100
536

Паметникът, Европа и помирението

TNikolov

Има нещо странно в кампанията за тези европейски избори.

Освен, че е почти „невидима” като обществен отзвук (извън клиповете в медиите и вялите срещи с избиратели), кампанията е приглушена от тътена на руската инвазия на изток, а в своя ляв вариант е скандално обременена от „съветското минало”.

Не мисля, че бълнувам: на 29 март БСП реши да начене кампанията си тъкмо от паметника на Альоша в Пловдив, чрез почистването му, поднасяне на венци и цветя и възхвали на руския или съветски воин.

А на 9 май – за деня на Европа – Сергей Станишев в двойно качество (като лидер на ПЕС и на БСП) повтори същото упражнение в София. И то в синхрон с парада на руската армия на Червения площад и в Севастопол.

Както е тръгнало, току-виж за 24 май БСП реши или да издигне копие на Мавзолея,  или да върне в градинката зад него статуята на Ленин, която сега краси Музея на социалистическото изкуство.

Изобщо, с какво и да се заеме БСП, все се озовава пред Паметника на комунистическото си минало.

Човек би казал, че за българските социалисти „Великата отечествена” така и не е  приключила, доколкото в инвазията на Путин в Крим те съзират нейното явно продължение.

И все пак за чест на БСП и на нейния евролидер трябва да отчетем, че поне не започнаха кампанията си от Москва, подобно на своите партньори от „Атака”, които кворумно крепят сегашното управление.

Но за деня на Европа БСП (като европейска лява партия!) наистина се представи подобаващо:  млади социалисти-доброволци даже охраняваха цяла нощ паметника на Съветската армия в София, за да не осъмне лявата „светая светих” осквернена.

В „десен отговор” паметникът беше осветен през нощта на 9 май чрез светлинни ефекти в цветовете на Европа от Реформаторския блок, а върху него се появиха думите: „Този паметник е символ на престъпния комунистически режим„.

Ала това не попречи през деня възрастни леви симпатизанти да приветстват своя лидер с възгласите: „Другарю Станишев, на изток, на изток към Победата…”, да се издигат лозунги „Не на робията! Не на НАТО!”, а в края на честванията младеж да тръгне да гори европейското знаме.

Премиерът Орешарски пък осъществи важни международни контакти, като се срещна с казаци в Атон.

Тук човек наистина занемява, за миг забравя даже за поправките в българското законодателство под влияние на „Газпром“, и сериозно започва да се пита в кое време живеем и какво точно се случва.

Веднага се сещам за знаменития френски писател-мистик Леон Блоа, който обзет от апокалиптични пророчества, малко преди смъртта си през 1917 г. изписвал цели тетрадки с думите: „Чакам казаците и Светия Дух”.

И все пак, премиерът Орешарски може би е поприбързал…

Но тъй като БСП премести „диалога за Европа” пред Паметника на съветската армия, редно е да поемем хвърлената ръкавица и да поразмишляваме.

Какво търси БСП непрекъснато там и какво иска да внуши на цялото българско общество?

Някаква своя формула за Европа, тоест за Русия в Европа?

Всеки гражданин на обединена Европа знае, че Европейският съюз е „проект на помирението”. Отначало на френско-германското помирение – едно от най-болезнените ядра на конфликта в Стария континент, довело до две световни войни. Затова и центровете на европейските институции са по „границата на конфликта” – в Брюксел, Страсбург и Люксембург, независимо колко това утежнява европейския бюджет.

Бащите-основатели на Европа – Моне, Аденауер и де Гаспери – са смятали, че „мирът няма цена”. Така те са изнамерили формулата, която да позволи на Западна Европа да се съвземе от ужасите и престъпленията на нацизма и да се изправи на крака с помощта, идваща от другата страна на Атлантика. И най-важното –  да съумее да оцелее и да се развива, въпреки заплахата на съветските танкове оттатък Берлинската стена, за да бъде „Европа на свободата”.

Такива са нещата, погледнати от Западна Европа.

Ала има и друга гледна точка, тази на Източна Европа, която преди падането на Берлинската стена беше „Европа на несвободата”. „Източна не-Европа”, както я нарече в едно свое есе писателят Милан Кундера.

И тук всякакви инкорпорирания на „съветската армия” в Деня на Европа отварят незараснали рани и отекват особено болезнено в Талин, Рига и Вилнюс, във Варшава, Будапеща и Прага. А нима не в Букурещ или София?

Не е ли крайно време БСП да осъзнае това?

И когато Сергей Станишев или някой друг заяви пред Паметника на Съветската армия, че „без победата на Червената армия Европа нямаше да е същата”, изречението задължително трябва да бъде продължено.

Да, на 9 май 1945 г. едно голямо зло рухна на бунището на историята: Третият Райх капитулира, Холокостът и кървавите престъпления на националсоциализма бяха осъдени и заклеймени от цялата международна общност, защото разгромът на нацизма не бе дело само на Съветската армия, а и на милиони войници от армиите на свободния свят, за което не бива да забравяме.

Но – и тук изречението не свършва, а трябва да има запетая – след този 9 май половин Европа (нейната източна и централна част) попадна под ботуша на Червенатт армия и за милиони хора съветските войници (за разлика от западните съюзнически войски), станаха символ на робството. Символ на политически репресии,  на лагерите  – като тези в Белене, Ловеч или другаде, на отнетата свобода на словото, на телените мрежи по границите, на невъзможността свободно да решаваш  живота си.

