4
956

Мелодия на годината

AZahariev

Не ми се пише. Честно, не ми се пише, но няма и да блея, за да не се подиграе с мен някой поет. В скучната предвидимост на нашия партиен карамбол лятото надделява над пролетта и нейната неподправена свежест. Казвам пролет и се сещам за фестивала „Београдско пролече“ – култовия фестивал на югославската забавна музика. Понеже ме мързи да търся на компютъра си караджицата, си позволявам да изпиша думата „пролече“ със знак, който я лишава от сръбското й фонетично своеобразие. Но мисълта ми не е за разнообразието в южнославянската фонетика, а за фонотеките. В скуката на българското политическо лято се загледах в „Мелодия на годината“ от 1985–та. И ми се прииска да напиша нещо за идеологическите модели в музикалното производство и музикоразпространението в Югословия и в България от времето на късния социализъм.

Предизвиква ме да го направя фактът, че в последните няколко години у нас се появиха любопитни критически погледи и есета върху генетичната връзка на покровителстваното от българската тоталитарна държава музикално производство през 70–те и 80–те години с държавната стратегия за задгранична пропаганда от същия период. Не един и двама написаха, че безспорно активно подпомаганото и активно насърчавано от властта обработване и хармонизиране на българската народна музика е било инструмент в ръцете на държавно-партийния апарат. Паралелно „естрадната“ сцена също обслужвала, казват, късносоциалистическата фабрика за музикална модерност и значи конкурентоспособност.

В Югославия залагаха на друго. Плътно оцветени в ориенталско синьо аранжименти, нискочестотни гласове на певиците и тремоло ала Мирослав Илич. Разбира се, познавачите веднага ще се сетят, че югославската забавна музика не се ограничаваше само с това. Далматинският мелос беше естествената и идеално работеща идеологически връзка през Средиземноморието със свободния свят. Фюжънът „неаполитанска канцонета – моряшка песен от Пирея – далматинска пjесма – фадо“ вършеше сериозна работа както в слуха на югославяните, така и във външнополитическата акустика.

Другата линия на популярната музика в Югославия беше тази на групите, които свиреха баладичен рок. По същото време „естрадната“  и рокмузика в България странеше демонстративно от регионалния тип шлагер. Българските композитори и текстописци следваха, струва ми се, доста по-внимателно актуалните тенденции в попмузиката, отколкото колегите им в Югославия. Но това е друг въпрос. Важното е, че турбо-усилване на фолка, подобно на това в Югославия от осемдесетте, при нас така и не се получи чак до началото на деветдесетте, просто защото народната музика беше централизирано предпазена от такъв тип осъвременяване. Едва след падането на комунистическия режим новият фолк навлезе и в България и създаде съвременната ни чалга.

Понеже тръгнах да правя непретенциозен паралел между Югославия и България, между „Београдско пролече“ и „Мелодия на годината“, трябва и да го завърша. И там, и тук популярните музикални жанрове биваха наистина експлоатирани нерядко от властта и употребявани с рекламно-плакатен мотив. Голямата разлика обаче идва от това, че в Сърбия българската музика стана донякъде масово слушаема, едва след като се „турбофицира“ и си стана „чалга“, както сме свикнали да казваме.

Пътешествениците знаят добре, че в кръчмата на сръбското село все пак не се пуска почти никога българска чалга, докато сръбската забавна музика на фолклорна основа е направо задължителна из българските села. Трайно югославско влияние в комбинация с принципна отвореност от страна на българина към чуждото? Да, може би тези са двете най-вероятни причини за споменатата нереципрочност.

Само че няма защо да съжаляваме, тъй като не бива да забравяме Николай Кауфман, Филип Кутев, Красимир Кюркчийски и други. Днес, сред влиятелната и императивна красота на турбо-фолка, проблясват гениалните инвенции на тези люде върху канавата на българския фолклор. И затова е редно да го кажем ясно – и да са станали част от социалистическата пропагандна машинария, и да са били в някакъв смисъл инструментализирани от нея, имената им ще останат и ще се помнят. Защото тяхната музика не е като тази на Лепа Брена, Драгана Миркович,  Мирослав Илич или Весна Змиянац. Нали?

