0
4624

Мигрантът – враг номер 1

Всяка селищна система, както и всяка политическа общност, имат нужда от враг. Европа (чрез фашизоидния си теоретик Карл Шмит) е концептуализирала това положение: политиката е конфликт между „приятели” и „врагове”. Днес това дълбоко проблематично разбиране се приема както от „десни консерватори”, така и от „новите леви”. И за двата лагера, които поразително съвпадат един с друг, и с това, което се нарича „популизъм”,  политиката е екзистенциален сблъсък с някой, който е различен – било то по класа или раса.

Мигрантът е идеалният враг, защото той обикновено отговаря и на двете стандартни условия за различност. В класово отношение той е по-долу дори от най-бедните в европейските общества. И по принцип е с по-тъмна кожа. На всичкото отгоре с голяма вероятност е мюсюлманин, хиндуист или последовател на шаманизма, което също го разобличава като „опасен”.

Историческият опит 

ХХ век ни дава примери за поне три вида „врагове”, които са използвани за политическа мобилизация на масите. Хитлер и Централна Европа посочват евреите за основен расов враг, заплахата от който трябва да сплоти нацията и да я направи боеспособна. Евреите са с различна религия, но е било необходимо известно усилие да бъдат изкарани и от различна „раса”. След като нацистката „наука” преодолява и тази пречка, е трябвало само да бъде убедено населението, че те са опасни. Тъй като евреите са били нищожен процент (под 1%) от немското население, „опасността” не би могла да бъде свързана с демографията. Затова нацистите са ги обвинили в предателство към нацията, служба на световния финансов капитал и непропорционално присъствие сред престижни професии като банкери и адвокати (макар това само по себе си да не е престъпление).

Основният враг, конструиран през ХХ век, не е толкова расов, колкото идеологически обаче. Сталин, Мао, Хитлер (и по-малките им подражатели и протежета) успяват да идентифицират и избият огромно количество идеологически врагове. В съответствие с режима те са комунисти, буржоа, кулаци, безродни космополити, анархисти, земеделци, интелектуалци, социалисти и т.н., и т.н.

Не на последно място Сталин доразвива теорията с концепцията си за „врага с партиен билет”. Този враг не е идеологически, а е някой от „своите”, който развива прикрита подривна дейност без видима причина. „Врагът с партиен билет” води и до идеята за произволния терор – по принцип всеки би могъл да попадне в тази категория и до голяма степен е въпрос на шанс да я избегнеш. Знае се, че местните структури на НКВД са имали „норма” за арестуване и за да я изпълнят, са прибягвали до методи близки до лотарията.

Мигрантът като хибрид от познати врагове

Мигрантът е едновременно евреин, идеологически враг и враг с партиен билет. Когато пристига, той е расов и класов враг: води до „изчезване” на нацията и „подрива” социалната ѝ система, като уязвява „местните”. Когато се интегрира в обществото, мигрантът става „враг с партиен билет” – един от уж своите, който във всеки един момент може да хване ножа и да изколи околните.

Мигрантът като враг  No. 1 се конструира от днешните национал-популистки партии и медии чрез следните образи:

– Млади мъже с тъмна кожа, които ще променят чрез нашествие или размножаване заплашената политическа общност. Изнасилването и сексуалното посегателство от мигранти са картинното онагледяване на тази идея. Тази идея масово се тиражира независимо от липсващата обективна статистика в нейна подкрепа;

– Мигрантите живеят на помощи и точат социалната система, като заплашват класовия мир;

– Вземат работни места и пролетаризират мнозинството;

– Всъщност мигрантите са идеологически врагове, защото са джихадисти или поне гласуват за Ердоган;

– Те са врагове с партиен билет, спящи клетки, които в определен момент стават терористи, дори когато ги смятаме за интегрирани. Затова всеки терористичен акт се чака с нетърпение от борците с мигрантите – в него те виждат доказателство на теорията си. И съответно разочарованието им е голямо, когато актът се окаже извършен от някой „обикновен” луд;

– Определен процент от мигрантите са обявени по дефиниция за джихадисти и терористи, което оправдава произволна и масова репресия срещу тях по гореописания Сталинов подход срещу враговете с партийни билети;

– И накрая, Виктор Орбан в Унгария успя да сплете еврейската тема, световния финансов капитал и мигрантите по неповторим начин, обвинявайки Сорос за автор на „план” за „завладяване” на Европа. През 20-те години на миналия век хората са гледали с насмешка и на лудостта в идеите на Хитлер.