От четвърт век очакваме БСП да изрече втората част от това изречение. И защо не – тъкмо пред паметника на Съветската армия.

Въпросът не е само в „прочита на историята”. Въпросът е във „формулата на „помирението”, която е ядро на европейския проект.

Онова, за което милиони хора настояват в Източна Европа (и България няма как да е изключение), е, че престъпленията на комунизма трябва да бъдат мерени със същия аршин, както престъпленията на нацизма.

Известният френски историк Ален Безансон, десетилетия наред изучавал двата тоталитаризма (нацистки и съветски), пише следното:

„След като вече сме ги изучили, след като познаваме престъпните рекорди на нацизма по интензивност (газовите камери), рекордите на комунизма по екстензивност (над 60 млн. жертви), както и развращаването на душите и умовете, извършено от двете доктрини, смятам, че не би трябвало да се впускаме в дискусия, а следва да отговорим просто и твърдо: да, те са еднакво престъпни”.

Този категоричен отговор ни липсва, отвъд всякакви увъртания, че „намеренията били добри”, но „времето било такова”.  А тъкмо в него се съдържа „формулата на помирението”.

Иначе ще продължим да живеем в две Българии, от които едната все празнува „победи на изток” и, уви, продължава да чака казаците.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияХерман Брох: разпадът на ценностите
Следваща статияМонсеньор Ронкали
и неговата апостолическа мисия

100 КОМЕНТАРИ

  1. Една хубава статия за сегашната политическа картина. Вярно е, че паметниците са стара история с много фалшификации, но те са с нас и сега, поставени на високо в почти всеки по голям град в България. Въпроса не е за помирение или не. Въпроса е за разбиране същността и функцията на тези паметници.
    Надали има нещо чудно, че статуите на войниците са нужни за хората и децата им от бившата БКП сега с името БСП. Ако не бяха съветските войници, набраните около две хиляди комунисти с агитатори платени с офицерски заплати от Москва, надали биха могли да помиришат някаква власт в България. Затова и руските танкове, толкова нужни срещу Германия бяха отклонени в мирна България през септември 1944 г., за да предотвратят включването на България към съюзниците започнато от Иван Багрянов и Стойчо Мушанов през май 1944 г. и обявяването на военно положение с Германия на 2 септември 1944 от правителството на Муравиев и Гичев.

    Но нека да погледнем фактите в очите.

    1. Тези паметници НЕ СА БЪЛГАРСКИ. Всички знаят, че след съветската окупация щедро наградените от окупатора наемници, унищожиха не само законното българско правителство, парламент, войска, полиция, администрация, наука, образование, църква, финанси, банки, професии и занаяти, но смачкаха неприкосновеността на жилището и притежаването на земята наследени от вековете. Още отгоре те вкараха и мозъците на хората в железни калъпи. Така около десет години след края на войната страната бе напълно разрушена като европейска буржоазна държава и стандартизирана като съветска република. Присъствието на съветската армия бе излишно, и с заповед от КПСС до БКП се издигнаха тези огромни ПЛАШИЛА, за да напомнят всекидневно и до днес, че ВЛАСТТА СЕ КРЕПИ ОТ ТЯХ.
    2. Тези паметници претендират, че са за Съветската ОТЕЧЕСТВЕНА война. Членовете на БКП и наследниците им в БСП чувстват господарите в Москва като техни създатели. Това е тяхното Отечество и те ги искат.
    3. Има няколко явни противоречия между минало и действителност с тези паметници:
    а. Съветските войници през периода, когато бяха нацвъкани трябваше да ни пазят от НАТО, а ние сега сме членове на НАТО.
    б. Паметниците бяха направени под строгите канони на „соцреализма“ с унищожаването на творческата свобода. Те бяха произведени под принуда и насилие. Толкова за художествената им стойност.
    в. Тези паметници оформяха лицето на съветската империя. Сега няма СССР, КПСС, БКП. Сега сме уж европейска буржоазна държава. Главните мотиви за съществуването им ги няма, но паметниците ги има.
    г. Ако говорим за войната. Сто хиляди български войници бяха мобилизирани и пратени от генерал Бирюзов да събират с гърдите си немските куршуми и спасиха хиляди съветски войници. Да сте чули някаква съветска признателност за тези жертви или паметници за тях. Напротив офицерите които се биха ПРОТИВ ФАШИЗМА, бяха обявени по късно за ФАШИСТИ. Едни бяха разстреляни, други пратени в оловни или ураниеви мини. Толкова за истинските борци против фашизма и хвала на комбинаторите, от които много нищо не бяха правили, но си разпределяха огромни привилегии и аванти като уж „активни борци“.
    д. Всичко това се знае много добре, но продължава да се покрива с огромен слой лъжи, фалшификации, лозунги. Сега тези паметници се обявяват за руски, когато Русия не съществуваше като самостоятелна държава по времето, когато бяха заповядани и изпълнени. Русия сега претендира, че тежкото минало е свършило, но го защитава упорито с тези паметници. Ако Русия иска да се разграничи от позорното най-голямо клане на българи от наети българи, би трябвало да иска премахването им. Напротив, изглежда че се надява на тези плашила за да налага своето влияние, поради липса на нещо действително ценно за българите.
    Историята е дълга и всички я знаем и търпеливо мълчим. Защо? Защото спомените за нещастията, неправдите и насилието, които Съветската Армия докара на нашата страна са тежки и огромни и все още заключват устата ни.