0
577

Подчинение

1„Подчинение“, последният роман на Мишел Уелбек, беше издаден в деня на кървавото нападение срещу редакцията на сатиричния седмичник „Шарли Ебдо“ в началото на 2015 г. Впоследствие той за дълго беше най-коментираната книга в Европа. От 10 август е в ръцете и на българските читатели. Издадена е от „Факел експрес“, преводът е на Александра Велева, художник на изданието е Кирил Златков.

Романът антиутопия описва идването на власт във Франция на президент ислямист през 2022 г. С помощта на социалистите и центристите кандидатът на въображаемата Мюсюлманска братска партия Мохамед Бен Абс побеждава крайно десните националисти и завзема властта в Елисейския дворец. Държавата изпада в смут…

Писателят Еманюел Карер определя „Подчинение“ като „възвишена книга“ от автор, чиято визия е „по-силна от визията на Олдъс Хъксли или Джордж Оруел“.

„Ако има един човек в литературния свят, не само във френския, който може да мисли чрез тези огромни изменения, които ние всички чувстваме, че са в ход, без да има средства да го анализираме, това е именно той“, казва Карер за Мишел Уелбек.

Мишел Уелбек (р.1956 или 1958 г.) е романист, поет, есеист и режисьор. Автор е на есе за Х. Ф. Лъвкрафт и на книги с поезия. Романите му „По-широко поле за борбата”, „Елементарните частици”, „Платформата, „Възможност за остров”, „Карта и територия” го превръщат в един от най-четените и превеждани съвременни френски писатели.

 

„Подчинение“, Мишел Уелбек, изд. „Факел експрес“, 2015 г., превод от френски Александра Велева, редактор Георги Борисов, художник Кирил Златков

 

Подчинение

 

Вече в метрото, разгледах визитната картичка на новия си познат; изглеждаше елегантна, направена с вкус, доколкото разбирах от тези работи. Рьодиже имаше един личен телефонен номер, два професионални и два номера на факс (единия личен, другия професионален), три интернет адреса с неясно предназначение, два номера на подвижни телефони (единия във Франция, другия в Англия) и един скайп адрес; човекът се беше доста постарал, за да осигури лесен достъп до себе си. След Лаку аз явно започвах да се движа из висшите сфери, което малко ме безпокоеше.

Имаше и адрес: улица „Дез Арен“ № 5, а за момента това бе единствената информация, която ми бе необходима. Мисля, че си спомнях улица „Дез Арен“: очарователна уличка, която извеждаше до градинката „Лез Арен дьо Лютес“*, която пък на свой ред беше едно от най-очарователните кътчета на Париж.

Наоколо имаше месарници, магазини за сирена – препоръчвани от Пьотирьоно и от Пудловски** – и италиански продукти, за които просто нямаше думи. Всичко това бе изключително успокоително.

 

На спирката на метрото „Плас Монж“ ми хрумна лошата идея да изляза откъм „Арен дьо Лютес“. Според топографската карта това беше несъмнено оправдано: оттам се отиваше директно на улица „Дез Арен“; бях забравил обаче, че на този изход нямаше асансьор и че станцията на „Плас Монж“ се намира на петдесет метра под нивото на улицата; бях напълно изтощен и без дъх, когато изпълзях от входа на тази забележителна метростанция, издълбан в ограждащия градината зид, с дебели колони и вдъхновена от кубизма типография; неговият общо взето неовавилонски вид беше напълно неуместен за Париж – какъвто би бил и навсякъде другаде в Европа.

Когато стигнах до номер 5 на улица „Дез Арен“, си дадох сметка, че Рьодиже не само живее на една очарователна улица в пети район, но че обитава цяла къща на една очарователна улица в пети район и че на всичкото отгоре обитава исторически паметник. На номер 5 се намираше невероятната неоготическа постройка с квадратна кула от едната й страна, за да напомня на затвор, където бе живял Жан Полан от 1940 година до смъртта си през 1968-а. Лично аз никога не съм понасял Жан Полан, нито характерната му склонност да бъде таен съветник, нито произведенията му, но не можеше да не му се признае, че е бил една от най-могъщите фигури във френското издателство в годините след войната, както и че е живял в една много хубава къща. Възхищението ми от финансовите средства, предоставени от Саудитска Арабия на новия университет, продължи да расте.