Миграцията е новата революция?

Иван Кръстев твърди, че в съвременния свят от много страни е по-лесно да се изселиш, отколкото да ги промениш. Африка например расте демографски с огромна скорост, но модернизацията на държавите там би отнела десетилетия. В такава среда е нормално младите хора да гласуват с краката си и да търсят по-добър живот в Европа. Тоест задава се нашествие, което ще потопи или поне претопи стария континент. Ерго, концепцията за мигранта като враг има своята „обективна” основа.

Безспорно глобализацията ще промени демографските и икономическите баланси в света. Днес Европа произвежда ¼ от световния БВП с 6% от световното население. По богатство нещата са още по-непропорционални. Това са обективните факти и те предполагат възможна промяна – въпросът е дали тя ще е плавна и безконфликтна, или пък катастрофална.

От друга страна, липсата на хора – негативната демография на Европа е част от икономическия ѝ бъдещ проблем. Вярно е, че чрез автоматизацията и изкуствения интелект много работни места ще бъдат спестени и ще са излишни. Но все пак индивидите ще останат в центъра на обществения и икономически живот и ще са основата на богатството на обществата. Освен ако бъдещето не е дехуманизирана утопия, в която машинната рационалност напълно измести човека.

В този смисъл не е ясно защо мигрантът се обявява за враг, когато потенциално той (единствен) може да бъде и спасител на Европа. Да, може да се спори каква миграция годишно е необходима, от какви региони, как да се разпределя и т.н., но да се обявява миграцията по принцип за „зло” е абсурдно. В този смисъл позицията на централноевропейските държави за нулева миграция от неевропейски държави е трудно разбираема – в крайна сметка всички европейски държави имат проблеми с демографията и няма да ги разрешат, като си разменят население.

ЕС между политиката и параноята

Цивилизациите загиват от собствените си апокалиптични визии. Ацтеките загубват империята си от 200 конкистадора на Кортес, само защото привиждат в него бога на собствения си крах. Европа е на път да загине заради въобразен враг, конструиран от собствените ѝ кошмари.

На последния европейски съвет ЕС беше на косъм от това да възстанови границите и да върне интеграцията десетилетия назад заради „мигрантския въпрос”. В крайна сметка разумът надделя и страните се договориха за очевидното – общ контрол на външните граници и обща система за разпределение на бежанците, като те няма да могат да избират страната, в която отиват. Като реверанс към ината на вишеградците и най-вече на Унгария и Полша, участието в общите схеми ще е доброволно, така че тези държави да могат да изживеят спокойно параноите си.

Проблемът с миграцията по този начин получи прагматично решение, което за момента изглежда достатъчно – най-вече да закрепи поразклатената немска коалиция на канцлера Меркел. Но дори и мигрантският поток към Европа да продължи да намалява (у нас той е нулев, както знаем), този „въпрос” няма да слезе от дневния ред, защото много партии и политици вече са инвестирали в конструирането на мигранта като враг. Те живеят от борбата с този враг и няма да се примирят с неговото изчезване. Като Сталин те ще продължат да го търсят и да го „намират” като прикрит подривен елемент.

Да, Европа може би има проблем с мигрантите. Но истинският ѝ проблем стават тези, за които мигрантът e враг номер 1 – за които този враг е екзистенциална необходимост, ключ към политическото им бъдеще. Уви, Европа – континентът дал Просвещението на света – може да стане жертва на собствените си видения за края на света.

Даниел Смилов е политолог и специалист по сравнително конституционно право. Програмен директор на Центъра за либерални стратегии, София, ежегоден гост-преподавател в Централно европейския университет, Будапеща и доцент по теория на политиката в катедра „Политология” на СУ „Св. Климент Охридски”. Той има докторати от Централно европейския университет в Будапеща (SJD, Summa cum laude, 1999) и Оксфордския университет (DPhil, 2003). Специализирал е в University of California, Berkeley, Boalt Hall School of Law и European University Institute, Florence. Автор е на редица академични публикации на английски език в областта на конституционното право, финансирането на политическите партии и антикорупционната политика. Публикувал е и множество статии в българския печат и периодични издания.
Предишна статияОт миражите навън
Следваща статияЗа цветовете в ромските приказки