„Няма нищо случайно”. Наскоро, уверявам ви, случайно, ама съвсем случайно, дочух тези думи в радиоефира, докато назидателен глас чертаеше помпозната поанта на поредната „конспиративна теория” за случващото се в България. Изобщо не мислех да се връщам към тях, ако дни наред – от Бузлуджа до София – властта не ни заливаше със същите данбрауновски обяснения.
Очевидно във време на политическа параноя няма как да не се замислим над случайността, световния ред и всеобщата връзка в български контекст – теми, тъй близки на сърцето на привържениците на всяка „теория на конспирацията”.
Но първо, за да спестя дългите обяснения, предлагам кратък наръчник за конспиративна употреба:
Аксиома 1: Нищо не е случайно. Ако нещо изглежда случайно, то е още по-подозрително, защото някой иска да маскира скритите цели на една тайна власт, която скришом крои дяволски козни.
Аксиома 2: Всичко е конспирация. Политиката е само заговор. Няма никаква публичност. Ала това е ясно само за малцина посветени, на които е предоставен ключ за разбиране на събитията.
Справка – Джон Коулман и „Комитетът 300” (известната му книга за „световното правителство” от 1992 г., в която авторът даже твърди, че не „Битълс” са писали музиката си, а тя е дело на прочутия философ-музиковед Теодор Адорно).
Аксиома 3: Всички са манипулирани. Жертви сме на глобални пиар и полит-технологии, които насаждат в подсъзнанието ни измислени лозунги, на които хората откликват. Справка: „Червени боклуци”.
Само за конспиролозите припомням: „окултният” лозунг „Червени боклуци” възникна като спонтанно скандиране пред Съдебната палата през 1991 г., когато по време на делото срещу Григор Стоичков и Любомир Шиндаров стана ясно, че по силата на тайно решение на Политбюро българските граждани не само, че не са били предупредени, а са били пряко изложени на силно радиоактивно замърсяване след Чернобилската авария, увеличило многократно броя на раковите заболявания в страната.
Аксиома 4: Има скрити кукловоди. Нишките се дърпат от трансатлантически тайни центрове и хора като Джордж Сорос, биделбергери и рокфелеровци, които чрез тайни служби, световни медии и мрежи от неправителствени организации свалят и качват правителства, подавайки в точен час скрити пароли.
В тази логика така се е стигнало до Оранжевата революция в Украйна и цветните революции в Кавказ и Централна Азия, Арабската пролет и бунтът в парк „Гези”. Справка за една вече „разкрита парола”: „Типинг пойнт” (Повратна точка) е названието на бестселъра на канадския журналист и социолог Малкълм Гладуел, публикуван през 2000 г. Идеята на Гладуел е, че промените не стават постепенно, а внезапно; че информацията се разпространява като епидемия със скоростта на вирусите, за което се необходими много малък брой хора и се стига до „повратната точка”.
Отново на вниманието на конспиролозите: теорията на Гладуел се базира на експеримента за „шестте ръкостискания” на Стенли Милгрем (хипотезата е, че всеки жител на планетата се оказва косвен познат с всеки друг човек чрез кръг от общи петима познати). А също и върху „числото на Дънбар” (броят на социалните връзки, които поддържаме с останалите хора, средно фиксиращи се около числото 150). Една така и незаработила гражданска фондация със същото име продължава да е в центъра на речите на Сергей Станишев след всеки негов провал. Затова си позволих да разкажа по-подробно за „повратната точка” на Гладуел с намерението да обогатя някоя следващата конспиративна теория, ако не с друго, поне с „числото на „Дънбар”. Пример: ролята на „числовия ред на Фибоначи” в конспиративната конструкция на „Шифърът на Леонардо” на Дан Браун.
Синдромът на специфична лудост при една конспиративна теория е, че тя винаги изкривява причините и следствията в опит да предложи цялостно обяснение на случващото се. Всичко е свързано, колкото и връзките да са най-често налудничави. В едно посткомунистическо общество класическите конспиративни теории от XVIII-XIX в. виреят доста охотно, включително заради магичното мислене на комунистическата утопия, великолепно изяснено от нашия сънародник Асен Игнатов в класическата му философска творба „Психология на комунизма” (публикувана в Германия през 1986 г.).
Това е мисленето на света чрез заклинания: ще построим светлото бъдеще (развитото социалистическо общество – през 1960, 1980, 2000 г.; ще надминем гнилия Запад по производство на пирони или полупроводници; ще плуват корабчета в София като по Москва река, нищо че особеностите на релефа не го позволяват и т.н.