Позвъних и бях приет от един иконом, чийто костюм в цвят екрю с яка на сакото в стил Мао Дзъдун напомняше на облеклото на бившия диктатор Кадафи.

Представих се, той се поклони леко, да, очакваха ме. Помоли ме да се настаня в един малък хол, осветен от витражи, за да съобщи за мен на професор Рьодиже.

 

Бяха изминали една-две минути, когато една врата вляво се отвори и в помещението влезе момиче на петнайсетина години, облечено с тишъртка Hello Kitty и с джинси с ниска талия; дългата й черна коса се спускаше свободно върху раменете й. Като ме видя, тя нададе вик, опита се несръчно да скрие с ръце лицето си и се затича обратно към вратата. В същия миг на горната площадка се появи Рьодиже и тръгна надолу, за да ме посрещне. Беше присъствал на случката и ми подаде ръка с примирителен жест.

– Това беше Айша, новата ми съпруга. Ужасно се е притеснила, защото сте я видели без фередже.

– Искрено съжалявам.

– Не, не се извинявайте, вината е нейна; трябвало е да попита дали няма гостенин, преди да влезе в приемната. Но тя все още не познава къщата, нищо, ще свикне.

– Да, изглежда много млада.

– Току-що навърши петнайсет години.

 

Последвах Рьодиже на първия етаж в един голям хол-библиотека, стените бяха много високи, таванът трябва да беше на около пет метра отгоре. Едната стена бе изцяло заета от книги, забелязах веднага, че имаше много старинни издания, най-вече от XIX век. Две монтирани върху релси метални стълби осигуряваха достъпа до най-горните рафтове. Срещу тях, върху градинска решетка от тъмно лакирано дърво, покриваща стената от горе до долу, бяха закачени саксии със зелени растения. Имаше бръшлян, папрат, дива лоза, чиито листа се спускаха като водопад от тавана до пода, увивайки се около рамките на картините – едните с калиграфски изписани аяти от Корана, другите – фотографии голям формат, проявени върху матова хартия и представляващи кълбообразни галактически купове, свръхнови звезди и спирални мъглявини. В ъгъла поставеното напряко голямо писалище стил директоар*** беше обърнато с лице към помещението. Рьодиже ме отведе до отсрещния ъгъл, в който тапицираните с поизтъркан плат на червени и зелени райета фотьойли бяха наредени около голяма ниска маса, цялата покрита с една медна табла.

– Имам, разбира се, чай, ако го предпочитате – каза той, поканвайки ме да седна. – Но имам също така и различни видове алкохол: уиски, порто, всичко, каквото поискате. И чудесно мьорсо****.

– Нека да е мьорсо – отвърнах, макар и леко учуден, защото, доколкото си спомнях, ислямът осъждаше консумацията на алкохол, поне доколкото знаех, всъщност това беше религия, която малко познавах.

Той изчезна вероятно за да нареди да ни донесат за пиене. Фотьойлът ми беше обърнат с лице към висок старовремски прозорец, със стъкла, разделени от оловни напречници, който гледаше към арените. Изгледът беше невероятен, мисля, че за първи път попадах в ъгъл, от който се виждаше цялата градина. След няколко минути се приближих до библиотеката: тя също бе впечатляваща.

Двата долни рафта бяха пълни с ксерокопия 21 х 29,7. Това бяха дисертации, защитени в различни европейски университети; разгледах заглавията на някои от тях и попаднах на една дисертация по философия, защитена в католическия университет на Лувен ла Ньов, с автор Робер Рьодиже и заглавие „Генон чете Ницше“. Точно когато я издърпвах от рафта, в помещението се появи отново Рьодиже – стреснах се, сякаш ме бяха хванали на местопрестъплението, и понечих да я върна обратно. Той се приближи, усмихвайки се: „Не се тревожете, няма нищо тайно. А пък и любопитството към съдържанието на една библиотека за човек като вас, това е почти професионален дълг…“.