Толкова за трайното. Иначе президентът наложи своето (макар и частично) вето върху актуализацията на бюджета и незабавно започнаха игрите около този негов акт, за които писах в предишната си статия. Не че беше трудно да се предвидят, разбира се. Отблъскващото е там, че атаките и париранията при нашите политици са дотолкова предвидими, че вече приличат поразително на инвенцията в най-евтината забавна музика. Още по-лошото е това, че липсата на въображение в политиката може и често е свързано с отсъствието на морал. А тази липса вече надхвърля границите на пошлостта и ни прехвърля в полето на отговорността. Така че нека не се забравя,че месец август ще мине и че улиците отново ще се изпълнят с хора, които ще търсят отговорност. А също така, че никоя чалга не надживява времето си.

Желая ви хубаво лято!

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ ”Св.Паисий Хилендарски”. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката” и на новините на БНТ. Водещ на предаванията "Неделя X 3" и "История. бг". Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело”. Автор на книгата "Метрополитен" ("Хермес", 2015) и на стихосбирката "До поискване" ("Жанет 45", 2016).
Предишна статияЕлегантно сдържан до влюбване
Следваща статияПромените в изборните правила –
утопии и реалности

4 КОМЕНТАРИ

  1. Трябва да се върнем далеч, далеч. За нашите родители с акордеонните вечери и малките чинийки с кисели краставички с олио, малките чашки с ракия и спомените за някогашните „шлагери“. Дори и децата на улицата някак смесваха в игрите си предишното „ринги, ринги рае“ с актуалното „падружка мая“. Далеч бяхме от т.нар. „интонационна среда“. В началото на на петдесетте години режимът до толкова ограничавал всякакви следи от нездравото „буржоазното влияние“, че за джаз или шлагери от Запада изобщо думичка не бивало да се изрече. В Белене приемали всяка вечер камионетките, както всяка вечер кучета разнасяли кокалите на плиткопогребани мъртъвци по бреговете. Едно червило, една рокля, една шарена риза-хулиганка, едно свободно разпяване на чужд текст – и хайде пред другарския съд: „зоза“, „суинг“, „предател“, „ипериалистически шпионин“. Какъв ти рок, какви ти сръбски музики! По домовете се пееха всякакви просташки песни, пиянско цинични, това бе разрешено, то беше музика на простаците, на класата-хегемон. Рихард Щраус и Вагнер бяха фашисти. Никой в тези акордеонни вечери не пееше партизански или съветски военни маршове. Пееха с пълно гърло: „льох, льох, лилильох, льох,лилильох, за целувки и любов винаги готов“, „градил илия килия…“, „имате ли виино, имате ли виино…“, „пием, пеем пушим, дамаджани сушим, да живеят тарикатитеее“, това бяха репертоарните рамки, тук-там нещо от Аспарух Лешников. Хората криеха по таваните старите пружинни грамофони с германските плочи. Радиоапаратите бяха настроени да хващат ограничен обхват на средни вълни, а късите вълни биваха заглушавани с отвратително бръмчене. В София се хващаха единствено и то лошо югославските станции. Оттам е дошъл този интерес към забавната музика на съседите. Там , между далматинските пеесни, можеше да се чуе и италианска, френска, американска музика. Тито никога не ограничи какво да се слуша, макар и пропагандната машина на юго-комунистите да бълваше песни за войната и партизански маршове…
    Докато нашето радио…
    Интересно е някой млад човек днес да се опита да изслуша за един ден предаване на нашето радио от петдесетте години. Кошмар!
