0
1459

Марковалдо

Итало Калвино

Публикуваме разказа „Дъждът и листата“ от книгата на Итало Калвино и част от предговора на Доменико Скарпа, написан специално за българските читатели. 

Марковалдо, или сезоните в града“ на Итало Калвино излиза за първи път на български в поредицата „Кратки завинаги“ на издателство „Жанет 45“. Преводът е на Нева Мичева (сред чиито Калвинови преводи са и „Ако пътник в зимна нощ“, „Американски лекции“ и „Разполовеният виконт“). Двайсетте разказа на италианския майстор, илюстрирани от художничката Люба Халева, минават пет пъти през всички годишни сезони, като всеки от тях обрисува премеждията на Марковалдо, общ работник в склад от неназован голям промишлен град, и многобройното му семейство. Същевременно комични и донякъде горчиви, тези истории са публикувани в течение на доста години във в. „Унитà“, през 1963 г. излизат заедно в поредица на „Еинауди“ за подрастващи, а след това десетки пъти – в издания за възрастни. Многозначителни, поетични и чаровни, те не съдържат и помен от дидактичност, лесен лиризъм или опит да се харесат. И е изненадващо да се види в тях как вълненията на италианските редови граждани отпреди половин век често съвпадат буквално с тези на редовите граждани на днешна България.

Избраният за Портал „Култура“ разказ на Итало Калвино е вдъхновил Люба Халева за дизайна на корицата.

Итало Калвино е роден през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отраства в Сан Ремо, Италия. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният виконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, „Космически комедии“. През 70-те години излизат „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Умира през 1985 г., в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.

Итало Калвино, „Марковалдо“, изд. „Жанет 45“, 2017 г., поредица „Кратки разкази завинаги“, превод от италиански Нева Мичева, художник Люба Халева.

из „Меланхоликът без носталгия“

предговор за българските читатели на Калвиновия „Марковалдо“ от Доменико Скарпа[1]

В началото на 50-те – началото на Марковалдо – Италия най-сетне започва да стъпва на краката си след войната. След падането на фашисткия режим на Мусолини през лятото на 1943 г. и кратко примирие със Съюзниците, две трети от страната, от най-северната ѝ част до Неапол включително, са завзети от германските войски. През септември същата година започва двайсетмесечна ожесточена съпротива срещу нацисткото нашествие, която е и гражданска война с преданите на фашизма италианци. Партизаните са борбено малцинство, наброяващо неколкостотин хиляди души. Сред тях най-организирани са комунистите и социалистите. Калвино встъпва в редиците на първите и партизанства по хълмовете и планините на Лигурия над Санремо, града на своето детство и младост. Когато войната свършва, се премества в Торино и започва работа в издателство Еинауди, което през 1947 г. публикува първия му роман – Пътеката на паяковите гнезда.

Гъби в града, първият разказ от бъдещия сборник за Марковалдо, излиза на 28 септември 1952 г. в торинското издание на в. Унитà, орган на ИКП (чийто член Калвино остава до 1957-а, когато напуска в знак на несъгласие с нахлуването на съветските войски в Унгария). Между него и последния минават години и точно през тях Италия се променя из основи. В началото на 50-те не е кой знае колко странно един „неквалифициран“ многодетен работник с мизерна заплата през зимата да се види принуден да търси дърва за огрев в най-невъобразими места. В Гора на магистралата именно мястото дефинира епохата и културата. По онова време „магистрала“ (autostrada) е още нова дума. През 1921 г. е основано анонимното дружество „Магистрали“ (Società Anonima Autostrade), а три години по-късно се открива участъкът Милано–Варезе от бъдещата „Езерна магистрала“: път, създаден за поощряване на туризма, който е и първият в света с такса за преминаване. След изпитанията на войната тъкмо пътищата стават символ на т. нар. италианско „икономическо чудо“, за чието начало обикновено се брои 1954 г. (в разказите за Марковалдо от тогава в дома му все още постоянно става мразовито течение и нищо не е достатъчно, като се започне с храната). „Слънчевата магистрала“, която прекосява Ботуша по дължина, осемстотин километра от Милано от Неапол, е започната през пролетта на 1956-а и завършена през есента на 1964-а. И ако в началото на 50-те в цяла Италия циркулират малко над 500000 автомобила, то след дузината години, които делят първите истории от Марковалдо от последните, те са почти четири милиона – това вече е друга страна.