Приближавайки се, той видя заглавието на ксерокопието. „Ааа, попаднали сте на моята дисертация – поклати глава. – Дадоха ми титлата доктор, но дисертацията ми не беше много добра. Във всеки случай много по-лоша от вашата. Малко прекалих с тълкуването на текстовете, както се казва. Като се замисли човек, Генон не е бил чак толкова повлиян от Ницше, той отхвърля модерния свят също толкова категорично, колкото и Ницше, но това се дължи на други автори. Във всеки случай днес със сигурност не бих я написал по същия начин. Имам и вашата… – продължи той, изваждайки от рафта друго фотокопие. – Знаете, че в архива на всеки университет се пазят по пет екземпляра от всяка дисертация. Имайки предвид броя на изследователите, които проявяват интерес към тях, реших, че спокойно мога да си присвоя един екземпляр.

Едва го слушах, бях почти пред припадък. От почти двайсет години не бях попадал на „Жорис-Карл Юисманс, или излизането от тунела“; дебелината на тома беше невероятна, почти огромна – беше, спомних си в един проблясък, седемстотин осемдесет и осем страници. Бях й посветил все пак седем години от живота си.

Все още с моята дисертация в ръка, той се отправи към фотьойлите.

– Това е наистина забележителен труд – настоя той. – Напомня много на младия Ницше, този от периода на „Раждането на трагедията“.

– Преувеличавате…

– Не, не мисля. „Раждането на трагедията“ е било в крайна сметка нещо като дисертация; и в двата случая се натъкваме на невероятно многообразие, на едно изобилие от идеи, които се появяват най-неочаквано в течение на страниците и които правят всъщност текста почти нечитаем – чудното е, че поддържате този ритъм в почти осемстотин страници. След „Несвоевременни размишления“ Ницше се укротява, разбира, че не е възможно да налага на четеца прекалено голямо количество идеи, че трябва да се съобрази с него, да го остави да си поеме дъх. Вие също в „Световъртеж от неологизми“ показвате същата еволюция, поради което това е по-достъпна книга. Разликата е, че после Ницше продължава.

– Аз не съм Ницше…

– Не, не сте Ницше. Но сте нещо, и то нещо интересно. И простете грубата ми откровеност, сте също така нещо, което искам. По-добре да си открия картите, вие така и така вече сте го разбрали: искам да ви убедя да заемете отново длъжността си на преподавател в университета „Париж – Сорбона“, който ръководя.

В този момент се отвори вратата, което ми позволи да избегна отговора; появи се жена на около четиресет години, пълничка и с добродушен вид, която носеше табла с топли пирожки и обещаната бутилка мьорсо в кофа с лед.

– Това е Малика, първата ми съпруга – каза той, когато тя излезе, – май днес ви е писано да се срещате със съпругите ми. Ожених се за нея, докато бях още в Белгия. Аз съм по произход белгиец… Всъщност съм все още белгиец, така и не приех френско гражданство, макар да съм във Франция вече повече от двайсет години.

Топлите пирожки бяха много вкусни, лютивички, но не прекалено – разпознах аромата на кориандъра. И виното беше божествено. „Мисля, че не се говори достатъчно за мьорсото! – подхвърлих аз. – Мьорсото представлява синтез, то съществува, както и много други вина, само по себе си, не намирате ли?“ Изпитвах желание да говоря за всичко друго, само не за университетското си бъдеще, но не си правех никакви илюзии – той щеше да се върне отново към темата.

И го направи, след като помълча малко от благоприличие. „Добре е, че се съгласихте да ръководите това издание на Плеядата. Искам да кажа, че това е естествено, че е съвсем справедливо и че е добре. Когато Лаку ми спомена за намеренията си, какво друго можех да му кажа? Освен че това е нормален избор, напълно справедлив, както и че е най-добрият избор. Ще бъда с вас съвсем откровен: с изключение на Жиняк, до този момент аз всъщност не съм успял да осигуря сътрудничеството на нито един действително уважаван преподавател, с истинска международна репутация; е, положението не е чак толкова драматично – университетът се откри току-що, – но истината е, че в нашия разговор ищец съм по-скоро аз, тъй като нямам кой знае какво да ви предложа, знаете го много добре, а в крайна сметка това също е важно. От интелектуална гледна точка длъжността ви в Сорбоната е по-малко престижна от това да си съставител на издание на Плеядата, съзнавам това много добре. Тъй че бих могъл поне да ви обещая, да се ангажирам лично, че трудът ви няма да бъде смущаван. Ще ви дадем лесни, общи за целия поток на първи и втори курс лекции. Семинарите с докторантите – зная, че са изтощителни, малко ли съм ги водил и аз – ще ви бъдат спестени. Имам прекрасна възможност да го направя, дори и от длъжностна гледна точка.“

