0
579

Невидимите градове

Итало Калвино

Откъс от „Невидимите градове“ на Итало Калвино“ (изд. „Колибри“, превод Божан Христов).

Итало Калвино става все по-достъпен за българския читател. Преведени са непознати негови произведения, преиздадени са други, отдавна превърнали се в рядкост на пазара. След достъпните днес заглавия на италианския писател са „Ако пътник в зимна нощ“, прев. Нева Мичева, 2008, „Американски лекции: шест предложения за новото хилядолетие“, прев. Нева Мичева, 2012; „Нашите предци“, прев. Евдокия Златарова, Светозар Златаров, Виолета Даскалова, Нева Мичева, Дария Карапеткова, 2014, „Космически комедии“, прев. Божан Христов, 2016 – всички издадени от „Колибри“; а също „Макровалдо или сезоните в града“, прев. Нева Мичева, 2017, на „Жанет 45“. Преди седмица списъкът се увеличи с още едно заглавие – „Колибри“ ни връща отново към „Невидимите градове“.      

В едно интервю авторът казва, че е написал тази книга заради „любовта си към града” и в отговор на „страданието”, което му причиняват градовете, погубени от алчността.
В „Невидимите градове“ (1972), творба със сложна структура, от 55 глави, разпределени в 9 отделни части, чрез въображаем диалог между Кублай хан и неговия посланик Марко Поло, Итало Калвино ни поднася „любовна поема за градовете“ и размисъл върху езика, утопията и нашия модерен свят. Петдесет и пет града, разказани на Великия хан от Марко Поло в повествование, близко до оригиналното „Описание на света“. Но Итало Калвино пренася читателя в един ониричен свят, където утопични градове отпращат към паметта, желанието, знаците, размените…

Пиер Паоло Пазолини пише за „Невидимите градове“: Първото ми впечатление е, че тази негова книга, „Невидимите градове“, е написана от младо момче. Само един младеж може, от една страна, да е по разположение на духа така жизнерадостен, така искрящ, така готов да прави красиви, трайни, разведряващи неща; и само един младеж може, от друга страна, да има такова търпение –  като майстор занаятчия, който държи на всяка цена да доизпипа „произведението си“.

Итало Калвино е известен с дръзките си експерименти и любовта си към приказния сюжет. Сам той се възприема  като фантаст, до края на дните си остава верен на наблюдението, че всеки живот е една малка голяма енциклопедия, една случайна библиотека или комбинация от преживявания, прочити и фантазии, съвкупност от вещи и мостри на стилове, където всичко може да бъде постоянно разбърквано и преподреждано.
„Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил“, признава друг забележителен писател, Салман Рушди.

Итало Калвино е роден през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отраства в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея завършва литература в Торино. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният виконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973 г. се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.

Итало Калвино, „Невидимите градове“, ИК „Колибри“, 2018 г., превод Божан Христов, художник на корицата Дамян Дамянов.

Невидимите градове

ІV

Стиснал с устни кехлибарения мундщук на лулата и притиснал брада към гердана от аметисти, с нервно свити палци на краката в копринените пантофи, Кублай хан слушаше докладите на Марко Поло, без да вдигне вежди. Това бяха вечери, когато пристъп на хипохондрия стягаше гърдите му.
– Твоите градове не съществуват, може би никога не са съществували, а съвсем сигурно никога няма да съществуват. Защо се залъгваш с утешителни приказки? Знам добре, че империята ми загнива като труп в тресавище и че заразата преминава както у гарваните, които го кълват, така и в бамбуците, които растат, наторени от неговата слуз. Защо не ми говориш за това? Защо, чужденецо, лъжеш императора на татарите?
Поло знаеше как да разсейва мрачното настроение на владетеля.
– Да, империята боледува и което е най-лошо – опитва се да се нагоди към раните си. Целта на моите мисии е следната: издирвайки следите на щастие, които се забелязват все още тук-там, да измеря оскъдицата по твоите земи. Ако искаш да знаеш колко мрак има наоколо ти, трябва да впериш поглед към далечните бледи светлини.
Но понякога пристъпи на еуфория обземаха хана. Той се надигаше от възглавниците, тръгваше с широки крачки по алеите, застлани с килими, заставаше пред балюстрадите на терасите, за да обгърне с трескав поглед простора на дворцовите градини, осветени от бледата светлина на фенерите, окачени по кедровите дървета.
– И все пак знам – добавяше, – че империята ми е направена от материята на кристалите и споява своите елементи съгласно съвършен замисъл.
Посред кипежа на елементите добива форма един прекрасен и твърд диамант – огромна шлифована прозрачна планина. Защо твоите пътешественически впечатления спират до разочароващата привидност, а не отразяват този неудържим
процес? Защо се пилееш сред неоправдана меланхолия? Защо криеш от императора величавата му съдба?
А Марко отговаряше:
– Господарю, докато при един твой знак първият и последен град въздига гордите си стени, аз събирам пепелта на другите възможни градове, които изчезват, за да му направят място, затова те не могат да бъдат построени отново, нито запомнени. Само ако успееш да познаеш остатъка от злочестие, което ни един скъпоценен камък
не би могъл да откупи, само тогава ще можеш да пресметнеш точния брой карати, към който крайният диамант следва да се стреми, и така още в началото не ще сбъркаш сметките за твоя проект.