Художничката на българското издание на Марковалдо си е направила труда да се порови из италианските реклами по вестници и списания от 50-те и 60-те – умен ход, тъй като тази книга е родена тъкмо в периодиката: своего рода роман подлистник; фейлетон за микроисторията на нова Италия. Ако колите са двигателят на икономическото чудо, то рекламата е неговият начин да се изразява и тя неслучайно също присъства в цялата книга, от Гора на магистралата през Луна и няк и Марковалдо в супермаркета до весело-катастрофалния апотеоз на финалния разказ Децата на Дядо Коледа
[…]
Марковалдо е ясна, но не и лесна книга; поуката от нея съвсем не е елементарна. Може да се каже, че в тези двайсет разказа, подобни на двайсет къси комикса, Калвино е вложил в миниатюра поне две от особеностите на своя подход към света: опознаването на действителността чрез дребни знаци за издирване (например гъбите край трамвайната спирка, на които само Марковалдо обръща внимание) и остранението (литературния похват, който се състои в представянето на отдавна познат предмет от такъв ъгъл, че да изглежда неузнаваем). „Небето се завърташе във всички посоки – сфера, която съдържа всичко, без предел, който да държи нея – и само едно изтъняване на вътъка небесен, като пролука, се отваряше към Вечерницата и я обрамчваше самотна над хоризонта: корава пробойна, застинала в една точка експлозия от светлина“. Ако някой читател в Италия попадне на това изречение, без да знае откъде е, изобщо няма да се изненада, че авторът е Калвино, но доста ще се учуди, че източникът е Марковалдо: едно тъй сложно, лирично, детайлно и възторжено-възвишено описание да се намира в книга, предназначена отначало за най-младите читатели? „И Марковалдо, като гледаше тесния лунен бряг, изрязан между мрака и виделината, изпитваше смътен стремеж нататък, като към среднощен плаж, по чудо окъпан в светлина“ се казва в следващия абзац на същия разказ, Луна и няк. Колко всъщност, ни идва да се запитаме, и какви книги са събрани в Марковалдо?

Калвино, както вече споменах, е деен член на комунистическата партия повече от десет години, от Съпротивата до 1957-а. Този детайл вероятно ще предизвика смесени чувства у съвременния български читател. Когато през есента на 1951 г. Калвино посещава СССР с делегация от своята партия, той прави – в поредица от статии на страниците на Унитà – опростен, едноизмерен портрет на Съюза, сглобен от дребни делнични етюди в пастелни тонове. Калвино е млад активист, заминал с желанието да види „зрелия социализъм“, и в течение на своето пътуване се мъчи някак си да оправдае противоречията и тъмните зони на Сталинска Русия. Едва много години по-късно, към края на 1979-а – в една статия равносметка под заглавие И аз ли съм бил сталинист? – заявява: „…сталинизмът се представяше като венец на просветителския проект, благодарение на който целият механизъм на обществото щеше да се подчини на властта на интелекта. Но всъщност беше неговият най-пълен (и вероятно неизбежен) провал“.