    Пускаха се новини за Партията, плюеше се империализма, следваха военни маршове, народна музика, новини (първо се отпочваше със СССР – Хрушчов това, Хрушчов онова), после пак военни маршове, песни за партията, арии от руски опери, пак народна музика, имаше и поп-музика: Гюрга Пинджурова пееше за „поо поолята роднии моомъък славен сее яавил, коомаандир на отреед славен партизааански, хей Балкан ти роден наш“. Следваха военни маршове, подобие на народна музика: „Ой горице бооруноова, борунова, лилякоова, стори мене пъът да миина, път да мина, даа заамии-на(2)“ , оказва се, „че ме чака сбоор юнааци, сбор юнаци паартизаани“, сетне пак се пускаха песни за партията: тежък баритон изпяваше с гласа на Левитан “ Тии Партииийооо!“, следваха новини за челниците в производството: някой си руснак подкопал случайно рудника и се свлекли петдесет тона въглища, та на другия ден всички миньори тържествено се „заклели“ да го надминат, а нормите им ги вдигнали десеторно. И пак „Разцветали яблоны и груши“, пак за Катюшата на „високий берег, на крутой“, потом опять военни маршове: „Вставай страна огромная“, „Калинка малинка“, в събота – музикално предаване – цял половин час: „Подмосковские вечера“,“Я подай ми мила мамо“ и Ирина Чмихова, в началото на шестдесетте изскочи космонавтското парче “ Затравленний в планшьете касмическую карту и штурман утачняет в пасльедний раз маршрут, сдавайтье -ка ребята, закурим пьеред стартам, у нас ешчьо в запасе четъйрнадцат минут“, пускаха се песни от рода на „ми излезнал Зайко, Зайко Кукурайко“, „Кацнал бръмбар на трънка“, „Биляна платно белеше“ ( тя беше готина обаче), „Чушката люта пак люта“. И най-сетне пуснаха Емил Димитров, а по-късно и Лили Иванова. Георги Кордов пееше за „Мооже бии, ще намерим вълшеебното цвеете, дето прави добри чудеса“, закован като истукан пред микрофона. Имаше и военен секстет акордеонисти. Цирк. Великата октомврийска революция беше основен тематичен гвоздей на радиопредаванията в ежедневието. Покрай нея се повтаряха до втръсване Ленин, Кремъл, Будьони, Хрушчов, Микоян, Ленин, Маркс ,Енгелс, КПСС, после хитлеровите пълчища, ядрената бомба, милитаризма, другарят Мао още беше другар, отново Ленин, Кремъл, Будьони, Хрушчов, Микоян, Ленин, Маркс ,Енгелс, КПСС,Великата октомврийска революция, монархо-фашизма, партизански отряди, пак Великата октомврийска революция , пак Ленин, Кремъл, Будьони, Хрушчов, Микоян, Ленин, Маркс ,Енгелс, КПСС, после хитлеровите пълчища, ядрената бомба, милитаризма, Куба-си! Янки -но!
    Това беше. И разбира се другарят Тодор Живков. Имаше и малко литература – Вапцаров, Гео Милев, Смирненски, Ботев, малко Сте Це, малко Ламар, Пеньо Пенев, меко тупат копита в праха, малко „Снаха“ и „Татул“, малко Емил Коларов и Септемврийското въстание, следва “ Когато над Дунав се мръкне“, после отново Ленин, Кремъл, Будьони, Хрушчов, Микоян, Ленин, Маркс ,Енгелс, КПСС, после хитлеровите пълчища, ядрената бомба, милитаризма, Куба-си! Янки -но!
    Чудил съм се, дали някой е правил изследвания за най-често употребяваните думи по нашето радио: СССР, война, Партия, фашизъм, империализъм, дружба със съветските народи, КПСС, Маркс, Ленин, марксистко-ленински, другарят Тодор Живков, паднали герои, враг, петилетката в съкратени срокове, победата, конгреса, ударници, Чичо Сам, тъкачни станове, план, социалистическо съравнование, другарски съд, самокритика , до подлуда повтаряна през пет минути между военните маршове. Това беше здрава комунистическа пропаганда, не беше шега-работа.

