Не ми се пише. Честно, не ми се пише, но няма и да блея, за да не се подиграе с мен някой поет. В скучната предвидимост на нашия партиен карамбол лятото надделява над пролетта и нейната неподправена свежест. Казвам пролет и се сещам за фестивала „Београдско пролече“ – култовия фестивал на югославската забавна музика. Понеже ме мързи да търся на компютъра си караджицата, си позволявам да изпиша думата „пролече“ със знак, който я лишава от сръбското й фонетично своеобразие. Но мисълта ми не е за разнообразието в южнославянската фонетика, а за фонотеките. В скуката на българското политическо лято се загледах в „Мелодия на годината“ от 1985–та. И ми се прииска да напиша нещо за идеологическите модели в музикалното производство и музикоразпространението в Югословия и в България от времето на късния социализъм.
Предизвиква ме да го направя фактът, че в последните няколко години у нас се появиха любопитни критически погледи и есета върху генетичната връзка на покровителстваното от българската тоталитарна държава музикално производство през 70–те и 80–те години с държавната стратегия за задгранична пропаганда от същия период. Не един и двама написаха, че безспорно активно подпомаганото и активно насърчавано от властта обработване и хармонизиране на българската народна музика е било инструмент в ръцете на държавно-партийния апарат. Паралелно „естрадната“ сцена също обслужвала, казват, късносоциалистическата фабрика за музикална модерност и значи конкурентоспособност.
В Югославия залагаха на друго. Плътно оцветени в ориенталско синьо аранжименти, нискочестотни гласове на певиците и тремоло ала Мирослав Илич. Разбира се, познавачите веднага ще се сетят, че югославската забавна музика не се ограничаваше само с това. Далматинският мелос беше естествената и идеално работеща идеологически връзка през Средиземноморието със свободния свят. Фюжънът „неаполитанска канцонета – моряшка песен от Пирея – далматинска пjесма – фадо“ вършеше сериозна работа както в слуха на югославяните, така и във външнополитическата акустика.
Другата линия на популярната музика в Югославия беше тази на групите, които свиреха баладичен рок. По същото време „естрадната“ и рокмузика в България странеше демонстративно от регионалния тип шлагер. Българските композитори и текстописци следваха, струва ми се, доста по-внимателно актуалните тенденции в попмузиката, отколкото колегите им в Югославия. Но това е друг въпрос. Важното е, че турбо-усилване на фолка, подобно на това в Югославия от осемдесетте, при нас така и не се получи чак до началото на деветдесетте, просто защото народната музика беше централизирано предпазена от такъв тип осъвременяване. Едва след падането на комунистическия режим новият фолк навлезе и в България и създаде съвременната ни чалга.
Понеже тръгнах да правя непретенциозен паралел между Югославия и България, между „Београдско пролече“ и „Мелодия на годината“, трябва и да го завърша. И там, и тук популярните музикални жанрове биваха наистина експлоатирани нерядко от властта и употребявани с рекламно-плакатен мотив. Голямата разлика обаче идва от това, че в Сърбия българската музика стана донякъде масово слушаема, едва след като се „турбофицира“ и си стана „чалга“, както сме свикнали да казваме.
Пътешествениците знаят добре, че в кръчмата на сръбското село все пак не се пуска почти никога българска чалга, докато сръбската забавна музика на фолклорна основа е направо задължителна из българските села. Трайно югославско влияние в комбинация с принципна отвореност от страна на българина към чуждото? Да, може би тези са двете най-вероятни причини за споменатата нереципрочност.
Само че няма защо да съжаляваме, тъй като не бива да забравяме Николай Кауфман, Филип Кутев, Красимир Кюркчийски и други. Днес, сред влиятелната и императивна красота на турбо-фолка, проблясват гениалните инвенции на тези люде върху канавата на българския фолклор. И затова е редно да го кажем ясно – и да са станали част от социалистическата пропагандна машинария, и да са били в някакъв смисъл инструментализирани от нея, имената им ще останат и ще се помнят. Защото тяхната музика не е като тази на Лепа Брена, Драгана Миркович, Мирослав Илич или Весна Змиянац. Нали?
Толкова за трайното. Иначе президентът наложи своето (макар и частично) вето върху актуализацията на бюджета и незабавно започнаха игрите около този негов акт, за които писах в предишната си статия. Не че беше трудно да се предвидят, разбира се. Отблъскващото е там, че атаките и париранията при нашите политици са дотолкова предвидими, че вече приличат поразително на инвенцията в най-евтината забавна музика. Още по-лошото е това, че липсата на въображение в политиката може и често е свързано с отсъствието на морал. А тази липса вече надхвърля границите на пошлостта и ни прехвърля в полето на отговорността. Така че нека не се забравя,че месец август ще мине и че улиците отново ще се изпълнят с хора, които ще търсят отговорност. А също така, че никоя чалга не надживява времето си.
Желая ви хубаво лято!
