Леви и десни перспективи
на паметта за комунизма

Възможен ли е единен национален разказ за близкото минало, каква е ролята на държавата, училището и пазара, в управлението на националната памет – вижте гледните точки на Михаил Груев и Георги Медаров.

Поредният дебат от инициативата “За важните неща: леви и десни перспективи” на Центъра за култура и дебат “Червената къща” е посветен на паметта за комунизма. Възможен ли е единен национален разказ за близкото минало? Каква е ролята на държавата, училището и пазара, в управлението на националната памет? Дебатът, който е в рамките на проекта „Българска мрежа за граждански диалог“, ще се проведе на 22 октомври (сряда) 2014 г. от 19 часа в „Червената къща“. Тук ви представяме основните тези на двамата участници – доц. Михаил Груев (СУ „Св. Климент Охридски“) и Георги Медаров („Нови леви перспективи“). Заповядайте да чуете още аргументи и да се включите в дискусията в Центъра за култура и дебат „Червената къща“, ул. „Любен Каравелов“ №15.

Михаил Груев: Принципите на демокрацията са базисни при оценката на събития от миналото

Разделянето и типологизирането на паметта за комунизма като „лява“ и „дясна“, дори и с цел приближаване към обекта на изследването и свеждането му до по-обозрими категории на познанието, ми се струва неуместно и контрапродуктивно. Най-малкото защото т. нар. национална памет следва да се разглежда като късен конструкт, формирал се след отливането на научния дебат към учебниците по история и популярната книжнина и в резултат на условен обществен консенсус. Макар този процес в българското общество да не е приключил, в момента съществуват обективни предпоставки за постепенното формиране на такъв консенсус най-напред върху фактите, а отчасти и върху техните интерпретации. Вместо „леви“ и „десни“ перспективи бих предложил мисленето и писането (включително на учебници по история) да бъде условно разделено в четири други категории:

– Ревизионистична тенденция или литература на нормализаторския прочит. Тя се характеризира с опити за релативизиране на престъпленията на комунизма с примери от други исторически епохи и географски ширини, както и представянето му като поредния преход в човешката и в частност в българската история, където по принцип съществува дефицит на демократични практики и традиции;

– Литература на апокалиптичната интерпретация. Нейният основен акцент е върху демонизацията на комунистическите режими и собствено на българския, а чисто фактологично тя се опира преди всичко на ранните и най-свирепи години от съществуването им/му, чрез които се генерализират и изводите за целия полувековен период.

– Фактографска наративистика. Тя се стреми към обективност чрез постигането на максимална фактологическа плътност на описанието на периода, а представителите й убедено вярват, че е възможен ценностно неутрален разказ, основан на „историческата истина“. Днес голямата част от българските учебници по история са издържани именно в тази парадигма, поради което съдържат много повече информация, отколкото е необходимо, и продуцират отблъскване от историята като предмет, а и въобще – отказ от вглеждането в собственото минало.

– Историография (и учебникарство) на гражданския и морален консенсус. Тя се основава на основните ценности, рамкирани от членството на България в НАТО и Европейския съюз и утвърждаването на принципите на демокрацията като базисни при оценката не само на настоящето, но и на събитията от миналото. От тази гледна точка комунизмът следва ясно и гласно да бъде категоризиран като диктатура, несъвместима с моралния кодекс на свободата и демокрацията. Такъв е духът на европейските документи – Резолюция 1096 на ПАСЕ от 1996 г. за мерките за разграждане наследството на бившите комунистически тоталитарни системи, № 1481 от 2006 г. за необходимостта от международно осъждане престъпленията на тоталитарните комунистически режими, решението за обявяването на 23 август за общоевропейски възпоменателен ден на жертвите на тоталитарните режими, както и резолюцията на Европейския парламент „Европейската съвест и тоталитаризмът“ от 2009 г. В този дух е и българският Закон за обявяването на комунистическия режим за престъпен от 2000 г. Всичко това обаче далеч не означава, че в науката и в учебникарската книжнина следва да се сложи точка на дебатите. Напротив. Те трябва да продължат, но едновременно с това хората, които професионално се занимаваме с историята на периода, следва да се стремим да отидем и отвъд чистата хронология и фактология. Призвани сме без да скриваме или омаловажаваме едно или друго събитие, без излишна демонизация, да възпитаме едно отворено към свободата и демокрацията, толерантно и граждански активно поколение. А това е точно обратното на ценностите на комунистическата диктатура.