В същата статия четем и следното наглед изненадващо признание: „Както моят сталинизъм, така и моят антисталинизъм идваха от едно и също ядро от ценности“. Обяснението се намира в интервю от следващата година: „Ние, италианските комунисти, бяхме шизофренични. Да, мисля, че това е думата. С част от душите си бяхме и копнеехме да бъдем свидетели на истината, отмъстители за неправдите, причинени на слабите и потиснатите, защитници на справедливостта срещу всяко посегателство. С друга част оправдавахме неправдите, посегателствата, тиранията на партията и Сталин в името на Каузата. Шизофреници. Отлично си спомням, че когато ми се случеше да посетя някоя социалистическа страна, се чувствах дълбоко дискомфортно, чуждо, враждебно. Когато обаче влакът ме върнеше обратно, когато отново пресичах границата, се питах: добре, но тук, в Италия, в тази Италия, какво друго мога да бъда, освен комунист?“.
[…]
На сегашната си почетна възраст – над половин столетие! – историите от Марковалдо, или сезоните в града описват една вече несъществуваща Италия. Причината, поради която продължаваме да ги четем в съществуващата, включително в училище, и причината, поради която ще започнете да ги четете и в България, е зарядът на техния език, който се усеща още от първата страница – там, където Калвино ни казва, че Марковалдо, човек с „око, непригодно за живота в града“, упражнява вниманието си с „осъзнаване на сезонни промени, съкровени желания и житейски несгоди“. Съвършено резюме – както в човешката си простота, така и в специфичното ѝ триделение – за този текст, закован в историята, но недосегаем за времето, вписан в дългата, безконечна продължителност на природните кръговрати. Да, Марковалдо е „неквалифициран“: неговият труд му налага единствено грубо бъхтане и оставя свободен ума му, който той винаги употребява като въображение и никога – като памет, за да лови в детайлите на това, което е, знаци за онова, което би могло да бъде, насочен опипом, но дръзновено към едно невидимо бъдеще. Марковалдо е меланхолик без носталгия, чиито надежди редовно биват попарени, без той изобщо да се огорчи – идеалният човек за потенциалното бъдеще. В този смисъл провалът, с който се увенчават почти всичките му начинания, е нещо вторично, незначително: без лош късмет няма и добър.
[…]
Ако трябва да определя каква е по същината си книгата във вашите ръце, бих рекъл, че тя е въвеждащ курс по реалност: преподава ни несгодите на реалността и силата да преодоляваме разочарованията от нея, без при това да губим способността си да копнеем, да фантазираме, да играем и да създаваме сами себе си. Калвиновата утопия е повече лингвистична и педагогическа, отколкото политическа – всъщност единствената, която един писател може да си позволи да упражнява почтено.

Доменико Скарпа, Пиза, 10 септември 2017 г.

[1] Доменико Скарпа (1965, Салерно) завършва политология в Неапол и добива докторска степен по сравнително литературознание от Университета в Тренто и по италианистика от Сорбоната. Живее в Пиза, преподава италианска литература и е консултант на Международния изследователски център Примо Леви в Торино. Автор е на критическия апарат към най-новото американско издание на събраните съчинения на Леви (Complete Works, Liveright, New York 2015), както и на монографии за Итало Калвино (1999), Наталия Гинзбург (2010) и Франко Лучентини (2012). Б. пр.

Дъждът и листата

Разнообразните задължения на Марковалдо в предприятието включваха и това да полива всяка сутрин растението в саксията на входа. Ставаше дума за едно от типичните зелени растения, които се отглеждат вкъщи – с прав тънък ствол, от който на дълги дръжки в противоположни посоки се разклоняват широки лъскави листа; едно от онези растения с тъй характерна форма на растение и листа с тъй характерна форма на листа, че не изглежда истинско. Само дето беше истинско и крееше, защото там, където се намираше, между пердето и поставката за чадъри, му липсваха светлина, въздух и роса. Всяка сутрин Марковалдо откриваше по някой лош знак: ту дръжката на едно листо се огъваше, сякаш не успяваше да се справи с тежестта му, ту по второ избиваха петна като по бузата на дете с дребна шарка, ту връхчето на трето пожълтяваше… докато накрая – туп! – някое не се озовеше на пода. В същото време (и от това му ставаше най-мъчно) стволът се източваше все по-нагоре, но вече не равномерно кичест, а гол като пръчка, с китка на върха като палмово дръвче.

