиев
18.07.2016
3245

KYanakiev

Нямам обичай да отговарям, в материалите си в портал „Култура“, на нападки по свой адрес. Фейсбук и форумната „стъгда“ е най-безсмисленото място за обяснения, камо ли за спорове с аргументи.

Ще наруша обаче този път обичая си, само защото се чувствам длъжен да подкрепя по-подробно своя теза, изказана в предаването на БТВ „Лице в лице“ преди около месец, която особено „възбуди“ родните зилоти, като ги накара да тиражират произволни и лъжливи твърдения, заети от арсенала на старостилските разколници, на които до неотдавна никой не обръщаше сериозно внимание, но които отскоро започнаха да се появяват дори на официалния сайт на Патриаршията ни и могат да й създадат сериозни междуцърковни проблеми.

И тъй, по повод на казаното от мен в предаването. Да, там аз действително заявих, че Православната църква признава Кръщението, Миропомазанието и свещената йерархия на римокатолиците и поради това поне по отношение на тях не звучи кой знае колко скандално изречението от Критския съборен документ „За отношението на Православната църква към останалия християнски свят“, което в последната си редакция преди Събора гласеше: „Православната църква признава историческото съществуване на другите християнски църкви и конфесии, които не са в общение с нея“ (впрочем тази последна част от изречението: „които не са в общение с нея“, зилотите почти никога не цитират).

Срещу това мое твърдение (което, разбира се, в краткото време на телевизионното предаване не можех да обоснова подробно и документирано) някой си йеросхимонах Висарион (Димитрий), за който твърдят, че бил изгонен от Атон, се провиква: „пълната несъстоятелност на професорските (т.е. моите) думи се доказва от това, че Църквата никога не е приемала тайнствата на еретиците за действителни“.

Вярно е, Ваше Всепреподобие, че Църквата никога не е приемала тайнствата на еретиците за действителни, макар че и в това отношение не сте съвсем точен – Кръщението например, извършено в еретически групи по правилен начин и в името на Отца и Сина и Светия Дух, тя е приемала и приема и затова в случаите на обръщане към Православието от тези ереси не го повтаря отново за завръщащите се. Но за „еретици“, Ваше Всепреподобие, Православната църква винаги е смятала само онези групи, чиито несъгласни с вярата и Преданието учения са били преди това вселенски-съборно осъдени. Именно вселенски-съборно, а не от едни или други (дори големи, дори свети) Отци на Църквата, камо ли от различни ревнители не по разум. Да, за Православната църква редица учения, появили се още през Средновековието в католическия Запад, са неприемливи. Смятат се за такива и до днес. Католицизмът обаче не се определя официално като „ерес“ именно защото тези учения никога не са били осъдени на Вселенски събор. Нека се разберем, аз не твърдя, че те не могат да бъдат осъдени, а само – че не са били осъдени на Вселенски събор, и то по простата причина, че те възникват, утвърждават се и – даже се официализират – след времето, в което Църквата въобще провежда вселенски събори.

Известно е – на всеки, който познава историята – че от края на IX век източната (византийската) и западната (римо-католическата) част на християнския свят постепенно престават да общуват помежду си съборно. Дори т. нар. „Велика схизма“ обаче не е, както си въобразяват исторически слабо образованите, еднократен акт (случил се напр. в 1054 г.), когато двама йерарси – Константинополският патриарх Михаил Керуларий и кардинал Лотар, си разменят персонални отлъчвания. И това се доказва от факта, че поне два пъти след това, в Лион през XIII век и във Ферара-Флоренция през XV век, се правят опити за възстановяване на единството (неуспешни, но свидетелстващи, че до XV век Изтокът и Западът не са се считали взаимно за две различни изповедания).

Нека всеки, който твърди, че католичеството е ерес, да ми каже на кой събор с вселенски характер то е осъдено като такава. Нека ми посочи на кой събор дори с всеправославен характер католицизмът е заклеймен по този начин. Нека ми се посочи даже една Поместна православна църква, която официално определя католицизма като ерес (и поради това например ръкополага в Рим православен епископ за този престол). Доколкото чисто и просто няма такова официално и съборно определение, Православието определя римо-католиците като общност, отделила се от каноничната пълнота на Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква, което на строго църковно-правен език може да се определи (най-много) като „схизма“, разкол, в който са се развили и официализирали учения и доктрини, които Православието не приема, отхвърля и поради това не е в (евхаристийно) общение с католиците. Впрочем, точно по същия начин определя Православието римокатолицизмът на своя Втори Ватикански събор (учтиво неупотребявайки понятията „схизма“ и „схизматици“).

