0
1117

На РБ

TDimova

Общественият живот има парадоксалното свойство да съчетава и преплита несъвместими и несравними на пръв поглед неща. Например по едно и също време се случват две събития, противоположни по смисъл – в Плиска се чества 1150 години от покръстването на България, а на сцената на Народния театър „Иван Вазов” се играят премиерните представления на постановката на Александър Морфов „На ръба”.

Метафората за „ръба” съществуваше още през годините на „социалистическите успехи” – през 1944 година България била достигнала до ръба на пропастта, но през годините на социализма направила решителна крачка напред. На комунистическия герб на НРБ бяха изписани годините 681-1944. Хората тълкуваха това като началото и края на българската държава. Подобна символика може да се направи и с тези две събития – Покръстването на България е началото на българския възход, на българското величие, на българската слава. А днес Република България е „На ръба”.

За нуждата от нов цар Борис Михаил, за необходимостта от ново покръстване ще пиша в някой от следващите си текстове, а днес искам да споделя мислите си защо се случи постановката „На ръба”, тази „панихида за България”, както я определи самият автор? Защо всеки път залата се изпълва с онова неопределимо вълнение, примесено с омерзение, с което се събуждаме от тежък кошмар? Защо очите на актьорите така се взират в публиката по време на поклоните, за да потърсят пулса й? Това взиране е отвъд обичайната актьорска треска на премиерите.

Когато си на ръба, имаш три възможности – напред, назад или нагоре. За нас, българите, обаче напред означава надолу, назад също означава надолу, а нагоре е нещо неопределено, неясно и плашещо. Затова актьорите уплашено се снишават при всяко прелитане на самолета над тях, защото макар и да е пътнически, асоциациите, които навява и последиците, които оставя след себе си, са като от бомбардировач. Самолетът прелита многократно не само през сцената, но и през залата. И в залата става все по-страшно.

Но и без самолета ставащото на сцената е страшно. Това е един от упреците към постановката – че представя картини все на ръба, плашещи и в крайна сметка необективни. Подобни обвинения през времето на социалистическия реализъм бяха особено популярни. Наричаха се черногледство. Грехът беше идеологически, защото произведението не отразява гигантските постижения в строителството на новото общество. Обратното на черногледството беше бодрячеството. А днес? И днес ли се нуждаем от бодрячество, за да заспиваме спокойно? Само подобни идиотщини ли стават в РБ? Разбира се, че не. Не това иска да ни внуши и авторът. В България живеят и прекрасни хора и те явно са мнозинство или поне достатъчно, след като колективното самоубийство все още е само метафора, а не действителност. България все още не е полетяла надолу от ръба. В Библията е описано как Авраам увещава Бога да пощади Содом, ако там се намерят петдесет праведници. Но петдесет праведници не се намерили и Авраам започнал постоянно да намалява броя им, докато накрая Содом бил погубен, защото там нямало дори и десет праведници. Светът съществува заради праведността и доброто, а злото го ерозира и погубва. Но явно в света и в България деградацията, падението и развалата още не са стигнали критичната точка на необратимостта. Докато майката с бебето все още има силата да се помоли пред огромния, настъпващ, пълен с безсмислие ден с детската молитва на нашите баби, докато несигурният й и обречен глас едва едва звучи пред необятния изгрев, докато тя самата не вярва на молитвените си думи, но дълбоко в себе си знае, че те  някъде остават, че те някъде се чуват и запечатват завинаги, надежда, някаква надежда, макар и най-крехка, има. Всъщност това ни казват авторите на спектакъла – че положението е страшно и омерзително, но след като залата е пълна с аплодираща публика, значи не е безнадеждно. Възхитената, развълнуваната, аплодиращата публика е тази, която слага финалната точка на представлението и не позволява на България да полети надолу към пропастта. Затова, струва ми се, актьорите така трескаво търсят пулса на зрителите, защото вълнението и аплаузите са действителния финал на това представление. Защото това представление разширява своята драматургия и тя излиза извън спектакъла и създава чувството за общност, което така печално ни липсва на всички ни.

Защото адресат на спектакъла е народът в залата. Обаче образи от същия този народ представят и героите на сцената. Тъжно е, но сме един народ, и тези на сцената са същите тези около нас в залата. Спектакълът на Морфов е колаж и това е едно от големите му достойнства. Всяка гротеска, която наблюдаваме пред нас, вече сме я видели по телевизията или сме я прочели във вестника, или се е случила пред очите ни на улицата. Колажът не е лесно изкуство, защото не се получава от механично налепени изрезки. Спектакълът е почти безмълвен, защото на ръба няма какво да се каже. Всичко е ясно на всички, затова сме на ръба. Първата дума, която се произнася от сцената е „изроди”, а последните – „няма ги вече”. Изроденото е обречено на изчезване. Този закон е вложен във Вселената от Твореца. Никой не може да надхитри този закон. Нашата голяма национална плиткост са опитите да го надхитряваме. Другата ни голяма национална плиткост е да се дразним, когато ни се казва истината за самите нас. На последни места сме по всички показатели, но обичаме да ни хвалят. Значи приемаме и харесваме да живеем така, както живеем, считаме го за правилно и сме доволни. Защото сме като онзи герой от представлението, който десет пъти се спъва на едно и също място, стъпква го и следващия път отново се спъва в него. Безброй пъти се спъваме в едно и също и не съумяваме да се спрем и да го премахнем. Безброй пъти ни заливат с помия, извиняват ни се, отново ни заливат със същата помия от същата кофа… Безкрай. По български. И Ботев го казва: „Един от най-лошите табихети е да крие човек истината и с булото на патриотизма да потуля нравствената голота на едно какво да е дело или лице”.

Но след като ние от залата не сме като онези от сцената, какво ни е довело в залата? Очевидно не сме дошли да се забавляваме, нито да потриваме доволно ръце, нито да нахраним егото си, че не сме като изродите, които крещят, псуват, заливат се с вода и ритат бастуна на инвалида. Грозотата, безсмислието, абсурдността, безнадеждността в спектакъла ни разтърсват и точно това е оздравителното, целебното, здравословното. Запалената искра между публиката и сцената е това, което ни спасява. Щом можем да понесем своята нищета, щом можем да я видим, щом можем да я изречем – вече имаме упование, вече не сме на дъното. Няма нужда да се питаме – след като сме на ръба, какво можем да направим? Нямаме нужда от конкретни отговори, от кардинално даване на напътствие. Сигурно всеки от залата вижда в себе си нещо от изродството на сцената. Темпото на спектакъла се забавя до тромавия ход на новия човешки вид, сраснат с контейнерите на гърба. Напрежението се сгъстява, докато достигне до новогодишната тайна вечеря, на която всички гуляят с кренвирши и шампанско. Развеселяват се, сгряват се, грейват от алкохола, запяват, хващат се за ръце и точно тогава самолетът отново минава и изсипва своите бомби от безпризорност и отхвърленост. Посича като по чудо възникналата веселост, умъртвява крехкото чувство за заедност. Животът тук не може да живее, не може да се осъществява, той изтича в окаяното междублоково пространство като в канавка.

И милостта, болката за тези хора. Болката за нас самите.

Но щом сме заедно в тази болка, тя ще е много по-малка.

И щом сме заедно в милостта, тя също ще бъде много по-голяма.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияПрекършената мечта за европейски ред
Следваща статияКоктейл от герои, леко изветрял