Марковалдо измиташе окапалите листа от пода и бършеше прахта по оцелелите, изсипваше в основата на растението (бавно, за да не прелее и да не изцапа плочките) половин лейка вода, която пръстта в саксията поглъщаше на мига. И в тези простички действия влагаше толкова внимание, колкото не отделяше за нито едно от останалите си занимания – сякаш тласкан от състрадание към родственик в беда. И въздишаше, неясно дали за растението, или за себе си – защото в това прежълтяло храстче, което чезнеше между фирмените стени, припознаваше побратим по неволя.

Растението (викаха му просто така, като че ли каквото и да е по-конкретно име бе излишно в среда, където само на него се полагаше да представлява растителното царство) се вписа в живота на Марковалдо до степен да владее мислите му по всяко време на денонощието. Погледът, с който той наблюдаваше сгъстяването на облаците в небето, вече не беше този на гражданина, който се пита дали пък да не си вземе чадъра, а този на земеделеца, който ден след ден очаква края на сушата. И веднага щом вдигнеше глава от работата си и забележеше през прозорчето на склада в насрещната светлина да се спуска плътна и тиха пелена от дъжд, захвърляше всичко и хукваше към растението, вдигаше саксията на ръце и я изнасяше на двора.

Когато почувстваше водата да се стича по листата му, растението някак се разгръщаше, за да подложи колкото се може повече повърхност под капките, и от радост се оцветяваше в най-лъскавото си зелено – така поне се струваше на Марковалдо, който стоеше отстрани и докато му се любуваше, забравяше да потърси завет.

Човек и растение оставаха на двора един срещу друг: човекът, обзет под дъжда от почти растителни усещания; растението – отвикнало от стоенето на открито и от природните явления, сащисано почти колкото човек, който ненадейно се е оказал мокър от глава до пети и с подгизнали дрехи. Марковалдо вирваше нос нагоре, наслаждаваше се на дъждовния аромат (аромат, за него, на гори и ливади от миналото) и преследваше в ума си смътни спомени. Рано или късно сред тях, по-отчетлив и близък от другите, изплуваше онзи за ревматичните болки, които го измъчваха всяка година, и тогава той бързо-бързо се връщаше на сухо.

Веднъж в края на работното време, когато предприятието трябваше да се заключи, Марковалдо попита началник-склада:
– Може ли да оставя растението навън, ей там на двора?
Началникът, господин Вилиджелмо, беше от хората, които старателно избягват да поемат сериозни ангажименти.
– Ти луд ли си? Ами ако го откраднат? Кого ще държим отговорен?
На Марковалдо обаче сърце не му даваше да върне растението вътре, като виждаше как благотворно му се отразява дъждът: какво разхищение на този дар небесен…
– Мога да го взема с мен до утре сутрин – предложи. – Ще го натоваря на багажника и ще си го откарам вкъщи… Така ще поеме възможно най-много дъжд…
Господин Вилиджелмо се позамисли, сетне отсече:
– Значи теб ще държим отговорен – и склони.

Марковалдо прекоси града под проливния дъжд, превит над кормилото на мотопеда си, скрит под качулката на непромокаемо яке. Отзад, на багажника, беше привързал саксията, така че колело, човек и растение изглеждаха като едно цяло. Нещо повече – прегърбеният и омотан в дрехите си човек се губеше и се виждаше само растението на колело. От време на време Марковалдо хвърляше изпод качулката поглед през рамо, където едно листо се вееше и ръсеше капки, и всеки път му се струваше, че растението е станало по-високо и по-кичесто.