Замълча, имах ясното чувство, че бе изчерпал първия си запас от аргументи. Изпи една първа глътка мьорсо, аз си сипах втора чаша. Никога досега не ми се бе случвало, струва ми се, да съм толкова силно желан.

Механизмът на славата се задъхва понякога: да приемем, че дисертацията ми беше толкова гениална, колкото твърдеше той, лично аз почти не си я спомнях – интелектуалните пируети, които бях изпълнявал по време на ранната ми младост, ми изглеждаха доста далечни – и все пак налице беше фактът, че притежавах някакво особено излъчване, и то при положение че не желаех нищо друго, освен да ме оставят да си чета на спокойствие, когато си лягам към четири часа следобед с кутия цигари и бутилка концентрат; но трябваше също така да си призная, че при този ритъм на живот щях да умра, и то да умра бързо, нещастен и самотен, а имах ли желание да умра бързо, нещастен и самотен? В крайна сметка – средно.

Изпих си чашата и си сипах трета. Виждах през прозореца как слънцето залязва над градината; мълчанието започна да става малко неудобно. Добре, той искаше да играе с открити карти, всъщност аз също.

– Но все пак има едно условие – казах аз, – едно условие, което не е никак за пренебрегване…

Той поклати бавно глава.

– Мислите ли… мислите ли, че съм способен да приема исляма?

Наведе глава, сякаш потъна в бездната на дълбоки лични размишления, после вдигна поглед към мен и ми отговори: „Да“.

В следващия миг ми отправи своята широка и лъчезарна усмивка, невинна. За втори път я получавах и шокът бе по-малък; във всеки случай усмивката му беше ужасно ефикасна. Сега беше негов ред да говори. Погълнах една след друга две пирожки, вече изстинали. Слънцето изчезна зад пейките на амфитеатъра и нощта завладя арената; изглеждаше невероятно, че тук са се провеждали битки между гладиатори и диви животни – преди около две хиляди години.

– Не сте католик, което би било пречка – продължи кротко той…

Не, действително това не беше пречка.

– А и не мисля, че сте истински атеист. Всъщност истинските атеисти са рядкост.

– Така ли мислите? А аз смятах, че атеизмът е разпространен в целия западен свят.

– Според мен това е само привидно така. Единствените истински атеисти, които съм срещал, бяха бунтовници; те не се задоволяваха с това хладнокръвно да отричат съществуването на Бог, те отричаха неговото съществуване като Бакунин: „Дори и да има Бог, трябва да се отървем от него…“; това бяха атеисти от типа на Кирилов, отричаха Бога, защото искаха на негово място да поставят човека, бяха хуманисти, имаха високо мнение за човешката свобода, за човешкото достойнство. Струва ми се, че в този портрет вие също не бихте се разпознали, нали?

Не, не бих, наистина; повдигаше ми се само от думата хуманизъм, но може би това се дължеше на горещите пирожки, с които бях прекалил; сипах си чаша вино, да ми премине.

– В действителност – продължи той – повечето хора си живеят живота, без да се занимават с тези въпроси, които им се струват прекалено философски; замислят се върху тях, когато им се случи някаква драма – тежка болест, смъртта на близък. Поне на Запад е така; защото навсякъде другаде по света в името на тези въпроси човешките същества умират – или убиват, или водят кървави войни, и това е така от началото на човечеството: хората се бият заради метафизични въпроси, със сигурност не заради точки в икономическия растеж и за да си разделят ловни територии. Но дори и на Запад атеизмът няма никаква солидна основа. Когато говоря на хората за Бог, първо им давам да прочетат някоя книга за астрономията…

– Фотографиите ви са наистина много красиви.