Михаил Груев е завършил история в СУ „Св. Климент Охридски“. През 2001 г. защитава докторат по история, а от 2002 г. е преподавател в Катедрата по история на България в Историческия факултет на Софийския университет. Преподава съвременна българска история и етнология на етническите групи. Бил е гост-лектор в университетите в Мюнхен, Саарбрюкен, Белград и др. Автор е на книгите „Между петолъчката и полумесеца. (Българите мюсюлмани и политическият режим 1944–1959 г.)“, „Преорани слогове. Колективизация и социална промяна в Българския северозапад 40-те – 50-те години на ХХ век“, „Насилие, политика и памет. Комунистическият режим в Пиринска Македония през рефлексията на съвременника и изследователя“ (съавтор и съсъставител) и др.

Георги Медаров: Да се признае равноправието на всички възможни форми на памет

Краткият отговор на поставения въпрос е – не, не може да има единен национален разказ за миналото. Не само защото не трябва, невъзможно е чисто практически. Причините (съвсем лаконично) са следните:

Понякога се говори, че учените вече са разкрили Истината за миналото и оставало само да се разпростре сред масите и „фалшивото“ им съзнание да се замени с „правилно“. Такива твърдения са дълбоко погрешни. Няма консенсус дори сред антикомунистическите изследователи. Най-грубо казано: някои твърдят, че комунизмът е национално предателство, че е прекомерно антинационалистически, даже че било „като по султаново време“. Други пак смятат, че е твърде националистически. Това е най-елементарен пример, такива вътрешни напрежения има много. Те отразяват богатството на научния дебат и епистемологическата невъзможност да се тоталитаризира Истината, с други думи да се реализира „мракобесната“ идея за „окончателно затваряне на страницата“, както  Румен Аврамов я нарича във връзка с дебатите за комунизма.

Тези противоречия могат да се изглаждат само вторично, през заявката за следване на някаква споделена „тоталитарна парадигма“, но работата е там, че такава парадигма също липсва. Има най-различни употреби на понятието „тоталитаризъм“. Темата е твърде обширна, затова съвсем накратко ще дам няколко примера. Както показва италианският историк Емилио Джентиле, понятието се ползва за първи път още в момента на Похода към Рим от италиански (немарксистки) антифашисти като Джовани Амендола, който заявява, че фашизмът разделя италианците на две – „господарска каста“ и „народ от роби“. Понятието „тоталитаризъм“ бързо се усвоява от самите фашисти, за да се самоопишат, т.е. да опишат това, което иска Мусолини: “Държавата е всичко, нищо извън Държавата, нищо срещу Държавата”, и, по думите на големия философ на фашизма Джовани Джентиле, отрицанието на „марскисткия социализъм“ и на „демократическата идеология“. Позабравеният Рудолф Рокер пък, още през 1930-те, ползва понятието „тоталитаризъм“, говорейки за „обща тенденция“ в рамките на всички модерни проекти за човека (либералния, фашисткия и болшевишкия) към „икономически фашизъм“, при който „икономиката не съществува за човека, а човекът – за икономиката“. Днес нещата са коренно различни. Например, някои изследователи говорят за тоталитаризма като за „политическа религия“, характеризираща всички движения, изпълнени с апокалиптична вяра, че общественото здраве е заплашено от зъл враг, срещу който силите на доброто трябва да се обединят, за да изградят по-добър свят. Такава е позицията на популярния американски автор Пол Берман в книгата му Терор и либерализъм. Той успява да опише като „тоталитарни“ не само социализма и фашизма, а и ислямизма, анархизма, франкизма и арабския национализъм…