Когато, прегърнал саксията, влезе вкъщи – една мансарда с капандура към покривите, – децата тропнаха хорце.
– Елхичка! Елхичка!
– Вие пък, каква елхичка? До Коледа има сума време! – възрази Марковалдо. – Внимавайте с листата, много са нежни!
– В тази къща бездруго сме натъпкани като сардели – замърмори Домитила. – Ако вкараш и дърво, ще трябва да изкараш нас…
– Че то е нищо и никакво растенийце! Ще го сложа на перваза…

Сянката на растението върху перваза падаше в стаята. На вечеря Марковалдо не гледаше в чинията си, а през стъклата на прозореца.
Откакто бяха заменили сутерена с мансарда, битът на Марковалдови чувствително се беше подобрил. Но и животът над покривите си имаше неудобните страни. Таванът например капеше. От четири-пет места на равни интервали се отронваха капки, под които Марковалдо слагаше легени или тенджери. В дъждовна нощ, когато всички си легнеха, капчуците трополяха безспир и тяхното тик-так-ток предизвикваше тръпки и предчувствия за ревматизъм. Тази нощ обаче, всеки път щом в неспокойния си сън Марковалдо се събудеше и нададеше ухо, същото тик-так-ток му звучеше като весела мелодийка: съобщаваше му, че дъждът продължава, мек и непрестанен, и храни растението, и тласка соковете му нагоре по нежните стъбълца, и опъва листата като платна. „Утре, като го погледна, ще го заваря пораснало!“ – помисли си той.

Но колкото и да се беше подготвил наум, като отвори прозореца на сутринта, не можа да повярва на очите си: растението изпълваше половината прозорец, листата бяха поне двойно повече и вече не клюмнали под собствената си тежест, а щръкнали и остри като саби. Марковалдо слезе по стълбите с притисната към гърдите саксия, завърза я за багажника си и се впусна към предприятието.

Дъждът беше спрял, но денят продължаваше да е облачен. Марковалдо още не беше слязъл от мотопеда си, когато отново заръмя. „Щом така добре му се отразява, ще го оставя още малко на открито“, реши.
В склада периодично ходеше да наднича през прозорчето към двора. Това негово постоянно отвличане от работата хич не се понрави на началника.
– Добре де, какво толкова зяпаш навън днеска?
– Расте! Елате и вие да видите, господин Вилиджелмо! – Марковалдо го повика с ръка и добави почти шепнешком, сякаш да не чуе растението. – Гледайте само как върви нагоре! Нали е пораснало?
– Да, доста – съгласи се началникът и това за Марковалдо бе една от онези награди, които фирменият делник твърде рядко отрежда на персонала.
Беше събота. Приключваха работа в един и до понеделник нямаше да се връщат. На Марковалдо му се щеше пак да си вземе растението вкъщи, но понеже вече не валеше, се почуди под какъв предлог да го направи. Небето не се беше прояснило: черни облаци се кълбяха тук и там. Отиде при началника, който имаше голяма слабост към метеорологията и бе закачил над бюрото си барометър.
– Какво време се очертава, господин Вилиджелмо?
– Лошо, все лошо – отвърна началникът. – Впрочем тук може и да не вали, но в моя квартал се лее като из ведро: току-що се чухме с жена ми по телефона.
– Ами тогава – побърза да предложи Марковалдо, – да взема растението и да направя едно кръгче където вали? – и преди да го е доизрекъл, вече нагласяше саксията върху багажника си.

Съботния следобед и неделята Марковалдо изкара на мотопеда, с растението отзад, в криволичене по улиците. Оглеждаше небето за благоразположен облак и се отправяше спешно натам, докато не попаднеше на дъжд. От време на време се обръщаше и установяваше, че растението е станало малко по-високо отпреди (високо колкото такси, колкото микробус, колкото трамвай!) и с все по-широки листа, по които водата шуртеше върху непромокаемата му качулка като от душ.