  2. В края на петдесетте,по времето на Хрушчов, малко преди Караибската криза имаше отпускане и омекване в натегнатата до внезапна ядрена война конфликтна ситуация между двата свята. У нас се появяват магнетофони, подготвя се пускането на телевизията, в ресторантите се допускат танга, дори инструментални интерпретации на прочути джаз-хитове, главно от черни музиканти, например на Нат Кинг Кол, Луис Армстронг, допускат се по стрелбищата и панаирите записи на италианската естрада, френски шансони, българските естрадни певци опитват да правят кавъри на италиански певци. По радиото пускат от начало много рядко, веднъж -дваж в месеца парчета на Доменико Модуньо, Роко Граната. „Блу канари“, „Марина, Марина“, „Рамона“, ей такива работи. Дори в първите предавания на телевизията пускат нещо като циганска чалга на „Будаците“, а в София започват полека да се снабдяват с магнетофони. Китарите още не са на мода, в музикалните магазини има арфи, фаготи, тромбони, акордеони, но електрическите китари и усилвателите са още в „Завръщане от бъдещето“. По това време Югославия,Унгария, Чехия, Полша вече има рок записи, рокендролът стига до нас през пращящите чужди станции. Докато в Гданск година преди Битълсите! групата „Небйеско-Чарни“ с Кшищоф Кленчон издава през 1962 г. китарна плочка с туистове на английски език, а унгарците „Метро“ имат рок-записи в телевизията, у нас слушахме на поразия „Зайко кукурайко“, докато телевизията и радиото н Сърбия пускат ден след ден западна музика и местна рок и поп-музика, а югославяните се разхождат свободно на гурбет по света, у нас Студената война се връщаше ден след ден,последната свободна проява, преди спускането на кепенците беше изложбата „Американски пластмаси“. Музикалната свобода на населението опираше до буги-песни в градинките в стил „яжбаборибапийдядором“, песни около масата в стил „ружи,ружи бели ружи“, танга в кръчмите или инструменталното „О, дона Клара“, а радиото бълваше Глинка, Бородин, Шостакович, военни маршове и ужас!: парчета на Емил Димитров. Емил Димитров беше първата лястовица на поп-музиката. Неговият концерт в зала „България“ беше спрян на десетата минута, а публиката скандално крещеше в искане „туииист, туииист!“ . Тогава някой пусна епиграмата „Тошо комуниста забрани туиста“. Единствено в „Спортен екран“ пускаха едно-две инструментални парчета на Шедоус. Първи отзиви за Елвис, Чък Бери или героите от рокендрол-ерата така не се появиха до средата на осемдесетте години. Първото парче на Бийтълс I`m a looser пусна нв свое предаване през 1966 г. Асен Кисимов. Две години по-късно пуснаха преди вечерта новата 1969 г. Хей Джуд! Чак след 1971 г. се появиха три-четири малки балкантонски плочки на Би Джийс, Ролинг стоунс, Бийтълс, Крийдънс Клийруотър Ривайвъл и Кросби, стилс, Неш енд Йънг. Преди това единствено в чешкия център можеше да се снабдиш с късмет с малки плочки с рок-музика, а през 1969 г. в Полския център на бул.Руски пуснаха свободно плочи на полски групи и лицензни заглавия на Тремелоес,Лъв Афер, Рейр Бърд, Гън и дори ранните Дийп Пърпъл! Отпушиха бетонната преграда с малка дупчица!

