1
871

Парламентарен буквар за хороводци

Dani-Smilov-F

Парламентаризмът е система от правила – както при шаха, но по-сложни. Когато една партия е в парламента, тя трябва да следва тези правила, а не, да речем, тези на Ганкиното хоро. Ако направи второто, ситните й стъпки могат да са очарователни, но поведението й ще бъде сюрреалистично.

За българското НС от последната седмица Уди Алън би могъл да напише новела „Ако депутатите бяха хороводци“ без особен полет на фантазията. Станахме свидетели на интересни приклякания, размахване на бяла кърпичка, подвиквания „и-ху“ и дори преки заемки от кючека и други екзотични танци. Ако вместо този спектакъл партиите от мнозинството следваха стандартните правила на парламентаризма, нещата щяха да протекат по следния начин:

1)  ГЕРБ решава да отхвърли заедно с ДПС и АБВ ключов политически приоритет на РБ (с което между другото е създаден проблем в съдебната власт за години напред);

2) Министър Иванов подава оставка, а след него Радан Кънев декларира, че излиза в опозиция;

3) Останалите партии в коалицията РБ го последват, след като правят забележка на Кънев, че подобни решения се вземат след консултации с партньорите или поне предварителното им уведомяване. Причината за това решение е ясната демонстрация от страна на ГЕРБ, че не зачита мнението на реформаторите дори по въпроси, които те са обявили за особено важни и по които вече на няколко пъти са правени „исторически компромиси“;

4) Излизането в опозиция означава и изваждане на министрите на партията от правителството, както и от други постове, подчинени на него. (Но не и от независимите агенции и комисии, като КЕВР, които имат собствен, гласуван от парламента мандат);

5) ГЕРБ са изправени пред избор. Те могат: а) да опитат да убедят РБ да остане, като предоговорят някои от споразуменията и поемат конкретни допълнителни ангажименти в съдебната сфера, като дадат по-амбициозен мандат на правосъдния министър; б) да сформират ново правителство в това НС, което пряко ще зависи от ДПС; в) да се явят на избори;

6) ГЕРБ най-вероятно избират вариант а), тъй като б) е неизгоден за тях (ще засили съмненията, че управляват с ДПС по някаква извънполитическа логика и необходимост). Вариантът с изборите само ще отложи дилемата, тъй като очакванията са, че в един нов парламент разпределението на силите ще е почти същото. РБ най-вероятно биха добавили гласове, ако действаха решително и задружно, БСП биха загубили отново подкрепа, поради дълбоката криза, в която са изпаднали. При насипната национал-патриотично-барекова част на спектъра може и да има някакви размествания, но те не биха променили нещата драматично;

7) Коалицията ГЕРБ-РБ преживява най-тежката си криза със сравнително малки загуби: междувременно се е родило магистратско движение за промяна вътре в съдебната власт, което дава надежда. Белята с конституционните квоти във ВСС остава – но се знае, че е беля, и се мислят начини тя да бъде омекотена чрез промени в закона за съдебната власт и други мерки.

Дори ГЕРБ да бяха избрали един от другите варианти – ново правителство или избори – нещата в страната щяха да са ясни като политическо съдържание. Ако определени политически идеи са отхвърлени, редно е техните носители да не са в управлението, а други партии да го поемат. Обратно, ако ГЕРБ не се отказва от тези идеи, а иска да ги „продължи“, тогава пък е редно да се препотвърди коалицията като ГЕРБ обясни ясно защо е гласувал против тези идеи и предложи компенсация за нанесените на съдебната реформа щети. Ако пък партиите са несигурни в мандата си, могат да се обърнат към избиратели за уточняването му: по този начин президентът Плевнелиев щеше да влезе в историята с трети служебен кабинет.

Вместо това реално случилото се беше вече многократно характеризирано като шизофрения. Фокусът се спря върху реформаторите, но шизофренията е многопластова и в нейната основа е раздвоеността на ГЕРБ – раздвоеност, която е факт от началото на този мандат. Конкретните й симптоми в случая бяха следните:

– ГЕРБ гласува с ДПС по ключови текстове на промените, а иска РБ в правителството и се кълне, че няма да бъде „пришито“ към движението;

– В парламента няма ясна опозиция, което значи, че няма и ясно мнозинство. БСП не се брои за опозиция, тъй като в момента е ирелевантна не само като бройки, но най-вече като политическо съдържание;

– РБ е заявил конституционната реформа като централен свой приоритет, но не е готов да излезе от НС при неин провал (дори в окастрения й вариант след юлския и други исторически компромиси);

– ДСБ излиза в опозиция, но не може да си извади министъра от правителството, поради негово „лично“ решение;