Превърна се в дърво на две колела и докато кръстосваше надлъж и нашир града, стъписваше регулировчици, шофьори, пешеходци. В това време облаците се носеха по вятърните си пътища, обливаха в дъжд някой квартал, после го напускаха, а минувачите един по един протягаха длан и затваряха чадърите си, докато по улици, булеварди и площади Марковалдо преследваше своя облак, приведен над кормилото, загърнат в якето си, от което се подаваше само носът му, с форсиран пърпорещ мотопед, за да държи растението в обсега на капките… Сякаш шлейфът от дъжд, който облакът влачеше подире си, се беше заплел в листата и сега всичко се носеше, теглено от една и съща сила: вятър, облак, дъжд, растение, колела.

В понеделник Марковалдо се яви пред господин Вилиджелмо с празни ръце.
– Ами растението? – веднага попита началник-складът.
– Отвън е. Елате.
– Къде? – попита Вилиджелмо. – Не го виждам.
– Ей го там. Доста избуя… – и посочи едно дърво, което стигаше до втория етаж. Беше пресадено от старата си саксия в нещо като бъчва, а наместо мотопеда, на Марковалдо му се беше наложило да си набави товарна триколка.
– Ами сега? – ядоса се началникът. – Как ще го сложим във фоайето, като вече не може да мине през вратата!
Марковалдо сви рамене.
– Единственият изход – каза Вилиджелмо – е да го смениш в разсадника с друго с подходящите размери!
Марковалдо пак яхна триколката.
– Отивам.
И потегли през града. Дървото изпълваше със зеленина средата на улиците. Регулировчиците, обезпокоени за трафика, го спираха на всяко кръстовище, а после – когато Марковалдо обяснеше, че го връща в разсадника именно за да не пречи – го пускаха да мине. Но той обикаляше ли, обикаляше и все не се решаваше да подкара в посока към разсадника. Не му даваше сърце да се раздели със своя питомец, още повече сега, когато го беше отгледал тъй успешно. А и му се струваше, че нищо друго в този живот не му е донасяло толкова радост, колкото това растение.

Затова продължи да снове по улици, площади, крайречни алеи и мостове, а зад него се разпростираше все по-пищен тропически листак, който обви главата, раменете и ръцете му и го скри в зеленина. И всички тези шумки и дръжки, и дори самото стъбло (то си остана крехко) се люшкаха в постоянен трепет, все едно дали по тях шибаха дъждовни струи, или капките се разреждаха все повече и съвсем спираха.

Изваля се. В предзалезния час в дъното на улиците, в пролуките между къщите се настани разсеяна светлина, многоцветна като дъга. Дървото, след могъщото усилие да порасне, което го беше пришпорило нагоре, докато бе траял дъждът, изведнъж се изтощи. Погълнат от безцелното си скитане, Марковалдо не забеляза, че зад него листата едно по едно от наситенозелени стават жълти, златисти.

От доста време вече скутери, коли, колелета и хлапета в дълга върволица следваха шестващото из града дърво, без Марковалдо да се усети, викаха „Баобабът! Баобабът!“ и с шумни и възхитени „Ооо!“ наблюдаваха пожълтяването на листата. Когато някое листо се отделеше и хвръкнеше, десетки ръце се вдигаха, за да го уловят във въздуха.

Задуха вятър. Златните листа се откъсваха на рояци и кръжаха в нисък полет. Марковалдо бе убеден, че зад гърба му се вее гъста зелена корона, докато внезапно – сигурно защото се почувства без завет от вятъра – се обърна. Дървото го нямаше вече: от него беше останала само тънка пръчка, от която лъчеобразно излизаха голи клонки, и едно последно жълто листо на върха.

Под многоцветната светлина всичко наоколо изглеждаше черно – хората по тротоарите, шпалирът от фасадите на къщите – и на фона на тази чернота, невисоко над земята, се въртяха ли, въртяха златните листа, лъскави, стотици, и стотици червени и розови ръце се вдигаха от мрака, за да ги уловят, и вятърът издигаше златните листа към дъгата, а с тях и ръцете, и възгласите. Откъсна и последното листо, което от жълто стана оранжево, после алено, лилаво, синьо, зелено, сетне отново жълто и накрая изчезна.