Ритуално цитираната Хана Аренд пък предлага коренно различен подход, но не само защото настоява понятието да се ограничи до сталинизма и нацизма. Тя не смята, че тоталитаризмът е набор от абстрактни характеристики, както е при популярните през Студената война Фридрих и Бжежински, а говори за кристализацията на множество елементи и конкретни исторически практики, произтичащи от опита на европейския антисемитизъм и на империализма. Във връзка с този опит тя работи с класическата теория на империализма, т.е. с автори като Хобсън, Хилфердинг, Люксембург и не на последно място Ленин. Аренд „критикува“ Ленин, защото според нея империализмът не бил „последен стадий“, а точно обратното – първият, в който европейската буржоазия управлявала самостоятелно…

Припомням всичко това, не за да защитя „правилна“ употреба, а точно обратното: искам да покажа научната несъстоятелност на твърденията, че „по света“, „на Запад“ или където и да е има една „тоталитарна парадигма“ (в смисъла на строг теоретичен подход), която може да се предаде на поколенията и върху обществото да се наложи „ясно съзнание за това какво е редно и какво не е“.

Разбира се, невъзможността за тоталитаризиране на Истината за комунизма в науката не означава, че тази истина не може да се конструира за политически цели. В крайна сметка нима не е това и проекта за национално историческо образование на модерната държава? Изфабрикуването на национално минало от националистическия проект, вграден в националната държава, вече е със съмнителна ефикасност. То се конкурира с пазара: от „историческите“ бестселъри и популярни телевизионни предавания до собственика на книжарница на гарата, решил да си сложи календар от 2014 г. със снимка на Сталин. Всъщност т.нар. „носталгия“ е опосредена изцяло от институциите на съвременната либерална демокрация: независимо дали става дума за рекламите за „вкус като от едно време“, интернет страници като „Спомени от Народната Република“ (с над 100 000 харесвания във Фейсбук), тематизиращи често „разрухата“, „живота преди и сега“ и т.н., или пък за хипстърски ресторанти, капитализиращи от социалистическата естетика. Всеки опит за национализиране на производството и разпространението на историческа памет от държавата ще се провали ако не отчете дълбоката противоречивост на множествеността от форми на памет, както и конкретните механизми за нейното възпроизводство в рамките на реално съществуващата либерална демокрация.

Поради това, поне за мен, са твърде шокиращи исканията за одържавяване на паметта от хора, които смятат себе си за „десни“, за привърженици на либералната демокрация, свободния пазар и гражданското общество. Още по-озадачаващо е, че понякога от същите позиции се говори за това, че мнозинството български граждани „няма памет“. Дори да допуснем хипотетичната възможност, че едно описващо себе си като малцинство успее да наложи чрез политически инструменти (мащабни държавни инвестиции, закони, забрани на символи, идеи и т.н.) „правилната“ памет над мнозинството, не виждам как този проект би успял да се представи за демократичен. За десен може би е по-лесно, но по-скоро за дясно, както го разбира строго специфична група от десни български граждани.

Ако тук се налага да защитавам „лява“ позиция, все пак трябва да се съглася с проблематичността на това да оставим производството и разпространението на историческа памет на саморегулиращия се пазар и на гражданското общество. Но за да не се превърне публичната регулация на паметта във фарс, то трябва да се отчетат практическите специфики на днешното ѝ производство, както и нейната множественост, да се признае равноправието на всички възможни форми на памет, независимо дали са мнозинствени или малцинствени, както и всичко между тях.

Георги Медаров е докторант по социология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Участва в група „Нови леви перспективи“.

Проектът “Българска мрежа за граждански диалог” се финансира в рамките на Програмата за подкрепа на НПО в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство 2009-2014 г.

Виж още:

Трябва ли да изравняваме неравенствата и как 

Леви и десни перспективи за БДЖ