– Да, красотата на Вселената е забележителна; най-вече изумителна е нейната гигантска големина. Стотици милиарди галактики, съставени всяка една от тях от стотици милиарди звезди, някои от които се намират на милиарди светлинни години – на стотици милиарди милиарди километри. И в мащаб един милиард светлинни години започва да се оформя ред: галактическите купове започват да се разпределят така, че да образуват един наподобяващ лабиринт математически граф. Запознайте с тези научни факти сто души, взети напосоки от улицата: колко сред тях биха дръзнали да твърдят, че всичко това е било създадено случайно? Като се има предвид, че Вселената е относително млада – най-много на петнайсет милиарда години. Това е известният аргумент с маймуната, която може да пише: колко време би било необходимо на шимпанзето, което чука напосоки по клавиатурата, за да препише творчеството на Шекспир? Колко време би било необходимо на сляпата случайност, за да изгради наново Вселената? Със сигурност много повече от петнайсет милиарда години!… И това не е само мнение на човека от улицата, това е също така мнението на най-великите учени; вероятно в цялата история на човечеството не имало по-светъл ум от Исак Нютон – помислете само какво невероятно интелектуално усилие е представлявало това да обединиш в един закон гравитацията на земните тела и движението на планетите! Да, ама Нютон е вярвал в Бог, вярвал е твърдо, до такава степен, че посвещава последните години от живота си на изследването на Библията – единствения свещен текст, до който е имал достъп. И Айнщайн не е бил атеист, макар неговият вид вяра да е по-трудно определим; но когато противоречи на Бор и му казва, че „Господ не си играе на зарове“, той не се шегува, за него е немислимо законите на Вселената да са подчинени на случайността. Аргументът за „Бога часовникар“, който Волтер смята за неопровержим, продължава да е толкова силен, колкото е бил през XVIII век, той придобива дори по-голям тежест от момента, в който науката започва да изгражда по-тесни връзки между астрофизиката и квантовата механика. Няма ли нещо твърде жалко в това хилаво същество, обитаващо анонимна планета, на една ръка разстояние от една най-обикновена галактика, което се изправя на лапичките си и провъзгласява: „Бог не съществува“? Извинете, много съм словоохотлив…

– Не се извинявайте, наистина е интересно – казах искрено аз; вярно, че бях леко напит, един кос поглед ми съобщи, че бутилката мьорсо е празна. – Вярно е – продължих, – че атеизмът ми не почива на особено солидни основи, би било самонадеяно от моя страна да го твърдя.

– Самонадеяно, да, точно това е думата – в същността на атеистичния хуманизъм има една невероятна горделивост и арогантност. Дори християнската идея за въплъщението говори всъщност за една малко комична претенция. Бог се бил направил на човек… Защо не се е въплътил като обитател на Сириус или на галактиката Андромеда?

– Да не би да вярвате в извънземния живот? – прекъснах го изненадан аз.

– Не знам, рядко мисля върху това, но е чисто и просто въпрос на аритметика: предвид милиардите звезди, които населяват Вселената, многобройните планети, които гравитират около всяка една от тях, би било чудно животът да се е появил единствено на Земята. Но няма значение, онова, което искам да кажа, е, че Вселената носи очевидно белега на разумен план, че представлява очевидно осъществяването на проект, замислен от един гигантски разум. Това, че тази проста идея рано или късно ще се наложи отново, аз разбрах още много млад. Целият интелектуален дебат на ХХ век се свежда до противопоставянето между комунизма – имам предвид неговия вариант hard***** – и либералната демокрация – в нейния мек вариант; това опростява все пак твърде много нещата. Връщането към религиозното, за което се заговори тогава, аз бях предвидил като неизбежно, струва ми се, още на петнайсет години. Семейството ми беше по-скоро католическо – всъщност все по-малко, – католици бяха по-скоро дядовците и бабите ми, така че се обърнах първо към католицизма. Още през първата година на университетското си образование се доближих до движението за идентичност.