Всичко е възможно, стига за това да има взето решение на партиен пленум или поне директива на Политбюро. И, второ, обърнете внимание – ако не бъде осуетено от вътрешни врагове със средствата на чужди централи и чрез вражеска диверсия. Принципи, с които е явно закърмен Сергей Станишев и които продължават да са водещи за Българската социалистическа партия от пленум до пленум, от Виденов до Орешарски. Реалността е само последната възможност на метафората, както би казал Жан Бодрияр.
Удивително е как елитът на БСП продължава да слепва света си по линията на най-малкото съпротивление: да иска да взима заеми като по времето на Тодор Живков, без дори да е наясно за какво ще ги изхарчи; да иска да строи Втора или Трета атомна, без никаква мисъл за уроците от Чернобил; да бърка призрака от „Капитала” на Маркс с кръга „Капитал”.
Но най-смайваща си остава податливостта на Станишев и на неговите съратници към конспирацията. Всички аргументи от междинен порядък, свързани с теорията на хаоса или чистата случайност, са изключени. В това отношение българските социалисти са най-ревностни последователи не на Маркс, а тъкмо на знаменития абат Огюстен Барюел, който в прочутите пет тома на своите „Спомени, които да послужат за историята на якобинството” (1798) пръв разгръща „теорията за всеобщия заговор”, според който Френската революция изобщо не е била бунт на народа. А е била колосален заговор, проведен стъпка по стъпка с участието на вътрешни предатели, тайни общества (тамплиери, розенкройцери и илюминати!), чужди сили (протестанти) и техните посланици, враждебни журналисти, автори на злостни статии и памфлети и т.н. Спирам дотук, за да спестя някоя и друга идея, която е много вероятно да чуем на следващ пленум или пресконференция на БСП. Но се питам наистина как тази „идейна платформа”, с която Сергей Станишев описва случващото се в България от юни насам (заговори, вражески кръгове, тайни общества, злосторни медии, враждебни чужди посланици), се възприема в средите на европейските социалисти, които би трябвало другояче да осмислят наследството на Френската революция (всеобщи права на гражданите, избори, равенство, солидарност и т.н.). Последните две категории – равенство и солидарност – явно също са трън в очите на българските социалисти, ако се имат предвид самоотъждествяванията на секретаря на партията Антон Кутев с Краля-Слънце: един „избран” (но все пак не богоизбран!) депутат-социалист не може да разговаря в телевизионно студио с редови гражданин (Асен Генов), защото не са в еднаква социална плоскост! Гражданинът съответно има правото единствено да се яви в приемния час (на аудиенция!) при въпросния „избраник”, ако изобщо държи да се проведе някаква форма на диалог. Мисля, че подобна форма на просветен „социалистически абсолютизъм” би накарала Монтескьо да въздъхне скръбно над „Духът на законите”.
Което предполага няколко думи и за последната историческа сбирка на социалистите на връх Бузлуджа. Онова, което най-силно се набиваше на очи в морето от червени знамена, беше липсата даже на едно единствено европейско знаме. Имаше всичко друго покрай изявите на лидера на партията на Европейските социалисти: знамена с Георги Димитров, възпоминания за Тодор Живков, червени пионерски връзки и какво ли не още. Нямаше само едно: даже бегъл знак, че тази партия е все пак член на европейското семейство и че нейният лидер Сергей Станишев, освен конспиролог, е и лидер на ПЕС.
Влезем ли в тона на конспирологията, сигурно бихме могли да приемем, че някой е сменил стрелката на часовника и е върнал тази партия в края на 80-те години или още по-назад, ако се съди по червените връзки на Станишев, Ангел Найденов или Румен Овчаров. Или пък друга още по-дръзка хипотеза: да допуснем, че червената тениска на Мая Манолова „Шанс за Орешарски” цели да прикрие не друго, а реалната подмяна на премиера Орешарски с негов двойник, което обяснява липсата му на публични изяви, отказа от телевизионен дебат или зачестилите писмени обръщения на премиера, вечно четени от трети лица. Всичко това, разбира се, в кръга на шегата, без да е необходимо пресцентърът на МС да реагира с декларация, че премиерът, макар и много зает, е на работното си място (?). В което впрочем е разликата между всяка конспиративна теория и обективния разказ за случващото се. Във втория, както пише Умберто Еко в „Махалото на Фуко”, задължително присъства някоя отправна (повратна) точка, която не е знак за нещо друго.