  3. Тук правим паралел между сръбската музика и българската естрада. Едва ли в Югославия някога е имало цензурна спирачка, наречена „ИНтонационна среда“, там регионалните радиостанции наистина пускат много сръбска музика, но и самата нагласа на сърбите обяснява предпочитанията. Както гърците, турците, италианците предпочитат музиката на своите езици. У нас втръсналите до подлуда „Всавай страна огромная“, „Вы пушки, пушки, паравозы“ , „Шел отряд по берегу“, „Калинка малинка“ и „Подмосковские вечера“, „Тиии, Партийо“, „Пада другаря в смъртен бой“, Партизаниии, партизаниии, легендарни синовеее“ „Хей Балкан ти роден наш“, „Маи балхарские друзья“, „Пара-пара-парадуемся“, „Чебурашка“ и пр. те караха да хвърлиш транзистора Веф по партийния секретар в службата. Интонационната среда изискваше буквално до Десети ноември 20 процента партийни и военни маршове, 10 процента класика, предимно от руски и съветски композитори, 20 процента народна музика и песни и танци на социалистическите народи, 20 процента българска естрада, 5 процента социалистическа естрада и 10 процента съветска естрада, 5 процента несоциалистическа естрада. Самите текстове на парчетата в стил Богомил Гудев, както и натрапената естетика на Йосиф Цанков, Бенцион Елиезер, Тончо Русев и пр. ,самата вдървено-статична изпълнителска школа в стил Георги Кордов и Маргрета Николова или майтапски недоразумения като квартет До Ре Ми Фа обясняват защо толкова се харесваха „Лилито“ или Йорданка. Коста Георгиев и Петър Чернев бяха звезди. Стефан Воронов беше единственият български изпълнител с качества, както и емигриралият Константин Казански. Щурците, Борис Годжунов и Сребърните гривни бяха оскъден опит за някакво начало и то чак в края на шестдесетте, битълсите вече бяха в историята . Джими, Дженис и Джим Морисън бяха в отвъдното, Лед Зепелин и Дийп Пърпъл имаха по няколко издадени албума, бийт музиката , хипи културата, Уудсток баха стара случка, тук още пускаха веднъж месечно по едно парче на Серджо Ендриго или Милва! Дори „Об ла ди об ла да“ го пускаха в кавър на Мармалейд.
    А сърбите вече бяха минали великата си юго-рок епоха: Корни група, Делфините, Силуетите, Дубровнички трубадури, Индексите, Ю-група, Биело Дугме имаха дългосвирещи плочи, много от тях излезли на английски език. Имааха своите безбройни изпълнители на юго-поп. Развитието на форк-рока в Англия и Щатите дава отражение по целия свят, местният фолклор влиза в съчетание с поп-музиката. Естествено в Сърбия и в Гърция такива парчета имаха гигантски успех, да не забравяме влиянието в поп-музиката на Микис Теодоракис. Но главно свободата в тесктовете на сръбската кафанска музика се харесваше на нашите работници и селяни, тя бе разбираема: „Айде сестрицеееее“, „Джемииле, Джемииле, Джемииле, волим теее яяя“, „Дуунавеее, Дуунаавеее“, „Аааа рамоо, рамо рамоо, дружемооо“, ей такива работи, емяаше и по-просташки: „Чаааше ломииим, рукее ми къърваавеее, ооо, Сузе, Сузее, молим те, враатии сеее“ или „Кръчмааарицее, йощ вино наточиии“, „Сииромаах съъм, сиромах съъм, а волим да жиивим“ дог последни динар иимам, неечу да сее свидииим“. Такива парчета по радио София нямаше как да се чуят , несъвместими със „социалистическия морал“. Нито пък кръчмарският превод на „Срещаал съъъм цигаании щастливиииии“,или нашите хисарски „Камънитее падааат, „дупка под юргана“ и прочие простотии.
    Народът обичаше простотията, насърчаван битово от намеренията на червената каста, която пращаше своите наследници в Оксфорд. Погребението на Аспарухов и Котков намери своя легендарен , издаден в СФРЮ химн: “ Гундии и Коотков вееке гиии неемааа“. Тук Партията проведе спешно съвещание как да не допусне никога повече футболни герои да засенчват комунистическите лидери по популярност…
    Масовото опростачване на българите не започва от 1989-та година. Самото скършване на българския интелектуален елит започва от 1944-га година и още е в ход. За да стигнем до „Радка Пиратка“, Азис и Кондьо. За да стигнем до това вулгарно явление чалгата , да се насладим на бичите вратове,чехлите миризливки, джиповете, заградените плажове, наркотиците, чейндж-измамите, потниците,силиконовите разголени лолитки и цялата ни политическа зурло-комунистическо-милиционерска разбойническа сган.