Явно бях направил някакво видимо изразяващо учудване движение, защото той млъкна и ме погледна с полуусмивка. В същия момент се почука на вратата. Той отвърна на арабски и Малика се появи с нова табла с кафеник, две чаши, една чиния с баклавички с шамфъстък и с бриуа******. Върху нея имаше и бутилка букха******* с две ракиени чашки.

 

Преди да продължи, Рьодиже сервира кафето. Беше горчиво, много силно и ми се отрази добре – главата ми се проясни веднага.

„Никога не съм крил младежките си пристрастия – продължи той. – На новите ми приятели мюсюлмани никога не им мина дори през ум да ме упрекнат за тях; те намираха за съвсем нормално да се обърна първо към традициите на своя произход, в желанието си да се откъсна от атеистичния хуманизъм. Между другото ние не бяхме нито расисти, нито фашисти – е, за да съм напълно честен, трябва да кажа, че някои от поддръжниците на идентичността имаха подобна склонност – но лично аз не съм я имал, по никакъв начин, никога. Фашизмите са били винаги за мене един призрачен, кошмарен опит, при това фалшив, да се съживят мъртви нации; без християнството европейските нации не бяха нищо друго освен тела без душа – зомбита. Но можеше ли да се възроди християнството? Вярвах в това в продължение на няколко години – с нарастващо съмнение, – бях все повече и повече впечатлен от тезите на Тойнби, от идеята, че цивилизациите не загиват, защото ги убиват, а защото се самоубиват. И после всичко се преобърна – за един-единствен ден – на 30 март 2013 година; спомням си, че се падаше през великденския уикенд. По това време живеех в Брюксел и ходех от време на време в бар „Метропол“ да изпия една бира. Винаги съм обичал стила ар нуво: в Прага и във Виена има прекрасни неща, в Париж също има няколко интересни сгради, както и в Лондон, но за мен, с право или не, върхът на ар нуво беше хотелът „Метропол“, особено неговият бар. На сутринта на 30 март минавах оттам съвсем случайно и видях една обява, в която се съобщаваше, че още същата вечер барът на хотела ще бъде завинаги затворен. Бях смаян; обърнах се към келнерите. Те потвърдиха: не знаеха точно защо. Помислих си: досега човек можеше да си поръчва сандвичи и бири, какао по виенски и торти със сметана в този абсолютен шедьовър на декоративното изкуство, можеше да живее ежедневието си сред красота, и всичко това щеше да изчезне, изведнъж, от сърцето на столицата на Европа!… Да, именно в този момент разбрах: Европа беше извършила вече самоубийството си. Като читател на Юисманс вие сигурно също като мен сте изпитали раздразнение от непоправимия му песимизъм, от непрестанните хули, с които обсипва тесногръдието на епохата си. А е живял във време, когато европейските нации са били в апогея си – начело на огромни колониални империи, те са владеели света!… Във време, изключително цветущо както от технологична гледна точка – железниците, електрическото осветление, телефона, грамофона, металните конструкции на Айфел, – така и от артистична – тук имената са твърде много, за да бъдат изброени, било то в литературата, художественото изкуство, музиката…“

Очевидно беше прав, дори и в по-тесния смисъл, от гледна точка на „изкуството да живееш“ упадъкът беше значителен. Поемайки баклавата, която Рьодиже ми подаваше, си спомних за една книга, която бях прочел преди няколко години, посветена на историята на публичните домове. В илюстрациите към книгата имаше брошура на парижки публичен дом от периода Бел епок. Бях истински шокиран, че някои от специалитетите на госпожица Ортанз са ми напълно непознати, нямах никаква представа какво би могло да бъде „пътуването в жълтата страна“, нито „руският имперски сапун“. Следователно споменът за някои сексуални практики беше изтрит за един век от паметта на мъжете – както изчезваха и някои занаятчийски умения, като тези на обущаря на дървено сабо или на църковния звънар. Как да не се съгласиш с тезата за упадъка на Европа?