– Тези, които направиха всичко възможно, за да променят съотношението в прокурорската и парламентарната квота, сега твърдят, че този въпрос изобщо не бил важен;

– Конституционната реформа се оценява на грамаж като салам. От килото, твърди се, 200 грама били отрязани и хвърлени на кучетата в името на тишината и стабилността. Запазването на 800 грама обаче е „успех“ и „стъпка напред“;

– Подава оставка един министър, чието дело сега ще бъде „продължавано“;

– В правителството останаха министри на реформаторите, които вече зависят почти изцяло от политическа подкрепа на ГЕРБ, ДПС и други партии. Потенциалът им да влияят на политически решения като отделна политическа сила е близък до нулата.

Какво е бъдещето на този сюрреалистичен парламент? Абсурдът е въпрос на свикване – след време той спира да прави впечатление на хората. Книгите на Кафка показват, че и абсурдният свят може да бъде „стабилен“. Неговата стабилност се изразява в отлагане във времето на важните решения. Както Йозеф К. чака своята присъда, така и България има да чака, за да разбере всъщност искат ли ГЕРБ реформи или само ги манкират, те с ДПС ли смятат да си управляват, или наистина ще отстояват дясно-центристко управление с РБ и т.н.

Основната вина на РБ в ситуацията е, че те – поне 4/5 от тях – отново отложиха по-ясните отговори с шест месеца. Сега ще се „предоговаря“ коалиционното споразумение, без то да се променя. Ще се назначи нов амбициозен министър без наличието на кохерентно, да не говорим за амбициозно мнозинство зад него. Ще се обяснява какво и защо го прави РБ в правителството, когато въпросът е защо всичко важно се отлага във времето.

А застоят, както се знае, е свързан с гниене, което продължава и се задълбочава. Докато веселият парламентарен хоровод се случваше, половин милиард лева бяха определени за магистрално усвояване от фирми, смятани за близки на г-н Делян Пеевски и други нотабили. (Формулата „смятани за близки“ се използва, защото в България почти всички големи фирми са собственост на учителки от Съсекс.) ВСС пък започна да взема решения по открито политически причини: понеже не харесва позициите на съдия Нели Куцкова, не я назначи, а срещу председателя на ВКС Лозан Панов започна проверка за „политическа реч“ като протестиращ. Тъй като пък явно споделя политическите позиции на главния прокурор, срещу него ВСС не започна проверка, макар че през последната година той почти не е имал „неполитическа“ и даже „непартизанска“ реч. В крайна сметка как иначе щеше да стане кулоарно-коалиционен партньор на правителството – факт, който трябва да бъде добавен към гореизложените абсурди. Да не говорим пък за яснота по вината за фалита на КТБ – този въпрос от задните котлони на парламентарната печка беше мушнат направо във фризера.

Има нещо гнило в нашата Дания, колкото и стабилно в парламентарно-трапезно отношение тя да ни изглежда.

Даниел Смилов е политолог и специалист по сравнително конституционно право. Програмен директор на Центъра за либерални стратегии, София, ежегоден гост-преподавател в Централно европейския университет, Будапеща и доцент по теория на политиката в катедра „Политология” на СУ „Св. Климент Охридски”. Той има докторати от Централно европейския университет в Будапеща (SJD, Summa cum laude, 1999) и Оксфордския университет (DPhil, 2003). Специализирал е в University of California, Berkeley, Boalt Hall School of Law и European University Institute, Florence. Автор е на редица академични публикации на английски език в областта на конституционното право, финансирането на политическите партии и антикорупционната политика. Публикувал е и множество статии в българския печат и периодични издания.
Предишна статияЗимна приказка
Следваща статияДвете половини на ореха

1 коментар

  1. Тъпо. Предложена ни е митологията на Къневците. Доброто в тази митология са дечица, които много искат нещо да се случи но трябва друг да го направи. лошият е юнака, който не правел това което добрите искат а правел това което Шейтанът му кажел. проста митология като за българи. Дечицата плачат, следва автора, сърдят се но стоят при юнака защото той ги храни. Така сервирана приказката е обидна за по грумеджийската клиентела на сайта. По угодна е за кебапчийницата на 24 часа. и докато дъвчем нещото с неустановен произход си мислим как може аватара на лаборанта със стаж в ГРУ да минава за реформатор понеже мечтаел за реформи. Мечтите са за пресата. В парламента трябва да направши предложение, да спазариш мнозинство и да го прокараш. Къневщината е рецидив на костовия политически сюреализъм – да управляваш със секта когато ти е необходимо мнозинство. Политиката е игра на харесване а Радан е противен дори и в собствената си секта. Синът на Командира.