0
534

„Отлъчване“ като исторически и литературен знак

За дебютния роман на Николай Терзийски „Отлъчване“, изд. „Жанет 45“, 2017.

Още един Терзийски в най-новата българска литература. Различен от Калин, определено интересен, със заявка за свой стил още с дебютния си роман „Отлъчване“. Завършил журналистика, магистър по философия от СУ „Св. Климент Охридски“, с вече 14-годишен стаж в медиите и по-специално в телевизията, той публикува есета, разкази, коментари. Думите му отвръщат с взаимност, особено от три години насам, откакто блогът му „Терзилъци“, с вече над 30 000 посетители, придобива все по-голяма популярност. Окуражен от своите читатели, Николай Терзийски се заема с първия си роман, така че няма да е преувеличено, ако кажем, че той идва в света на литературата от интернет. С важното уточнение, че зад него стои не друг, а престижното издателство „Жанет 45“, с редактори като проф. Миглена Николчина и Здравко Дечев.

Наред с обема – малцина рискуват да започнат с 500-страничен роман, впечатлява размахът, с който Николай Терзийски вписва в едно мащабно литературно платно различни епохи и съдби. Изненадва и сигурността, с която изгражда сложната романова структура. Тя последователно разгръща/развързва/обвързва съдбите на героите в руслото на едно общо време, едновременно историческо и имагинерно. Историческо, защото следва реални събития от историята на България и миналото на авторовия род, а имагинерно, защото въображението не се съобразява с хронологията и свободно пътешества през вековете и пространството. И така разказът тръгва от настоящето, води в миналото, минава през няколко поколения, чието съдбовно привличане проследява, като ту се приближава, ту се отдалечава от съвременността.

Само един поглед върху родословното дърво на главната героиня Мария, публикувано на предпоследната страница, е достатъчен, за да даде представа за мащаба на литературното начинание. То не крие претенцията си да осмисли континуитета на човешкото време, а той – нека да си признаем – не ни занимава особено. Нас, българите, които все започваме всичко от себе си, пренебрегваме опита на другите, особено на тези преди нас и осъждаме паметта за миналото на забрава. Странно е наистина къде ли по вселенския си път сме загубили мъдростта, изписана върху онази колона на великия наш предшественик Хан Омуртаг: „Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. И нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил“.

Миналото предопределя идентичността и смисъла на съществуването ни като „отломък от нещо невъобразимо голямо“, частица от световния пъзел. Заченати в миналото, ако се отлъчим от него, няма да успеем да разберем себе си и няма да можем да продължим напред, артикулира романът надеждата си за българите. Тя предизвиква асоциация с онази прочута картина на Пол Гоген „Откъде идваме? Какви сме ние? Къде отиваме“, в която художникът е закодирал смисъла на живота като тайнство. Последната му философска работа, която не спира и до днес да упражнява магнетичното си въздействие върху зрителя. Населена с хора и богове, тя влага внушенията си в 15 кабалистични символа, сред които спящото дете, мъжът, откъсващ плод, птицата, изворът и т.н.

В романа на Николай Терзийски също има такива магически символи, които влияят върху съдбовните обрати в живота на персонажите. Тук подреждаме най-напред златната розета, златната роза със 7 лъча върху медальона, който трябва да носят само живите, не и мъртвите. Също чародейните чанове, чийто вълшебен звън призовава дъщерята на агата от отвъдното; Орфеевото цвете безсмъртниче; кървавият родов белег вляво, който се появява при всяко следващо поколение, или камата с белия рог на Еклипсар Еднорога, с която се въздава заслужено възмездие.

Най-големият символ, разбира се, е любовта. Както казва Панчо: „Каква да ѝ сая жена“, а? Сичконо само заради нея, жената“. Любовта е най-важният знак за неустоимо привличане и сливане във висша хармония, за себеосъществяване чрез другия, за възраждане. Любовта е знакът на живота, който в романа започва от Златан и Силва, за да се преповтори на следващи нива, в съдбите на други хора от други епохи, дори те да не подозират предопределеността на връзката си. А ако подозират, я окачествяват като чудо. Защо само мъдрите вярват в чудеса, а разумните ги отхвърлят, съжалява романът. Може би затова внучката Мария започва в определен момент, също като баба си Ката, да вярва в чудеса.

Силата на „Отлъчване“ е най-вече в пресъздаване на далечното минало, видяно през призмата на мита и легендата, на езическото и фолклорното. Страниците, изписани на дупнишки диалект, очароват със своеобразието и красотата на живата народна реч, несравнима със сухия и клиширан съвременен речник. Унася благият разказ, който нарежда, че „Риза неткаена е небето, а под най-долната ѝ дипла обикалят звезди се“.

За да подсили ефекта на историчност и да обживи фолклорната традиция, авторът отрежда роля на предания и песни като „Залюбил ми Слънчо цвете“ или песента, която въвежда главата за Марко Севдин: „Кацнало мале пиле соколенце/ во ладни сенчести мамини дворове/ кацнало над кладенче /водица пило /арно се напило, майка събудило …“.

Тези цитати, а и не само те, свидетелстват за стремежа на автора да разграничи отделните исторически периоди – от османското робство, през войните в началото на миналия век и борбите за Македония до съвременността – освен с автентични сюжети и с различен художествен език. Най-общо казано, ако миналото звучи със своята старинна реч, сегашното се изразява чрез своя лаптоп, вкл. на английски.

Като цяло този подход обслужва голямата идея на романа за помирение с миналото, с бесовете на миналото. На тази идея е подчинено и паралелното изграждане на противоположни, но кръвно свързани персонажи като полубратята Марко Севдин и Кървавия капитан Вежен Камберов. В същия дух авторът визира и възможността за коренна промяна, като предлага нова гледна точка към някои отрицателни образи – жестокия ага, който след загубата на дъщеря си, залиняла по християнин, се смирява пред своя и чуждия бог; злодея Вежен Камберов, който в края на живота си става всеобщ благодетел или мизантропа дядо Янкул, който неочаквано изплаква пред внука болката от своя негативизъм.

„Моята мисия е да продължавам да бъда всички тях“, обобщава посланието на романа за връзката между нас и предците Мария. Прочели с нея писмата от баща ѝ Самуил, потопили се заедно с нея в лабиринта от истории за древна любов, за раздели и смърт, за разминавания и грешки, за грехове и предателства, ние можем също като нея да кажем: „И тези истории ме плениха, сякаш са се случвали с мен…”

Дебютният роман на Николай Терзийски увлича със своя характер на сага. Пренатоварен може би с послания и герои, той сякаш иска да ни каже наведнъж всичко, което знае. Амбициозен, но с покритие, написан с талантлив и добър език, с плътно изградени характери и динамично водене на сюжетната интрига, „Отлъчване“ придава на класическия литературен слог съвременно светоусещане. С пиетет към историческия факт, родовата памет и фолклора, повлиян от Умберто Еко, може би от Дейвид Линч и със сигурност от толкова модерното днес фентъзи, дисциплиниран в школата по писане на телевизионни сценарии, Николай Терзийски поставя с „Отлъчване“ един свой хубав пръв знак в най-новата българска белетристика. Очакваме следващите знаци.