  4. Най-противна беше идеята за политическа поп-музика, отвратителните ездания като фестивалът „Ален мак: там пък пееха страшни дисидентски песни „За другаря Иванов, аз съм винаги готов. И за внуци и правнуци на другаря Иванов, аз съм винаги готов!“, страхотно! Или про-съветските поети с китара, извадени да подражават на руснаците, нещо като опитомена про-московски разсърдена младеж, „малката правда“, „малката земя“, в ефира венцехвалеха до небесата Магумаев, Френкель, Окуджава, Висоцки. Създаваше се имитация на про-руска свежест, едва ли не от източната сатанинска комунистическа империя да чакаме гласност, майтап, имаше такива смешни, и още ги има, издания като Факел. Списанието за съветската честност и истина…Но българската скопена естрада изигра своята роля. Тези малки казионни площади с партийната сграда, рай-съвета, читалището и милицията, пощата, старата гимназия и „Хоризонт“… В телевизионните приемници „Опера 3“ с елипсовидни малки черно-бели екранчета Великденският празник биваше атакуван точно в 12 ч. с излъчване на фестивала в Сан Ремо, а на Нова година даваха в 12.10 американски криминални филми.Но какво имахме срещу рок и поп музиката на свободния свят? Гледахме смешните и бездарни постановки на Хачо Бояджиев с още по-смешните „западняшки“ пародии на балета на гедерейската телевизия, лигавите парчета на Карел Гот и обявяването на инак все още слабичката Алла за жива богиня на Златния Орфей, докато поканеният Карл Уейн, който издуха от раз всички участници във фестивала, взе втора награда, през останалите години се дивяхме на „велики участници“ като Юсън от Аруба или Анита Хегерланд. Имаше и песнички, допуснати до участие: „Трака трака трак, щърко мил и дългокрак“, имаше префърцунен патос с префърцунен съпровод на префърцунен биг-бенд : „Вечер бързат делфините,заедно бързат натаатък“. Имаше и „Мелодия на месеца“. Например Георги Кордов и Маргрет Николова с вкаменена пенсионерска енергия пеят в зимна шейна : „Сън съънуваам, сън съънуваам“, а „Бяла тишина“ бе единственото българско парче, пуснато еднократно в чуждестранна радиостанция и то по легенсдарната „Лаксемберг“! Две години по-късно отново Георги Минчев влиза в сръбския топ с плочката на Сребърните гривни и „Вечеряй ,Радо“. „Стакато“ имитираха някакво комбо, съпровождаха Кирил Семов, помните го с дебилската песен „Сладо-ладо-лед, има го навред,ледено студен, но не е за мен, сладо-ледът ледеен в тоз утринен час…“ хаха. Или Боян Иванов с идиотското: „Менят се бързо вре-ме-на-тааа, светът ухае на бензин, момичето зад а-па-ра-тааа прилича ми на облак син, ах моля те с бензина една усмивка дай, И аз ще си замина далеч във моя край, ще греят във стъклата пак твоите очиии. И влюбеният вятър край мене ще звучи“, готино…
    Още по смешни за гаргарка бяха текстове като този в хита на Бисер Киров, имаше виц за полуделия Том Джоунс, та тектът беше : „Аз съм само един юноша веесел, търся любов, хей пхриятелю млад , търся любов“, което веднага стана повод шегобийци да потърсят гей-закачка: „Аз съм само един юноша блееден“ и пр., и пр., и пр. майтапи. Ами адски лигавата превземка в „Една отдавнашна монеееееета“ в невероятно идиотския сценарий на гедерейско-българската продукция? Ами „Лилито“ с “ И над нея неин гостомаен“? Абе така съм се чудил какво е това „гостомаен“, преди да се сетя, че става дума за „неин гост омаен“, ами сетне с некадърния кавър, заедно с оркестъра на Иван Пеев „Сбогом каза тииии“, ами с кофти прпекопираната обложка на Ти Рекс с „дизайн Янчо Таков“? Пошлост и бездарие, какво ти сравнение с Битълс, Ролинг СТоунс или великите джаз-изпълнители. Каква ти Мелодия на годината. Достатъчно бе да доведат някоя световна поп-звезда и дотук с гениалната българската естрада! То самата формулировка „естрада“ днес служи зда нарицателна подигравка. И с какво бе тя по-добра от сръбската кафанска музика? Тя поне бе истинска в в полосата си и аудиторията си. Плюс това те си имаха и добри изпълнители и добра музика, винаги стигаха до високи места в Евровизията. Сещам се сега за едно посещение в Белоградчик. В ресторанта свири оркестър „Лира“ от Лом. Басистът е въз-мургав, свири на зелен бас, акордеонистът Миро си е добавил фамилна приставка, та да стане „Мирослав Милошев-ич на акордеона“. Ипълняват следната песен с патос: „Сутрин рано зората бляска, на мойта мила сълзи в очите“ , нататък лирическият герой се изповядва : „Комарджия съм станАл, всичко свое съм продал, всичко свое съм продал, комарджия съм станАаа-ааа-ааа-ааал“, Миро вие неистово с акордеона, басистът дъни ритмично, а всъщност си мисли за „сутрин рано“, щото в свободното си време музикантите са иманяри и по изгрев чевръсто бъркат с ръце по нишите след скалите.