Градовете и знаците. 5

Никой по-добре от теб, мъдри Кублай, не знае, че никога не трябва да се смесва градът със словото, което го описва. И все пак има връзка между едното и другото. Ако ти описвам Оливия, град богат на стоки и печалби, нямам друг начин да изтъкна благоденствието му, освен като ти разкажа за дворците му с филигранна украса и везани възглавници по первазите на двукрилите прозорци; за решетката на градината в испански стил, където въртележка с водоскоци полива полянка, на която е разперил опашка бял паун. Но от този ми разказ ти веднага разбираш, че Оливия е обгърната от мазен облак сажди, които полепват по стените на къщите; че в блъсканицата по улиците маневриращите ремаркета притискат пешеходците към зидовете. Ако трябва да ти разкажа за трудолюбието на жителите, ще спомена работилниците на седларите, ухаещи на гьон, жените, които бъбрят, докато тъкат тръстикови килими, висящите канали, чиито водопади въртят воденичните камъни. Но образът, който тези думи събуждат в просветеното ти съзнание, е движението на зъбчатото колело, повторено хиляди пъти от хиляди ръце в определеното време на работните смени. Ако трябва да ти обясня въжделенията на Оливия към свободен живот и изтънчена култура, ще ти разкажа за дамите, които, пеейки, плават вечер с осветени ладии между бреговете на зеленото речно устие; но нека ти напомня, че в предградията, където всяка вечер нахлуват мъже и жени като редици сомнамбули, винаги има някой, който избухва в смях и отприщва пътя на шегите и закачките.

Може би не знаеш това: че не може по друг начин да се разказва за Оливия. Ако наистина имаше една Оливия на двукрилите прозорци и на пауните, на седларите и на тъкачите на килими, Оливия на ладиите и устията, тя би представлявала жалка черна миша дупка и за да ти я опиша, би трябвало да прибягна до метафорите на саждите, до скърцането на колелата, до повтарящите се движения, до закачките. Лъжата не се корени в словото, а в нещата.

Леките градове. 4

Град Софрония се състои от две половини. В едната има Лунапарк с влакчета, които се въртят по осмици, въртележка със сноп вериги, излизащи от една точка, колело с кабинки, кладенец на смъртта с мотористи, заставащи с главата надолу, цирков купол с грозд трапеци, увиснал по средата. Другата половина на града е от камък, мрамор и цимент, тук има банка, фабрики, представителни сгради, кланица, училище и всичко останало. Едната от половинките на града е постоянна, другата – временна и когато времето на престоя ѝ изтече, разковават я, разглобяват и отнасят, за да я поставят по пустите места на някой друг половин град.

Така всяка година идва денят, в който работниците свалят мраморните фронтони, каменните стени, циментовите стълбове, разглобяват министерството, паметника, закусвалните, петролната рафинерия и болницата, товарят ги на ремаркета, които следват ежегодния си маршрут от площад на площад. Тук остава половината Софрония на стрелбищата и въртележките, с пресекналия вик от кабинката на електрическото влакче, увиснала с покрива надолу, Софрония, която брои месеците и дните, преди керванът да се завърне и тя да започне отново пълноценния си живот.

Градовете и размените. 3

Щом пътникът навлезе в територията, чиято столица е Еутропия, среща не един, а много градове, всичките еднакво големи и сходни помежду си, пръснати по просторно вълнообразно плато. Всичките градове вкупом представляват Еутропия; само един от тях е обитаван, другите са празни, докато им дойде редът. Сега ще обясня как става това. В деня, в който жителите на Еутропия се почувстват налегнати от умора и никой не може повече да понася занаята си, роднините си, своя дом и своята улица, дълговете си, хората, които трябва да поздравява – тогава цялото гражданство решава да се измести в съседния град, където всеки ще захване друг занаят, ще си вземе друга съпруга, ще види друга гледка, разтваряйки прозореца си, ще прекарва вечерите си в други развлечения, приятелства и клюки. Така животът им се променя с всяко преместване, защото всеки град се различава от другия с изложението или местоположението си, с потоците и ветровете си. И тъй като обществото не почива на големи различия в богатство и власт, преминаването от една дейност в друга става почти без сътресения; разнообразието идва от множеството неудобства и нови задачи, поради което рядко човек в течение на живота си се завръща към някой от своите предишни занаяти.

