0
1142

Наръчник на политическия инженер (I): теория

Политическото инженерство не е всичко в политиката. Нейната основна характеристика би трябвало да бъде дефинирането и отстояването на общото благо. Но има определени ситуации и страни, в които на преден план излизат уменията на политическия инженер. Очевиден пример е Путинова Русия, където технолозите на властта създават политически пейзаж, наподобяващ почти правдоподобно плурализъм и надпревара. Като българи обаче нас ни интересува въпроса за ролята на политическото инженерство в истински, а не в дирижирани демокрации. Нашият режим може да е с ниско качество, може да е частично корумпиран и неефективен, но все пак резултатите от изборите в него не са предизвестени, което е повод за законна гордост. Анализът по-долу е теоретичен: приликите с лица и събития не са случайни, но са маловажни.

Дефиниция: Политическото инженерство е набор от техники, които позволяват създаването, поддържането и закриването на политически субекти. То работи и в авторитарна среда на изцяло манипулиран политически процес (например Русия), но и в конкурентна, демократична среда (например България).    

Условия: От инженерна гледна точка условия sine qua non са ниското обществено доверие в политиците като цяло и липсата на вяра, че чрез политиката животът на хората може да се подобри. Тези условия правят хората склонни към експеримент: те имат желание да протестират срещу съществуващата система, без да се ангажират сериозно и дълготрайно с политическа дейност. Тоест те биха дали гласа си за продукт на инженерна дейност, без да се замислят много за последствията, стига той да е в състояние да удари шамар на съществуващите партии.

Друго важно условие е хората да са загубили интерес към традиционните политически идеологии на лявото и дясното. Когато социализмът и консерватизмът престанат да произвеждат политически програми, а се превърнат  в неясни ментални нагласи, предавани по полов път или чрез самовнушение, публиката е готова за чудесата на инженера.

Управление на страха: Страховете на хората са основен ресурс на инженера. На първо място, той трябва да ги убеди, че каквото и да става, нещата няма да отидат към по-лошо. Когато говорим за Европа, пък било то и за нейната периферия, става дума за част от привилегирования милиард на човечеството. Това са хора, свикнали на широк кръг обществени услуги, като образование, здравеопазване, транспорт, отопление, телевизия, спестявания и т.н. За да са спокойни, че в резултат на неуспешен експеримент тези придобивки няма да изчезнат, инженерът трябва да създаде предварителни гаранции. Най-популярни в момента са валутните и фискалните бордове, които забраняват на политиците да променят радикално валутната или данъчната политика на страната. Важни иновации в тази област са например идеите за промяна на данъците с 2/3 мнозинство в парламента. Такива правила целят да успокоят гражданството, че каквито и политически субекти да се появят, те няма да могат да направят голяма беля. Точно това спокойствие развързва ръцете на политическия инженер.

Трите кита на партийната система:  Мнозина вярват, че зад партийните системи стоят определени социални групи, границите между които са исторически вкоренени. Зад левицата, например, стоят работниците, зад десницата буржоазията, а зад консерваторите – Църквата. За инженера това са предразсъдъци и отживелици, които ограничават творческия му порив. Той групира политическите субекти в следните три основни направления, според основните страхове на хората:

Страх, че интересите ти ще бъдат продадени от подкупни политици, които вършат делата си зад гърба ти. Този страх разпалва фантазмите за антикорупционните супермени, хората с идеален морален интегритет, които биха жертвали собствения си интерес, но не биха предали другия. Успехът на инженера зависи от героичността на създадения политически субект. Ключово е той да има свръх-естествени качества, отличаващи го от масата. Тези качества може да са наследствени (например, аристократично потекло и кавалерска етика, които поставят героя над корумпираната среда) или придобити (чрез системно, ежедневно спортуване, аскетизъм и ограничения в детството,общуване и физическа близост със стари майстори.) От особено значение е свръх-естествената способност да се „говори на езика на хората“, което превръща героя в регулативен идеал за масата: той е един от тях и ако те му подражават, възможно е да се доближат до него по стойност и качества.

Страх, че ще загубиш от конкуренцията на по-добри от теб: Този страх разпалва фантазма за пазителя на общността и традицията, този, който стъпил на здравите основи на нейната история, ще я защити и запази от конкуренцията на другите в един все по-динамичен свят. Пазителят трябва да убеди публиката, че тя отдавна е извоювала мястото си в световната история, че има ресурси да се справи с всяко съперничество, че нейният начин на живот трябва да се пази от чужди влияния, за да остане такъв, какъвто винаги е бил. За да е успешен един такъв инженерен проект, той се нуждае от определена историческа санкция, която може да дойде под формата на политическа мобилизация на историци и археолози, или създаване на илюзия за историко-политическа приемственост чрез ордени на тамплиери, масони и православни архонти. Рискът тук е подобна активност и изразходване на ресурс да наситят ефира с ефектни разкрития на мощи на библейски фигури и скелети на вампири и антивампири отвъд пределите на добрия вкус. Не е задължително субектът да бъде и толкова елитарен: той може да се опре и на някои по-долни ксенофобски и анти-малцинствени комплекси, като чувството за естествено и изконно превъзходство над другия. Тук обаче инженерът трябва да внимава, защото освен естетически проблеми, има опасност грозното лице на омразата бързо да отврати голямата част от обществото от политическото му творение. Като цяло, тази игра е опасна, както показва унгарският опит, където подобни политически Франкенщайни се разраснаха прекомерно и включиха червените лампи на политическата аларма на европейско ниво.