Но нека вече да бъда по-кратък и „документален“. В излезлия за първи път през 1913 г. втори том на „Настольная книга священно-церковно служителя“ от С. В. Булгаков (да не се бърка с о. Сергий Булгаков от парижкия кръг на руските богослови-емигранти), издаден след това наново през 1993 г. – забележете, с благословението на Патриарх Московски и всея Руси Алексий ІІ от издателския отдел на Московския Патриархат, подробно са изложени редът и начините за премане в Православната църква на обръщащите се към нея от различни религии и изповедания. Приведени са и трите различни чинопоследования (чинове), по които това се извършва за обръщащите се. И ето: там – на стр. 1013-14, се казва буквално: „За приемането на обръщащи се към Православната църква съществуват три чина: с Кръщение, с Миропомазание и с Покаяние и приобщаване към светите Тайни“. По първия чин, т.е. с извършване на Кръщение, в Православната църква се приемат обръщащите се към нея езичници, мюсюлмани и евреи. Това, разбира се, е съвсем естествено, защото, принадлежейки до момента на обръщането към друга религия, те собствено никога не са получили християнско кръщение.

Чрез Кръщение се приемат също и обръщащите се от онези еретически групи, които „се заблуждават в коренните догмати на православната вяра, извращават православното учение за Св. Троица и извършването на тайнството Кръщение“ (тук се посочват като примери някои древни ереси като крайното арианство – евномианството, което отрича равночестието и единосъщието на Лицата на Св. Троица, или като монтанизма, в който Кръщението се е извършвало в името на Отца, Сина и… монтанистките „пророци“ Монтан и Прискила). Това също е съвсем естествено, защото обръщащите се от подобни еретически групи въобще не са били кръстени там в името на Единосъщната и Животворяща Троица (Отца и Сина и Светия Дух).

По втория чин – т. е. с извършване на Миропомазание (но без извършване на Кръщение) в Православната църква се приемат пак еретици, които обаче осъществяват (поне) Кръщението съобразно правилото – т.е. с три потапяния и произнасяне на Бого-установените думи: „В името на Отца и Сина и Светия Дух“. За такива Православната църква счита, че в общностите, от които идват, те са получили истинно Кръщение, но – предвид осъденото съборно тяхно еретическо учение – не са получили дара на Светия Дух, даван в Миропомазанието, без който никой не може да принадлежи към Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква (т.е. към Православието). Ето защо, признавайки ги за кръстени, Църквата ги приема в лоното си, като първо ги миропомазва.

Следва третият чин – приемане в Православната църква на обръщащи се към нея „разколници, имащи йерархия със законен произход, но отделили се от Православната църква по въпроси от нравствен, обрядов и дисциплинарен характер, а също и по догматически въпроси от второстепенно значение… По този чин се приемат всички въобще заблуждаващи се и паднали, които са били подложени на отлъчване от Църквата (или – ще добавя – сами са се отделили от нея)“.

И ето, от обръщащите се от съвременните инославни изповедания, Православната църква приема чрез Миропомазание онези протестанти, които в своите общности въобще не признават Богоустановеността на това тайнство и – тук вече цитирам буквално: „онези от католиците и арменците (армено-григорианите – б. м.), които не са получили конфирмация (т.е. Миропомазание), получилите пък Миропомазание или конфирмация католици и арменци приема чрез Покаяние, отричане от заблужденията им и причастяване към св. Тайни“, т.е. по третия чин, без да извършва над тях тайнството Миропомазание (стр. 1013-14). Нека цитирам също (в църковно-славянския му оригинал) и Определението на Св. Синод на Руската православна църква от 17-21 март, 1898 г., в който се казва вече в императивна форма: „… тем убо приходящих от латин (т.е. от римокатолицизма – б. м.) к православной вере, известно испитати подобает аще суть миром помазани или ни. Аще убо помазани, не требе есть помазовати их“.