Така градът повтаря еднообразния си живот, местейки се нагоре и надолу по празната си шахматна дъска. Жителите отново се връщат към предишните сцени, но с променени актьори; отново подхвърлят същите шеги, но с различни акценти; разтварят уста в еднакви прозевки. Единствена сред всички градове на империята Еутропия остава тъждествена на себе си. Меркурий, бог на непостоянството, на когото градът е посветен, е направил това странно чудо.

Градовете и очите. 2

Формата на град Земруде зависи от настроението на оня, който го гледа. Ако минеш през него, подсвирквайки си с вирнат нос, ще го познаеш от долу на горе – первази, развети завеси, водоскоци. Ако вървиш със сведена глава и стиснати юмруци, погледът ти ще се плъзга ниско по земята, по вадите, ямите, отпадъците от риба, сметта. Не можеш да кажеш кой от двата изгледа на града е по-верен, но за горния Земруде ще чуеш да говорят предимно ония, които си го спомнят, докато са били затънали в долния

Земруде, преминавайки всеки ден по едни и същи улици и откривайки на сутринта лошото си настрое ние от предния ден в подножието на зидовете. Рано или късно за всеки идва денят, в който свежда поглед към водосточната тръба и не може повече да го откъсне от паважа. Не е изключен и обратният случай, но се среща по-рядко, затова продължаваме да обикаляме по улиците на Земруде с очи, които вече дълбаят под зимниците, основите и кладенците.

Градовете и името. 1

Малко неща бих могъл да ти кажа за Аглаура извън тези, които самите жители на града повтарят открай време: една поредица от пословични добродетели и не по-малко пословични пороци, някои чудатости и от време на време стриктно спазване на правилата. Древни наблюдатели, които нямаме основание да смятаме за недобросъвестни, приписвали тези качества на Аглаура, сравнявайки я безспорно с други градове по същото време. Изглежда, че нито Аглаура, за която говорим, нито Аглаура, която виждаме, са се променили много оттогава, но онова, което било причудливо, станало обичайно и което било странно, минавало за правилно, така че добродетелите и пороците се приемали без похвала или порицание, сливайки се в една общност от различно разпределени добродетели и пороци. В този смисъл няма нищо вярно в това, което се казва за Аглаура, защото за нея остава представата, че е силен и сплотен град, и все по-малка достоверност добиват откъслечните мнения за ония, които живеят в нея. Резултатът е следният: градът, наречен Аглаура, притежава много от това, което се изисква, за да съществува, докато градът, който съществува на негово място, съществува по-малко.

Затова, ако желая да ти опиша Аглаура, като се придържам към видяното и изпитаното лично от мен, би трябвало да ти кажа, че е един безцветен, безличен град, поставен там сякаш случайно. Но и това не е вярно – в някои часове по някои улици те спохожда чувството, че пред теб се разкрива нещо уникално, единствено по рода си, дори великолепно; иска ми се да ти обясня какво е то, но всичко, което казах досега за Аглаура, впримчва словата и ме задължава да преповтарям казаното.

Затова жителите вярват, че обитават една Аглаура, която се разраства само върху името Аглаура, и не забелязват Аглаура, която се издига върху земята. На мен също, макар да желая да съхраня в паметта си двата града поотделно, не ми остава друго, освен да ти говоря за единия, защото споменът за другия, за който липсват определителни думи, се е загубил.

* * *

– Отсега нататък аз ще описвам градовете – каза ханът. – А ти при своите пътувания ще проверяваш дали съществуват.
Но посетените от Марко Поло градове бяха винаги различни от ония, за които си бе мислил императорът.
– Все пак аз построих в ума си модел на град, от който да извлечем представа за всички възможни градове – каза Кублай хан. – Този модел включва всичко, което отговаря на правилата.
Тъй като съществуващите градове се отдалечават в различна степен от правилото, достатъчно ми е да предвидя изключенията от правилото и да пресметна най-вероятните комбинации.
– Аз също съм замислил един модел на град, от който да извлечем всички останали – отвърна Марко. – Това е град, съставен само от изключения, пречки, противоречия, несъответствия, безсмислици. Ако един такъв град съдържа всичко най-невероятно, като намаляваме броя на елементите извън правилото, нараства вероятността градът наистина да съществува. Ето защо достатъчно е да отделя изключенията от
моя модел и в какъвто и ред да процедирам, накрая ще се намеря пред един от градовете, който, макар като изключение, съществува. Но не мога да тласна действието си извън определена граница: Ще получа градове, прекалено правдоподобни, за да бъдат истински.