„Тази Европа, която е била върхът на човешката цивилизация, се беше чисто и просто самоубила само за няколко десетилетия – подхвана тъжно отново Рьодиже, не беше запалил и помещението се осветяваше единствено от лампата на писалището му. – В цяла Европа се появиха първо нихилистични и анархистки движения, призиви към насилие, отрицание на морала. И после, няколко години по-късно, всичко приключи с неоправдаемата лудост на Първата световна война. Фройд не беше сбъркал, нито Томас Ман: след като Франция и Германия, двете най-развити, най-цивилизовани нации в света можеха да се хвърлят в тази безумна кланица, значи Европа бе мъртва. Прекарах тази последна вечер в бара на „Метропол“, до затварянето му. Прибрах се вкъщи пеша, прекосявайки целия Брюксел, покрай квартала на европейските институции – тази зловеща крепост, обкръжена от бордеи. На следващия ден се срещнах с един имам от Завентем********. А на другия ден, понеделника на Великден – в присъствието на десетина свидетели – аз произнесох ритуалните думи за приемане на исляма.“

 

Не бях сигурен, че съм съгласен с неговото виждане за ролята на Първата световна война; тя е била действително една непростима кланица, но и войната през 1870-а е била доста глупава, поне както я описва Юисманс, и е обезценила още тогава всяка проява на патриотизъм; нациите като цяло са едно смъртоносно безумие и вероятно хората с капчица разум са си дали сметка за това още през 1871-ва; струва ми се, че именно затова се пораждат нихилизмът, анархизмът и всички други подобни гадости. С по-древните цивилизации не бях добре запознат. Нощта бе паднала върху градината на арените на Лютес, последните туристи ги бяха напуснали, редките улични фенери хвърляха слаба светлина върху пейките на амфитеатъра. Несъмнено римляните са имали чувството, непосредствено преди падането на империята им, че са вечна цивилизация; те също ли се бяха самоубили? Рим е бил една сурова цивилизация, изключително опитна във военно отношение – но също така и една жестока цивилизация, в която развлеченията, предлагани на тълпата, са се състояли от битки до смърт между хора или между хора и диви зверове. Дали римляните са изпитвали желание да изчезнат, имало ли е у тях някаква тайна слабост? Рьодиже беше чел със сигурност Гибън, както и други автори от този род, които аз познавах само по име – не се чувствах на висота да поддържам този разговор.

– Разбъбрих се май наистина твърде много – каза и направи смутен жест. Сипа ми чаша букха и ми подаде отново чинията със сладки – бяха превъзходни и контрастът с горчивия смокинов алкохол беше чудесен.

– Стана късно, може би е време да си тръгвам – казах аз колебливо; нямах особено желание да си тръгна.

– Почакайте! – стана и се отправи към писалището си, зад което имаше няколко рафта с речници и справочници. Върна се с една книга, върху която фигурираше името му като автор, беше публикувана в илюстрирано джобно издание със заглавие „Ислямът в десет въпроса“. – В продължение на три часа ви облъчвам с религиозна пропаганда, а съм написал цяла книга по този въпрос, явно ми е станало нещо като втора природа… Може би сте чували за нея?

– Да, продавала се е много добре, нали?

– Три милиона екземпляра – извини се той, – изглежда, съм развил неочакван талант за вулгаризация. Естествено, всичко е ужасно схематично – извини се отново той, – но поне се чете бързо.

Бяха 128 страници с много илюстрации – предимно репродукции на ислямско изкуство, – нямаше наистина да ми отнеме много време. Прибрах труда му в раницата си.

Изпихме още по две чаши букха. Навън бе изгряла луната; тя осветяваше изцяло пейките на амфитеатъра; светлината й беше много по-силна от тази на фенерите; забелязах, че фотографиите на аятите от Корана и на галактиките, закачени по средата на обвитата в растителност градинска решетка, бяха осветени, всяка поотделно, с лампички.

– Живеете в много хубава къща …

– Години ми трябваха, за да я получа, никак не беше лесно, повярвайте ми – той се облегна назад в стола си и този път почувствах, за първи път, откакто бях дошъл, че наистина се отпуска: онова, което щеше да ми каже сега, бе важно за него; съвсем ясно беше. – Естествено, не Полан ме интересува, кой ли се интересува от Полан? Но да живея в къщата, в която Доминик Ори е написала „Историята на О“, по-точно, в която е живял любовникът, от любов към когото е написала книгата, за мен е извор на непресекващо щастие. Това е страхотна книга, не намирате ли?