Разбира се, че всички обръщащи се към Православието, които е отредено да се приемат по този трети чин: а именно само с „Покаяние и отричане от заблужденията им“, без да бъдат кръщавани и миропомазвани – ако са били миропомазани в общностите, от които се обръщат – се приемат по този начин (по този чин) именно защото извършеното над тях Кръщение и Миропомазание в общностите, от които идват, се признават за действителни и извършени. А доколкото Миропомазанието е еднократно приемано св.Тайнство, с което кръстеният получава дара на Св. Дух, то се признава за извършено тогава – когато е преподадено в римо-католическата общност.

В цитираната „Настольная книга священно-церковно служителя“, както се уверихме, за така действително (и затова не нуждаещо се от ново извършване при евентуално конвертиране в Православието) се счита Миропомазанието, получено от римо-католиците. Толкоз. В цитираното съчинение е отпечатан в пълнота (на стр. 1034-36) дори самият чин за приемане на обръщащи се „от римо-католиците“ и там съвсем ясно може да се види, че наред с различните въпроси за отричане от неприемливите за Православието собствено католически учения за никакво предварително извършване на Миропомазание не става и дума.

Но има и нещо повече – в подкрепа на изказаната от мен теза, че Православната църква признава и Тайнството Свещенство (или Ръкоположение) на Католическата църква, а това значи – признава действителността на нейната свещена йерархия. „Относно римо-католическото свещенство – пише в „Настольная книга священно-церковно служителя“ – Православната църква приема за норма първото правило на Константинополския събор от 879 г., когато е призната законността на това свещенство. И днес католически свещеник, ако пожелае да премине в Православие със съхраняване на своя сан, се приема в този сан, без извършване над него на ново ръкоположение“ (стр. 1027). Малко по-преди в текста на цитираното пособие е описан и конкретният ред, практикуващ се в Руската църква, за подобно приемане „със съхраняване на сана“. „Желаещите присъединяване духовни лица от римското изповедание – казва се там – подават молба за това до преосвещения архиерей… ако просителят желае и след присъединяването да остане (NB – „да остане“) в духовно звание, епархиалният архиерей представя на Св. Синод мнението си [за това] и документ за неговото (на просителя – б. м.) звание и духовна степен, за да му се назначи длъжността и мястото на служение“ (стр. 1026).

Както виждаме, Православната църква в Русия приема обръщащи се към нея римо-католици, които са били членове на свещената йерархия на Католическата църква и които желаят и след конвертирането си да останат духовници, без да им отказва това и – най-важното – без да ги ръкополага отново за такива, разбира се, защото приема за действително ръкоположението им, извършено над тях още в Католическата църква. А щом ръкоположението в духовен сан там е действително за Православната църква, то значи и ръкоположените в католицизма са за нея действително ръкоположени, т.е. са действителни свещеници. Толкоз.

Разбира се, много добре ми е известно, че в различни времена и на различни места в православния свят, отделни архиереи (и дори синоди) са практикували различни от този ред практики при конвертиране на римо-католици (те са описани без коментар напр. в „Литургика“, учебно подобие на архим. Авксентий). В това няма нищо чудно: в края на краищата до най-ново време Православието и католицизмът често са влизали в остри конфронтации и съперничества, което обяснява решенията на някои (включително) източни патриарси да бъдат особено остри към католическото изповедание. Днес обаче ситуацията е различна и ентусиазираното настояване, че римо-католическите тайнства са „еретически“, а католицизмът е „ерес“, се извършва само от зилоти (най-често и непринадлежащи към каноничната Православна църква).

Накрая: за да избегна по-нататъшни спекулации – аз съм православен християнин и следователно не приемам ученията на Католическата църква, които се различават от православните. Само че нямам вкуса да изразявам убежденията си с ругатни към онези, които имат други. Предпочитам, тъй да се каже, „академическия дискурс“. Така че, нека онези, които положително ще ме нарекат след горното „отстъпник“, „икуменист“, „криптокатолик“ и т.н., приемат този ми текст като имащ за цел единствено да изясни едно чисто каноническо положение и нищо повече.

За богословските ми възгледи нека се обърнат към поне осем от десетте ми книги, в които  те са развити. А ако продължават да имат съмнения, да попитат предстоятелите на която и да е Поместна православна църква как се определя официално римо-католицизмът. И да не се доверяват на писачи, които даже и да са завършили богословски факултети, най-вероятно са го сторили с тройки и четворки.

Предупреждавам също, че това е последният текст, в който обяснявам позицията си срещу инсинуации и хули по мой адрес. Това повече няма да се повтори.

Калин Янакиев
18.07.2016

Свързани статии

Още от автора