Страх, че ще загубиш, ако не следваш по-добрите от теб: Несигурността на съвременния човек се изразява в люшкането му от чувство за превъзходство към комплекс за малоценност. Както той има нужда някой да го убеждава в естественото му превъзходство над другите, така има нужда и някой да му напомня непрестанно, че изостава от тях в много отношения. Политическият инженер използва тези душевни терзания, за да разпали фантазма за роден политически субект, получил санкция и одобрение от по-напредналите от нас: така възниква партията, която е франчайз на чужди политически субекти, с генеричното име „Европейската партия за напредък на България“. Необходимите елементи тук са политически лица, получили признание навън под формата на пребиваване в Брюксел на висок пост, председателство на важна група в Европейския парламент, лично (пък макар и безмълвно) приятелство с канцлера Меркел и т.н. Рискът е такава партия, която не използва една от другите инженерни стратегии, да остане на моменти прекалено елитарна. Но в определени моменти на национална фрустрация от системно изоставане в европейските класации, такъв субект може да се радва и на масова подкрепа.

В обобщение, съвременната партийна система е триполюсна, като състезанието се случва между антикорупционните герои, национал-пазителите и европейския франчайзингов контингент. Най-успешните инженерни постижения слагат акцент върху един от тези полюси (да речем антикорупционния), но се опитват да изземат ресурс и от играчите на другите полюси. Освен тези три полюса на партии, които можем да наречем основни (mainstream), има и маргинални, периферни структури в двата края на системата: левите и десните либертарианци. Десните либертарианци са за непрекъснато свиване на държавата, а левите – за прехвърлянето на социални функции на бизнеса (като например свободния достъп до частна интелектуална собственост, по известно като партия на пиратите). Ролята на тези придатъци е просто да убеди публиката в безалтернативността на трите други основни субекта на инженерна дейност.

Медии и когнитивна наука: Тъй като продуктите на политическото инженерство са проекции на определени базови страхове, за техния анализ от ключова важност са образите и когнитивните техники, използвани в масовите медии. Доколкото не става дума за рационална и аргументативна комуникация в духа на мислители като Хабермас или Джон Роулз, на преден план излиза медийният образ и насищането с медийни фантазми от трите типа, изложени по-горе. Част от ключа към успеха, е че медиите сами циркулират лесно разпознаваеми образи на страха и на фантазмените лекарства срещу него: те така или иначе са продаваеми. Както Мърдок създаде и продаде образа на лейди Даяна като еманация на най-доброто в британската нация, така и у нас имаме нужда от образи на некорумпируемост, ефективност, мъжество пред изкушенията и престъпните намерения. За да може да се продават на (като цяло) порядъчни хора истории за нравствено падение от всякакъв вид, необходимо е това да става на фона на образите на некорумпируемост, опазени национални ценности и одобрение от страна на европейските ни партньори. В този смисъл, инженерната политическа система по естествен начин се вписва в таблоидната култура: нещо повече, предполага се от нея.

(Следва)

 

Даниел Смилов е политолог и специалист по сравнително конституционно право. Програмен директор на Центъра за либерални стратегии, София, ежегоден гост-преподавател в Централно европейския университет, Будапеща и доцент по теория на политиката в катедра „Политология” на СУ „Св. Климент Охридски”. Той  има докторати от Централно европейския университет в Будапеща (SJD, Summa cum laude, 1999) и Оксфордския университет (DPhil, 2003). Специализирал е в University of California, Berkeley, Boalt Hall School of Law и European University Institute, Florence. Автор е на редица академични публикации на английски език в областта на конституционното право, финансирането на политическите партии и антикорупционната политика. Публикувал е и множество статии в българския печат и периодични издания.

Даниел Смилов е политолог и специалист по сравнително конституционно право. Програмен директор на Центъра за либерални стратегии, София, ежегоден гост-преподавател в Централно европейския университет, Будапеща и доцент по теория на политиката в катедра „Политология” на СУ „Св. Климент Охридски”. Той има докторати от Централно европейския университет в Будапеща (SJD, Summa cum laude, 1999) и Оксфордския университет (DPhil, 2003). Специализирал е в University of California, Berkeley, Boalt Hall School of Law и European University Institute, Florence. Автор е на редица академични публикации на английски език в областта на конституционното право, финансирането на политическите партии и антикорупционната политика. Публикувал е и множество статии в българския печат и периодични издания.
Предишна статияНаследници без завещание?
Следваща статияЕвропа като съобщество