Бях на същото мнение. „Историята на О“ беше по принцип книга, в която всичко би трябвало да ме отблъсне: описанието на фантазмите ме отвращаваше, пък и цялото представляваше един демонстративен кич – апартаментът на остров Сен Луи, частният дом в квартала „Сен Жермен“, сър Стийвън, все неща, абсолютно вбесяващи. И въпреки това книгата бе проникната от една страст, от един порив, които помитаха всичко останало.

– Това е подчинението – промълви тихо Рьодиже. – Простата и изумителна идея, дотогава никога неизказана с такава сила, че върхът на човешкото щастие е в пълното подчинение. Това е идея, която се бих поколебал да споделя с религиозните си сподвижници, защото вероятно ще я възприемат като богохулство, но аз мисля, че между пълното подчинение на жената на мъжа, такова, каквото го описва „Историята на О“, и подчинението на човека на Бога, такова, каквото го проповядва ислямът, съществува връзка. Виждате ли – продължи той, – ислямът приема света, приема го във всичките му проявления, приема го такъв, какъвто е, ако ще говорим като Ницще. Според будистите светът е дукха – несъответствие, страдание. В това отношение дори и християнството е сдържано – та нали то определя Сатаната като „владетелят на този свят“? Докато за исляма, напротив, божественото творение е съвършено, то е абсолютен шедьовър. Всъщност какво друго е Коранът, ако не една огромна мистична поема от хвалебствия? Хвалебствия към Създателя и подчинение на неговите закони. Обикновено не съветвам хората да подхождат към исляма с четене на Корана, освен, разбира се, ако не желаят да положат усилие и да научат арабски, за да могат да четат оригиналния текст. Съветвам ги по-скоро да слушат четенията на сурите и да ги повтарят, за да усетят тяхното дихание и техния порив. Всъщност ислямът е единствената религия, която забранява всякакво използване на превод по време на службите, защото Коранът е съставен изцяло от ритъм и рими, от припеви и съзвучия. Той е изграден върху принципа, основния принцип в поезията, на съчетаването на звучност и смисъл, което ни позволява да назоваваме света.

Направи отново извинителен жест, мисля, че смущението му от провеждането на религиозна пропаганда беше донякъде престорено, но същевременно съзнаваше, че беше сервирал тази си реч на всички преподаватели, които искаше да привлече; мисля, че забележката му за отхвърлянето на превода от Корана например е имала ефект с Жиняк, специалистите по средновековна литература гледат с лошо око на превеждането на обекта на тяхното благоговение на съвременен френски език – и въпреки всичко, независимо дали бяха твърде употребявани, или не, аргументите му не бяха загубили нищо от силата си. Не можех да не се замисля за неговия начин на живот: съпруга на четиресет години за кухнята, съпруга на петнайсет години за други неща… сигурно имаше още една-две на междинна възраст, но не посмях да му задам този въпрос. Сега вече станах решително, за да се сбогувам, благодарих му за интересния следобед, който всъщност бе преминал във вечер. Той отвърна, че също е прекарал много приятни мигове, изобщо изпаднахме на прага на вратата в любезни излияния, но и двамата бяхме искрени.

 

* Арените на Лютеция (древното име на Париж) – римски амфитеатър (I–II в.), днес археологически паметник с градинка около него. – Б. пр.

** Френски гастрономически критици. – Б. пр.

*** Мебелен и декоративен стил, характерен за преходния период между стиловете Луи XVI и ампир, носещ името на периода на управление на Директорите (1795–1799). – Б. пр.

**** Бургундско вино от контролирания географски район Мьорсо. – Б. пр.

***** Твърд, суров (англ.). – Б. пр.

****** Марокански тестени сладки. – Б. пр.

******* Тунизийска смокинова ракия. – Б. пр.

******** Белгийска комуна във фламандската провинция Брабант. – Б. пр.

 

Превод от френски Александра Велева